„Свърталище на духове“ е повече забавна, отколкото страшна
Ревю на „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън и ИК „Изток-Запад“
„Свърталище на духове“ ме свари малко неподготвен. Очаквах обикновена история за обитавана от призраци къща, в която гостите ще измират един по един. Но Шърли Джаксън е приготвила нещо повече. Първо – има страшно много забавни шегички, които героите си отправят един към друг. Когато очакваш ужаси и кървища, а намираш смешки и готини лафове, изненадата е доста голяма. Второ – всъщност нищо не е сигурно. Това е една от онези книги, които само загатват за събитията, но оставят читателя сам да прецени какво се случва. Няма реални доказателства за нищо, впрочем също като във всички истории за призраци.
Главната героиня е Елинор, една от поканените от изследователя на свръхестественото д-р Джон Монтагю да прекара лятото в Хил Хаус. Елинор не е щастлива от затворения живот, който е водила досега, и се надява да намери тръпка и разнообразие именно в зловещото имение с призрачна репутация. Към тях двамата се присъединяват и другите гости – загадъчната Теодора и бъдещият наследник на имота Люк Сандерсън. Четиримата прекарват първите си дни в напрегнато очакване свръхестествените събития да започнат да се случват – също като читателя. През това време те се мъчат да си намерят забавления, като често се шегуват със себе си и с икономката, г-жа Дъдли. Г-жа Дъдли е като компютър (нищо, че в периода, в който е писана книгата, хората не са имали такива) – тя сервира вечерята точно в 6, разтребва сутринта, слага закуска в 9, разчиства в 10, обяда го сервира в 1 и разчиства в 2. „Така се е договорила“. Г-жа Дъдли е делова и не се разпростира в по-подробни обяснения от споменатите – графикът й е отговор за всяка ситуация. Ето защо педантичната икономка постоянно е обект на подмятания от страна на героите и внася учудващо много комедия в повествованието.
Но да се върнем на духовете, които би трябвало да са акцентът в книгата. На втората вечер Елинор и Теодора започват да попадат под ударите на свръхестествени нападения. Когато призрачният тормоз зачестява и става по-интензивен (като интензивен е всъщност силно казано – историята се развива сравнително бавно, особено от погледа на днешния читател), всички започват да се държат странно. Дори самото повествование става по-накъсано и неразбираемо – дейстивето прескача, а все повече събития остават необяснени. Оказва се, че това е нарочно и след края сами ще се досетите защо.
Романът е повече психологически, отколкото страшен, а спокойно би могъл да мине и за комичен. Оставям ви сами да прецените дали ви се чете нещо такова, но лично аз останах приятно изненадан от свежия хумор в стила на периода от средата на ХХ век. Най-малкото, роман, обявен за една от най-добрите истории на ужасите на изминалото столетие, първоизточник на днешните истории за обитавани от духове къщи и похвален от Стивън Кинг, Нийл Геймън и Ричард Матисън, трябва да бъде притежаван от всеки, смятащ себе си за начетен. Не очаквайте обаче книга, която да ви накара да се завиете през глава с юргана и да спите на светло – дори и да е постигала нещо подобно при излизането си в САЩ преди повече от 50 години, днес няма как да стане. И именно тук се намесва хуморът, който все пак я прави да си струва.
Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 6-
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6+
Теми за размисъл – 5+
Фантастични елементи – х
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6+
Маркетинг и промоция на книгата – 4+
Хитов потенциал – 5+
Общ успех: Отличен (5.50)