Какво има отвъд боговете?

Най-накрая! Най-накрая пуснаха на български последната книга от любимата ми поредица на любимия ми автор и най-накрая намерих време да я прочета! От доста време вече се вълнувам и се чудя какво ли ще измисли Бернар Вербер като отговор на вечните въпроси, които задава в творчеството си! Неговите герои търсеха постоянно истината за света и вселената, преминаваха на все по-високо ниво, водени само от жаждата си за знания.

Те умираха, за да донесат на човечеството знанието за това какво следва отвъд смъртта. След това умряха наистина и станаха ангели, благодарение на което изучиха космоса. В последствие стигнаха до Школата на боговете, където осъзнаха какво е да си отгледаш планета и своя собствена цивилизация. Но любопитството на Микаел Пенсон не секна дотам – той искаше да разбере какво стои над боговете, какво представлява най-висшият Бог, може ли да се общува с него, защо е създал нас и вселената и още, и още отговори на вечни въпроси, които вълнуват философите откакто свят светува.

С течение на времето, Бернар Вербер създаде една доста интересна, леко саркастична, но и напълно реалистична версия на това как е устроен светът отвъд скромната ни планета и смъртните ни тела. Каквото и да се случваше на героите му, цялата поредица вървеше стремително към финала си, в който обещаваше да даде отговор на вечните въпроси. Много е трудно за един простосмъртен, какъвто все пак е Вербер, да си представи всичко това, да създаде, макар и само от въображението си, не едно, а няколко по-висши нива на съзнание и реалност. И въпреки това, досега той се справяше. Но да отговориш на най-трудния въпрос – има ли Бог, Творец на вселената, какво е той и може ли една малка частица от вселената, каквито сме ние, да осъществи контакт с него – и в същото време да запазиш повествованието реалистично и достъпно за нашите скромни човешки съзнания… това ми се струваше невъзможно. И все пак, успя ли Вербер да се справи?

По-скоро да. Няма да ви разкривам истината за Сътворението в „Цикъла на боговете“, но ще ви кажа, че едновременно е леко чийтващ и напълно адекватен на поредицата досега. Хем не е напълно шокиращ и непредсказуем, хем не е баш това, което очаквате. И пътят до него, поне накрая, е също толкова умен, забавен и увлекателен, колкото цялата поредица. Има го и чувството на задоволство и завършеност у читателя, когато стигне до края. Усилията да прочетеш над 2000 страници от „Танатонавтите“ до „Загадката на боговете“ се отплащат доволно, макар и да не водят до общата вселенската истина, на която би трябвало вече да сте се досетили, че няма смисъл да се надявате, защото на простосмъртните не ни е съдено да ни е възможно дори да си я представим, та дори и да се казват Бернар Вербер.

Иначе книгата има и малко разочароващ елемент. След цялата градация от нормалния човешки живот към висшия божествен, след всички приключения и откривателски експедиции, в една голяма част от книгата, може би половината от обема, Микаел Пенсон е принуден да се върне към човешката си форма и да заживее на Земя 22, която боговете-чираци толкова усърдно оформяха. Там се среща с религиозната Делфин, която е нереалистично извисена и с която пламва нереалистично бърза любов. Идеята е цялото преживяване да се окаже откровение и преоткриване за Микаел, да му послужи за нова перспектива (или за добре забравена стара), но тази част от историята се усеща малко като филър, нарочно отлагане на кулминацията.

Съвсем леко горчив вкус остава и от самия факт, че поредицата е свършила. Толкова сме свикнали с постоянното възнасяне на главните герои във все по-висши и по-висши светове, че когато накрая стигат последната граница ни става някак мъчно за тях. Историята им е завършила, открили са леко разочароващия отговор, няма какво повече да бъде намерено, научено и разбрано. Какво биха правили оттук нататък? Не е ли безсмислено съществуването им? А може би вселената им свършва заедно с романа? Можем да се утешим, че нашата продължава и за нас винаги ще има какво да се открие и към какво да се стремим. И да стискаме палци, че ако живеем в такава вселена и на по-любопитните от нас е съдено да извървят същия път като Микаел Пенсон, то никога няма да открием отговора на всички въпроси, няма да има край на нашето съществуване като души и съзнания. Или пък всяко нещо, дори и хубаво, все някога свършва?

Във всички останали отношения книгата е също толкова великолепна, колкото и предишните части. С този бонус, че вече имаме реални разкрития и завършеци на отдавна започнати сюжетни линии. Развива се историята на Микаел Пенсон и неговите любови – Мата Хари и Афродита. Виждаме финалния изпит на боговете-чираци и разбираме кой от тях е най-достоен, за да продължи и да се срещне с Твореца. Разкриваме богоубиеца и неговите мотиви. Имаме и новата нишка на втория земен живот на Микаел Пенсон – недейте да разбирате по-горния абзац грешно – тази част от книгата не е скучна, просто се появява в момент, в който на читателя вече му е интересно друго. Иначе е на нивото на „земния“ живот от „Танатонавтите“, например, тоест пак е супер интересна и поучителна.

Естествено, оценката ми в категория „Теми за размисъл“ отново ще е отвъд шестобалната система – Бернар Вербер неслучайно е определян за автор на философска фантастика. Както винаги, чрез неговата история и четивен стил се повдигат стотици въпроси – той с малко казва много. И те кара да се замислиш за още повече.

Интересно е, че Вербер се оказва голям детерминист. И в предишните книги се споменава, че историята на живота и човечеството може да протече по само един начин, независимо каква е планетата, на която се развива. Тук обаче това наистина се усеща. И същността на създадения от Вербер свят донякъде оправдава детерминизма, но дали това важи и за нашия?

Любопитен момент е и още по-голямото концентриране, спрямо предишни книги, върху живота и въображението на писателя. Това също е обяснимо, предвид края. Но важното в случая е, че всеки, който има някакви писателски амбиции, или пък чете достатъчно често и много, трябва да прочете Бернар Вербер. Има какво да се научи от него, и в тази поредица конкретно, от първата до последната дума включително.

Какво мога да кажа като заключение? Има и други поредици, които вървят с перфектното за мен темпо и които ме карат да обръщам страница след страница, неспособен да оставя книгата, докато не я завърша. Има и други автори, които си задават вечните въпроси и повече или по-малко успешно им дават някакви възможни отговори. Има и други истории, които те карат да забравиш за себе си и да ангажираш ума и въображението си за нещо много по-възвишено от злободневието. Но в същото време се съмнявам, че някога в живота ми ще попадна на друга книжна поредица, която така да ме впечатли и да разтърси из основи личната ми философия. Чиста фантастика, която учи на това да си човек, но и да се стремиш към повече.

Не мога да натъртя достатъчно силно колко горещо препоръчвам тази поредица на всеки, който обича сериозна литература ИЛИ от време на време изпада в размишления за душата и света. Написал съм „ИЛИ“ с главни букви, защото не е нужно да се превъзнасяш по класически автори и елитарна литература, за да се влюбиш в произведенията на Бернар Вербер. Нужно е просто да имаш малко мозък и да усещаш в себе си това любопитство, това търсене на нещо повече, без да приемаш съществуващите отговори, религиозни или други такива, за чиста монета.

В „Цикъла на боговете“ определено има нещо повече и искрено се радвам, че имах възможността да се докосна до него чрез тази поредица! Стискам си палци някога да се появи четиво, чийто ефект върху мен дори само леко да се доближи до този от „Цикъла на боговете“ – няма да е лесно.

Моята оценка:
История – 6-
Герои – 6
Стил на писане – 6+
Eлементи на изненада – 6-
Теми за размисъл – 8
Емоционален заряд – 5.50
Фантастични елементи – 6+
Степен на оригиналност – 6+
Старание на автора – 6+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: ОТЛИЧЕН 6+