Подземни идеологии

Почти 10 години след излизането на книгата на български, едва ли ще чуете за първи път за „Метро 2033“ от нашия сайт. Това е един от най-успешните съвременни руски романи, дело на журналиста Дмитрий Глуховски, който стана световно известен с тази си творба. Аз го прочетох още когато SciFi.bg не беше нищо повече от неориентиран блясък в очите ми. Тази седмица обаче завърших „Метро 2035“, последният роман от трилогията (засега, нищо не гарантира, че няма да има още книги или че на български няма да излезе някой от романите от „разширената вселена“ – Глуховски е пуснал други писатели да развиват истории в неговия свят и някои от тях се котират добре в Русия), тръгнах да пиша ревю за него и осъзнах, че не е редно да го правя, преди да съм представил предишните два романа.

И така, започваме с „Метро 2033“. Човечеството практически се е самоунищожило в ядрена трета световна война. Последните жалки останки от него са в московското метро. Гъстата мрежа от линии под земята се е оказала достатъчно защитена от външния свят, за да осигури живот на няколко десетки хиляди души. За тях обаче няма много надежда. Храната е кът (предимно гъби), осветлението е лукс, децата се раждат недъгави, ако изобщо са живи, хората оскотяват и си търсят причини да се мразят.

Всяка метростанция е нещо като миниатюрен град – там хората са опънали парцаливи палатки и се мъчат да поддържат някакво съществуване, а преминаването на разстоянието от една до друга станция е рядко срещано геройство. Излизането на повърхността пък е направо лудост – дори да имаш противогаз, горният свят вече не принадлежи на хората, а на всякакви гнусни твари, които биха ни разпарчетосали. Най-гнусните са изроди, наричани от хората Черните. И те вече са намерили начин да стигнат до метрото, където да застрашат хората…

Но колкото и да са опасни Черните, като общ враг за хората, толкова сме опасни и самите ние един за друг. Всяка станция е развила свой собствен начин на живот, поддала се е на свои собствени идеология и обществено устройство. Част от младежите са решили, че нацистката идеология им харесва най-много и са си спретнали Четвърти райх със собствен фюрер и собствени мъчения. Други пък са се върнали към комунизма. Трети са се превърнали в канибали, почитащи Великия червей… Всички са оскотели, полудели и се чудят как да си организират живота в подземните тунели, които вероятно ще се окажат гробницата на последните хора.

В този свят живее младият Артьом, който тепърва ще се превръща в герой на метрото. Набъркал се в чужда мисия, той тепърва трябва да пропътува половината станции (където да се запознае детайлно с местните луди и озверели), за да намери начин да избави метрото от Черните и да осигури на човечеството поне още малко живот…

Романът е големичък като обем, но много завладяващ. Хваща те и те държи докрай, макар и на моменти да е труден за четене. Оставя впечатления дълго след това. Изненадващо е колко богата вселена е изградил Глуховски в рамките на една мрежа от метролинии, пък била тя и московската. Различните метростанции-градове представляват различните човешки идеологии, изповядвани от техните най-типични представители. Глуховски покрива огромно количество типажи за епизодични герои, като ги хиперболизира и вади наяве техните най-лоши качества. Представете си да оцелявате в метрото с най-злите бабички, най-простите бабанки и най-дразнещите хора от панелките в Люлин. Такива хора са се спасили от ядрената война, или поне в такива са се превърнали оцелелите. Е, има и изключения – като самия Артьом, който е пълен с добродетели, и някои от неговите приятели, които се проявяват в точния момент.

Когато четох книгата преди години ми се стори абсурдно и излишно преекспонирано и настойническо от страна на Глуховски да развие метрото като арена за различните идеологии и разнообразните настроения и общности в разделеното руско общество. Мислех си, че едва ли хората са толкова тъпи, че да се развият по този начин, и прекалената нереалистичност е в минус на книгата. Днес знам, че хората наистина са точно толкова тъпи и описаният свят е напълно възможен. Нереалистичното е само в това, колко чисти идеологически са всички станции – общностите не са смесени, каквото е съвременното ни общество, а почти изолирани една от друга, комуникиращи и търгуващи помежду си не по желание, а защото се налага. Също и в преекспонирането на съответния стил на живот с акцент на недостатъците – то е с цел да се замислят читателите дали не са прекалено близо до тази крайност и да се освестят, но понякога назидателният тон идва в повече и е за сметка на качеството на историята.

Друг недостатък, поне за мен, е стилът на Глуховски и вярното му предаване от преводача. Твърде много накъсана пряка реч, която прави четенето трудно, но пък идва и от особеностите на руския език. На моменти има някои неясни описания, при които осъзнаваш, че си прочел как героите са стигнали от точка А до точка В, но така и не можеш да си го представиш и не си сигурен кога точно е станало пренасянето, та се налага да се връщаш няколко страници назад. Личи си също, че Глуховски не е много опитен писател, но пък компенсира с размаха на въображението си и богатата история.

Предимствата на „Метро 2033“ значително превишават недостатъците и не е случайно, че толкова много хора по света я обожават и се вдъхновяват от нея. Има много изненадващи обрати, много елементи, които да ви накарат да се замислите, и много оригиналност, въпреки че по описанието й последното не си личи. Ако още не сте я чели, задължително поправете грешката си, защото тя е хем интересна, хем показателна за някои недостатъци на руското общество (а нашето явно не е толкова далеч от тяхното – има доста прилики).

„Метро 2033“ определено не е нещо, което да прочетете и забравите, а преживяване, което ще ви остане за цял живот. Горещо препоръчвам!

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 5
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5+

Общ успех: Отличен (5,50)