Последните мечове

След като направих дебюта си с „Еван Гуру и космическият обир“ в предишния сборник, „Мечове в космоса“, тази година участвах и в завършека на поредицата на клуб „Цитаделата“ – „Мечове във времето“. Въпреки че присъствам като автор в книгата, и то с най-дългото произведение в нея, и въпреки че лично продавам останалите бройки, ще се постарая да направя обективно ревю, което да е полезно както на читателите, които искат да преценят дали си струва да си купуват книгата, така и за писателите, които търсят идеи как да подобрят работата си в бъдеще. Нарочно изчаках прочетената отдавна книга да отлежи преди ревюто, за да мога да осмисля впечатленията си от творбите в нея.

Като цяло, „Мечове във времето“ е достойна последна пета част на поредицата, в която Александър Драганов от Цитаделата даде възможност на различни знайни и незнайни автори да се представят на аудиторията и да упражнят въображенията си. Пет книги за една поредица не са никак малко, а ползите от нея за развитието на българската фантастика са значими. В сравнение с „Мечове в космоса“ обаче, която лично аз смятам за най-силната книга от поредицата, сигурно защото съм фен на космическата научна фантастика, тук има леко отстъпление в качеството. То все още е добро, но не чак толкова.

Започвам с моя разказ, въпреки че е последен в сборника, защото съм доволен от себе си, нахален и нескромен съм и държа да се самоизтъкна. С „Еван Гуру“ исках да напиша просто нещо забавно, което да донесе приятни емоции на читателя, пред когото се представях за сефте. Тук, със „Заветът на крал Ризон“ си поставих по-висока цел – да разработя идея, която смятам за оригинална, и да вкарам философия и теми за размисъл в текста. Крал Ризон води война срещу магията и почти побеждава, но накрая сам става нейна жертва – вещица го урочасва да живее само по три минути на година, след което да се пренася гол и бос в следващата. Така той става свидетел на завета си и как влияе войната му върху света (макар да осъзнава поуката след почти 3000 години). Започва като смел крал и герой в очите на поданиците си, но продължава като обикновен човек, който дори няма дрехи на гърба си. Повествованието обхваща четири основни периода – минало (времето на Ризон), нашето настояще, близкото бъдеще и далечното бъдеще като епилог. Постарах се да се вместя в ограничението от 20 страници, но не можах, и се получиха 60 – графоманията не прощава. Не успях да се накарам да изтрия нищо от написаното, защото всяка част е важна за развитието на героя и света около него, а 3000 години не се сбиват за обем току-така. Мисля, че съм направил интересен и увлекателен разказ (или направо повест, тъй като стана доста дълъг) с богат сюжет и добре предадено послание. Отчитам като грешка английската реч, която оставих без превод. Тя цели повече реализъм и по-лесно идентифициране на читателя с крал Ризон, но пък затруднява четенето. Но не се бойте, ако не я разбирате или ви дразни – има я само по средата и не е ключова за основната идея. Можех да прекарам малко повече време в изграждане на мотивацията на Ризон да се бори срещу магията и да задълбоча образа на Розета, но ми беше по-важно да изпипам пътуването му през десетилетията и финала (който променях около сто пъти, но май се спрях на най-добрия). Ако някой има допълнителна критика, ще се радвам да я чуя, стига да не е твърде зложелателна и да не разбива илюзиите ми за величие 😉

Продължавам с разказа, който ми хареса най-много от чуждите – „Рапсодия за мрака и светлината“ на Лейди Пол Обичаната (всеки път като трябва да й пиша истинския псевдоним на латиница се измъчвам (мога да я пиша и Лейди Пол да Билавед в стила на „Заветът на крал Ризон“)) и Валентин Попов – Вотан. Тук се преплитат древна легенда и настоящето, в което тя ще се превъплъти. Светлината е представена от болно малко братче и голяма грижовна сестра, а мракът – от типичния свръхестествен злодей, който ги напада. Идеята не е кой знае колко оригинална, но е добре разработена и увлекателно написана в лек за четене стил. Има добър емоционален заряд, както и елемент на хорър, но като цяло е адекватен принос към типа градско фентъзи, популярно в момента. Може би именно ветеранският стил на писане и трогателните моменти в отношенията между Лорна и Рич направиха останалото ми след „Рапсодията“ впечатление най-добро от всички.

Но на почти същото ниво, макар и по съвсем друг начин, е „Времеви комарджия“ на Александър Цонков – Лостов. В него става дума за един софтуерен инженер във „Времеви пътувания“ ООД, който се вкарва в проблеми заради страстта си към комарджийството – и по-точно печеленето му по нечестен начин чрез връщане във времето. В под 40 страници Цонков успява да развие заплетена история в най-добрите традиции на жанра пътуване във времето, която същевременно е забавна и увлекателна. Има поука, има съспенс, има хумор, има свежест, личи си, че авторът се е старал и е писал с кеф. Може би ако бях чел сборника в друго настроение, този разказ щеше да ми бъде любимият, а горният да се измести на второ място, защото трудно мога да му посоча недостатък. Разумът ми казва, че този е по-добър, а сърцето – горният, но и двата са за пет звезди.

Продължавам с „Господарите на времето“ от Донко Найденов, който взима моят бронзов медал. Тук един човек ще отиде в непозната страна с богата история, където ще открие врата към миналото. Историята е детайлно развита, като разказвачът не прескача подробностите и успява да поддържа интереса към разказа, отлагайки кулминацията с дълги по-обикновени случки, където не се натрупва напрежение от фантастичния елемент, но и не се губи постигнатото до момента – така правят и повечето майстори-писатели от чужбина. Единствено разочарова леко наивното разкритие за това какво са господарите на времето и как и защо манипулират главния герой. Стилът на разказа е много добър, а съдържанието му става, но би могло да бъде и нещо повече, ако Донко се беше постарал да вкара някоя изненада или неочакван обрат.

Ако харесвате компютърни игри и/или анимации, то обърнете внимание на „Тримата пазители и замъкът на последния залез“. Александър Драганов отново използва своите любими герои Звездин, Мракомет и Алкивиад, за да развихри въображението си. Те са откраднати от времето си и поставени в мистериозен вълшебен замък, също като много други знайни и незнайни герои и чудовища. Практически, задачата им е да избият всички тях, за да се върнат на своите време и място. Сюжетът им се развива като компютърна игра, като на мен лично най-много ми допадна един от последните босове – невидимият батко на Крали Марко (ако не беше този герой, разказът щеше да падне с две места надолу), защото беше добре загатван и предизвикващ интерес още преди да разкрие вида си. Подобно е и на анимационен сериал, където в половинчасовите епизоди се развиват подобни историйки, без да се придава особена дълбочина на обречените да бъдат победени врагове. В крайна сметка, героите са много, но като се сбият на живот и смърт, ще трябва да останат само най-добрите…

В средата на личната ми класация е „Беглецът“ на Димитър Запрянов. Главният герой там уж е обикновен човек, но в последствие се оказва, че не е такъв. Научаваме историята му докато я разказва на една от преследвачките му, чудейки се дали да я убие, за да си осигури малко безопасен живот, или да я пощади, за да не му тежи на съвестта повече и от миналото му. Разказът е хубав, добре е написан, темпото е прилично, нямам особени забележки, само дето не мога да кажа, че се отличава с нещо особено. В този автор има потенциал, така че се надявам да се развива старателно занапред, като наблегне на търсенето на собствен стил, който да грабва читателя, и уникалност. Нямам особени критики, нито напиращи похвали. По-подробно ще пиша за автора като стигна до романа му „Кръстопът“, с който вече твърде много се бавя, но не съм забравил.

По подобен начин се почувствах след „Пищящия харем“ на Димитър Цолов, който очевидно има много повече история и вложена душа, но сякаш скрива повечето от тях. Лошото е, че разказът е част от по-голяма вселена, с която не съм запознат (но скоро ще имам възможност, благодарение на изд. „Изток-Запад“) и вероятно затова не можа да ме грабне. Светът на Чистника и Шепичката очевидно е шарен и пълен с интересни истории, хумор и сърце, но сякаш подбраната за „Пищящия харем“ не е от най-добрите му представители. Тя разкрива твърде малко от него и разчита, че вече сте му фенове, за да ви хареса. Може би интересното заглавие и биографията на автора ми създадоха твърде високи очаквания. Хубавото е, че разказът е в конкретен поджанр, чийто фенове вероятно ще го одобрят.

Похвали заслужава Делиян Маринов за „Бягство от времето“ заради сложната и амбициозна идея на разказа и големия й потенциал, който се усеща през цялото време. Става дума за двама влюбени тийнейджъри, които искат да избягат от нашия свят, в който любовта им е забранена. Те намират начин да се върнат назад във времето, в миналите си животи, когато единият е бил лорд, а другият – ковач. Пътуването във времето обаче си има цена… Но пък дори и тя да бъде платена, надеждата за по-добър втори шанс винаги остава. За съжаление, има доста елементи в разказа, които не ми харесаха и не позволиха да се реализира амбицията му – начинът за пътуване във времето, неособено умните главни герои, повърхностното представяне на гей-психологията и тематиката и някои странни моменти в историята. Поне е плюс, че гей-елементът не е използван просто защото е модерно, а наистина е необходим на сюжета, който е добре замислен като концепция, но не работи добре в детайли.

Близо до ранга на горните четири е и „Когато слънцето се скрие зад камбаните“ на Даниел Иванов, но го слагам под тях, защото е по-разпилян и хаотичен. През 2134 година светът на практика свършва – тъмни сили изтребват човечеството и превземат Земята. Църквата обучава седмина монаси, които да се върнат във времето и да се преборят със злото още в зародиша му, а от тях най-важен (и разхайтен) е Зеленият. Повествованието прескача между различни места и времена, където влизат и излизат неособено важни герои, лъха леко на алкохолизъм, а финалът е твърде странен. Заглавието загатва за нещо поетично и по-възвишено от описаното, макар че тази асоциация сигурно си е моя грешка. Бих посъветвал Даниел да работи върху структурата на сюжета и да избистря и подрежда по-ясно идеите си.

Последният разказ в личната ми класация е „Орфеевият войн“ на Мирослав Петров и, за съжаление, той не ми хареса (дано Миро не се обиди). Твърде позната идея, твърде малко неща се случват, твърде много инфодъмп, диалозите са като от комикс. Тук е и най-осезаема твърде повърхностната намеса на Кети Илиева като редактор. На патриотите може да се понрави включването на тракийска митология и елементи от древната ни история, но лично аз оставам равнодушен, защото сюжетът е като на американска анимация за супергерои. Признавам обаче, че епилогът е красив – той е може би най-успешният елемент на разказа, а и е възможно да съм твърде строг, защото не съм от най-големите любители на този поджанр на фентъзито.

В обобщение, „Мечове във времето“ съдържа някои много хубави и някои не чак толкова хубави разкази, но отново всички са доста различни и има за всекиго по нещо. Писателите се развиват и задобряват, а читателите се радват (надявам се), че им се предлага такова свежо разнообразие. Всички автори тук са млади – отсъстват някои големи имена от клуба „Лазарус“, но пък има перспективни творци – никога не знаете дали някой от тях няма да избухне с голям роман в бъдеще. Тогава ще имате възможност да кажете, че сте наблюдавали развитието му в поредицата „Мечове“ и го познавате още от преди да стане популярен.

Време за реклама – ако искате да подкрепите нашата дружинка, поръчайте „Мечове във времето“ тук. Сборникът е в бутиков тираж и не се предлага по книжарниците.

Усреднени оценки на всички разкази:
История – 5
Герои – 5-
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4+
Емоционален заряд – 5-
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 4.50
Старание на авторите – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4

Общ успех: Мн. добър (4,73)