Делиян Маринов – Изборът

            Шефът на огромната фабрика за термоядрени костюми се взираше задълбочено в огромният монитор, окачен на стената в кабинетът му. Там се виждаха ясно различните прозорчета от камерите в работните помещения. Мъжът потърквайки бавно брадичката си, изпиваше с поглед картините, които се разкриваха пред него.
            Служителите му изработваха костюмите прекалено бавно. Оставаше само седмица, а компанията му не беше покрила и десет процента от нужното количество.
            Само след месец се очакваше серията от космически взривове, които щяха да изпратят към Земята високи и убийствени, както температури, така и ядрени лъчения. Очакваше се жегата, която ще настъпи да разтопи и увреди живата материя. Ето защо, трите най-големи военни корпорации се бореха да внедрят на световният пазар своята продукция. Всяка една държава щеше да осигури на жителите си нужната екипировка, въпросът беше от кой по-точно производител щеше да избере.
           Стикълс, който вече няколко дена наблюдаваше изнервен камерите, показващи работниците му, губеше търпение. С това темпо, щеше да остане най-отзад сред конкурентите си. А магнатът не можеше да си позволи това. И имаше решение на този проблем. 
           Чрез навигацията за вътрешен контрол, шефът пусна на цял екран образа, предаван от едната камера. На огромният монитор се появи една от машините за костюми със своят оператор. Жена в средна възраст с груби черти и решително изражение. Стикълс знаеше за нея, че е работохоличка. Че работи, дори през почивките си, и че следи работата си дотолкова изкусно, че да няма дори един бракуван термоядрен костюм. В тази жена беше бъдещето.
            В тази жена беше ключът към успеха.
            Благодарение на нея, компанията му щеше да блесне и изпъкне. А благодарение именно на произведените от нея костюми, човечеството щеше да оцелее.

            Монотонният шум, издаван от машините в сивата фабрика, стигаше до нея притъпен и приглушен. Раная бе достигнала такова върхово работно ниво, в което успява да върши задълженията си без да се разсейва. Всяко движение беше методично и хармонично. Ръцете и не вършеха излишни движения, очите и не се стрелкаха в ненужни посоки. Сръчно направляваше машината, така, че всеки изфабрикуван термоядрен костюм да бъде произведен и изпипан. И докато колегите и в фабриката бяха направили по десет-двадесет броя само за половин ден смяна, тя самата бе на петдесетата си бройка. И щеше да ги задмине още. При все факта, че всички получаваха еднакво заплащане. При все факта, че условията бяха нелеки. При все новината, за предстоящият Катаклизъм, притесняваща всички, Раная просто вършеше работата си с любов и удоволствие. 
           А умът и се рееше далеч, далеч от фабриката. Бе стигнала онова работно съвършенство, в което може да мисли за всякакви неща, различни от конкретното, с което се занимава. В главата на жената, приютяваща достатъчно години житейски опит, се въртяха главите на научно-фантастичният роман, който пишеше. Оставаше още малко да го завърши и още малко да събере нужната сума, за да го издаде!
            Замислена в своите амбиции и стремежи, тя така и не чу съобщението, повтарящо се вече за десети път по работното радио. Някой я дръпна. Беше един от общите работници. Раная се върна в реалността и преди колегата и да и каже, каквото и да било, тя чу носещото се съобщение.
            „Нека работник номер 421 да се яви незабавно в кабинетът на главният управител.“
            За миг Раная се притесни. За какво ли я викаха? След няколко минути жената, вече бе стопирала машината си. И с всяка крачка към мястото, където я викаха – въпросителните в главата и се умножаваха.

            Шефът стоеше в пълното си великолепие пред скромно седналата на канапето работничка. Стойката и беше скромна, за разлика от мъжът, който се беше разплул на фотьойлът си. Бяха минали десетина минути, в които той я изучаваше с поглед, преди да и проговори: 
           – Ще бъда директен. Колкото и да полагате усилия – сме назад с работата.
            Жената мълчеше.
            – Ако продължаваме така, няма да произведем нужното за пазара количество. Другите ще водят, а корпорацията ще има най-малки приходи сред конкурентите си.
            Тя вдигна глава и го погледна. В очите и се четеше някаква скътана смелост, нетипична за средностатистическият работник:
            – И какво от това? Нали все пак ще произведем възможно най-много да има за хората
– да се предпазят от жегата и лъченията. Да оцелеят. Заедно с производството на
другите компании, мисля, ще успеем да предпазим всички.
            Мъжът, който не спираше да върти сребърната си гривна се усмихна някак мръсно.
            – Да, но не там е въпроса. То това е ясно. Ще преживеем и този катаклизъм. Въпросът е кой ще води парада след това? Нима не ти е ясно. Всичко е борба. Не мога да си позволя да съм последен. Трябва да засилим производството.
            Жената не му отговори. За сметка на това го гледаше нетрепващо.
            – И тъй като това няма как да стане, на този етап – с този персонал – имам една
идея. Слушаш ли ме внимателно?
            Тя му кимна.
           – Наблюдавам всеки един от вас с часове. И само и единствено у теб видях онази отдаденост към работата. Сякаш я чувстваш като призвание. Ти си перфектният работник. И затова виждам в теб надеждата. Само трябва да се съгласиш.
            – Какво имате в предвид?
            Мъжът спря играта с бижуто си и бръкна в дълбокият джоб на сакото си, откъдето извади малка епруветка със синкав серум вътре.
            – Това е най-новото откритие на Международният Изследователски Институт. Първата
действаща мостра от истински работещ серум за клониране. – изражението на мъжа ставаше все по-самодоволно. – На търга за закупуването и заложих цялото си състояние, в имоти, сметки и акции.
           Жената ахна насреща му, предусещайки това, което той ще поиска. 
           – Доколкото помня, ти имаше мечта. – рече той. – Да издадеш собствен научно-фантастичен роман. Е, ако се съгласиш на предложението ми ще получиш цяло състояние, с което ще можеш не само да публикуваш всичко, което напишеш, а и да се обезпечиш за цял живот.
            Раная потрепна, очаквайки финалните му думи.
            – От теб, драга, искам да приемеш този серум. Последствията ще са следните. Ще изпаднеш в безсъзнание за времето, нужно на серума да проработи. Научно не бих могъл да ти обясня как точно работи, но знам единствено, че ще загубиш своята истинска форма, ще се разградиш до първичната си материя, след което тази материя ще започне да се дели. Крайният резултат ще е над четиристотин твои клонинги! И ти, която ще можеш да ги контролираш и управляваш, естествено под моите напътствия.
            – Но…- рече възмутено тя. – Какво целите? Не мислите  да произведете термоядрените костюми чрез
ръцете на тези клонинги?
           – О, да. Точно това желая. И ще го постигна. Само се съгласи да го приемеш.
            – А какво ще стане с колегите ми? Няма достатъчно машини и за клонингите и за тях!
            – Ще ги уволня! Като не могат да работят качествено – това заслужават.
            – Но, вие сте безскрупулен! Не можете просто да изхвърлите тези хора на улицата, те имат семейства, планове.. всичко ще отиде по…
            Мъжът надигна невинно веждите си.
            – Но, помисли, колежке. Нали трябва да произведем достатъчно екипировка за жителите на Земята. Чрез клонингите ви ще имаме достатъчно качествена продукция. Нека го направим за хората!
            Жената стоеше онемяла пред наглостта на този мъж. Но при все това, макар и гонещ личната си изгода, в думите му имаше известна истина. Ако забързаха производството можеше да създадат достатъчно екипировка за всички.
            – Помисли си добре. Утре сутрин на първата почивка, те очаквам в кабинетът си
отново. А сега – обратно на машината!

            На другия ден Раная се яви на работа в отпаднал вид. За първи път колегите и я виждаха в такова състояние. Всички знаеха, че състоянието и има нещо общо с посещението и при шефа предишният ден. Работничката странеше от колегите си и не водеше дори разговорите типични за персонала. Още след първият час, сред колегите и започнаха да се носят слухове и опасения. Да не би, началникът да беше недоволен от работата, да не би да предстояха съкращения. Всички изглеждаха наплашени и в същото време готови да експлодират в недоволство. А Раная, продължаваше, дори в състоянието си да върши прилежно работата си.

            Не беше спала цяла нощ. В главата и се въртяха ураган от мисли и дилеми. Какъв избор трябваше да направи? От една страна можеше да приеме серума. Така костюмите щяха да се направят в срок. Шефът и щеше да забогатее неимоверно и да се прочуе, а нейните малки кроежи изведнъж щяха да станат реалистични. Щеше да издаде всичките си написани и неписани трудове. Щеше да уреди живота си? Но струваше ли си кръвнината, която трябваше да се плати. Струваше ли си да постъпи така с колегите си? Струваше ли си да убие човешкото в себе си, за да подсигури бъдещето си? От друга страна – ако откажеше, бичът на работодателят щеше да стане още по-жесток. Най-вероятно щеше да се разгневи на отказът и и в същото време да намери някой друг с достатъчно слаб характер, който да се съгласи без нея. А клонингите, които нямаха нужда от почивка, храна или напитки щяха да са перфектните работници, така или иначе! В името на едно – щеше да бъде жертвано друго. 
           Всички тези мисли я измъчваха цяла нощ. Изборът тегнеше над нея като проклятие. Понякога беше толкова лесно просто да изпълняваш без да се замисляш. Да си част от масата, да бъдеш насочван.
           Защото всеки обича свободата, но не всеки обичаше да избира. Особено, когато и двата избора бяха губещи.

           Дойде време за обедната почивка. Раная напусна машината си мълчаливо. Незабележимо за камерите, тя подаде една мъничка бележчица на един от общите работници с указания да я предаде нататък, така, че да мине през всички работници.
          След няколко минути, жената вече се намираше пред кабинетът на шефа си, почуквайки внимателно на масивната блиндирана врата.
          Мъжът и отвори и я покани да влезе. Още преди да се е настанила, той се обърна към нея потривайки ръце:
          – Е, готова ли си?
          Тя кимна и се усмихна:
          – В името на доброто на всички жители на Земята, в името на технологичният напредък и на надеждата за човечеството – ще приема серума.
            Шефът плесна с ръце. Очите му блестяха повече от всяка звезда в нощният небосвод. С едно движение, Стикълс извади епруветката и я отвори. След, което напълни две чаши с шампанско. Подаде и едната и вдигна своята в наздравица. Работничката се усмихна и рече шеговито:
            – Но, не мога да пия. На работа съм.
            – Съвсем скоро ще те повиша и няма да си! – отвърна и той и се засмя.
            Двамата изпиха шампанското, след което Раная се изправи и приближи към мъжа. Той и подаде серума и тя без да се замисли го изгълта на един дъх.
            Минаха пет минути, за които тя излезе от кабинетът на шефа си и се отправи към огромната площадка пред сградата на фабриката, където щеше да се състои разделянето.
            И ето, вече беше там пред огромното множество колеги. Забеляза стотиците очи вперени в нея. Вдигна гордо глава и им се усмихна.
            И веднага след това гъста пелена мрак падна над съзнанието и, тъкмо когато я осени последната и мисъл.
            Че изборът и е бил правилен.

            Почивката беше минала, но никой от операторите не беше зад машината си. Всички стояха на огромният плац пред фабриката. Израженията им бяха хладни и мрачни. Бележката, която Раная беше написала собственоръчно бе стигнала до всеки един от тях. 
           Не след дълго излезе и шефът им, усещащ, че нещо не е наред. И това, което видя на огромната площадка го накара да онемее.
            Цялото пространство между него и разгневените работници, бе осяно с клонингите на Раная. Всички до един стоящи легнали и безжизнени. Множество тела, не, трупове – дубликати на работничката. Никой не можеше да каже кое точно е истинското тяло. Всички обаче знаеха, какво се е случило. Изведнъж целият персонал на фабриката наведе мълчаливо глава в знак на поклон пред саможертвата на Раная.
             Защото тя едновременно с клониращият серум, бе приела и отравящ. Така, че да може, тя, заедно със стотиците си клонинги да бъдат мъртви и неизползваеми. Защото, жената бе осъзнала, че само така този безумен и нагъл мъж – може да бъде възпрян, дори на тази огромна цена.
            Защото Раная бе осъзнала, че нямаше смисъл човечеството и светът да бъдат спасени, ако цената затова е хората да убият човешкото в себе си. Защото светът можеше да бъде спасен, единствено, ако хората спасяха себе си. Веднъж щом хората, успееха да запазят своите принципни, ценности, морал и отговорност – щяха да успеят да спасят света. Или поне смисъла в него.
            След мълчаливия поклон, един по един работниците напуснаха пределите на фабриката и никога не се завърнаха с нея.
            А Стикълс остана сам – с мъртвите клонинги и мъртвите си надежди.

            Времето до Катаклизмът мина неусетно. През него, работниците, напуснали фабриката на Стикълс, бяха успели да се влеят в тези – на неговите главни конкуренти. С общи усилия, заедно с другите работници и по съвестни работодатели – всички задружно успяха да създадат нужното количество термоядрени костюми. 
           Така човечеството бе успяло да се запази и да оцелее. Но още по-ценно от запазването на живота на хората, бе примерът, който един обикновен човек им беше дал.
            А трудовете и, събрани и издадени от най-близките и хора, се продаваха столетия напред.
            Защото сега човеците имаха по-голяма надежда. Че светът бе малко по-сигурен, когато съществуваше то.
            Човешкото.