Николай Симеонов – Последното желание

Когато за първи път влязох в този храм, времената бяха много различни. Градове процъфтяваха, велики пълководци прославяха имената си, крале биваха короновани. Светът тук беше в подем.Но аз знаех, че не мога да бъда част от този свят и се отправих към мястото, където времето бе спряло – Каримският Храм. Спомням си първите си стъпки тук – малко неуверени, защото знаех, че не би трябвало да бъда тук. Един воин, какъвто аз бях тогава, единствено би могъл да се нарече натрапник в такова свещено място.

С обещанието, което ми бе дадено, се опитах да си дам малко самоувереност. Стъпих по-здраво, разширих рамене, вдигнах брадичката си и се опитах да имитирам движението, което моят бивш главнокомандващ имаше. Тогава си помислих, че съм успял, но след време със усмивка разбрах, че това бе далеч от истината. Гледах към хората, които се насъбраха, заради появата ми. Погледите на повечето бяха пълни с уплаха, но имаше и други, които ме гледаха с неприязън. Разбирах ги. Всички. Не бях свалил бронята си, защото знаех, че имам по-голям шанс за оцеляване с, отколкото без нея. От дългия път, който изминах – главно криейки се, като последният дезертьор – бронята ми бе станала много мръсна и само на някой места бе останал истинският й цвят. Но това бе предостатъчно за хората. Тъмночервената броня макар и мръсна, ярко се открояваше от традиционните сиви стоманени брони. А когато човек нарамил такава броня се появеше някъде из света, то неизменно след това започваше война. Но за тяхна радост, аз бях сам и въобще не мислех за война. Тук бях заради отговорите, които търсех. Оттук започна всичко.

И сега влезнах отново в храма, за да завърша всичко. Учителят бе в градината концентрирал се в медитацията си. Безцеремонно седнах срещу него:

– Наруши едно от правилата, ученико.
– Не съм послушник вече, учителю. Нито ученик. Вярвам, че имаш време за мен.
– Имам – съгласи се Учителя. – Но не тук. Нека влезем в храма.
– Щом желаеш.

Влязохме в един от тренировъчните терени в Храма. Учителят спусна завесите и стаята стана тъмна:

– Откога не си медитирал, ученико?
– От няколко години, учителю.
– Вярвам, че не си забравил техниката. – чух как той сяда.
– Не съм.
– Започни тогава.

Седнах и заех поза за медитация. Преди много време, когато усвоих техниката, това бе едно от най-приятните ми занимания. Дори когато напуснах Храма, продължих да медитирам. Усещах, че ми е необходима, за да мога успешно да запазя концентрацията си и вътрешната ми енергия. Но преди години спрях, защото тя вече не ми бе от полза.

Сега, когато затворих очи, започнах така както хиляди пъти съм започвал. Обаче нещо не беше наред. Не успявах да постигна нужното спокойствие. Опитах още веднъж. И още веднъж. Не стана. Сякаш бях отново същият воин с мръсна тъмночервена броня, опитващ се да се концентрира, докато се мръщи и мърда неспокойно. Опитах последен път и този път се получи. Спрях да чувам реката, която беше до Храма, както и вятърът, който беше проникваше между дървените процепи. Стъпките на монасите отекнаха за последен път и постигнах пълна тишина. Забравих напълно за времето, когато изведнъж долетя гласът на Учителя:

– Кой си ти?
– Аз… – почувствах болка… – Не знам. – отговорих.
– Не знаеш кой си?
– Аз… – трудно ми беше да отговоря.Усещах болка… някъде вътре в мен.
– Съсредоточи се.

Тогава напрегнах всички налични сили, които имах. Все още бях заел поза за медитация ,но чувствах, че съм затиснат. Споменът изплува в съзнанието ми:

„Гледах към двете армии, които се биеха на Каменистия хълм и чаках сигнала, за да тръгна заедно с останалата част от резерва. Главнокомандващият добре ни беше подбрал – всеки един от нас бе загубил всичко – семейство, титли, пари, съпруги, повечето, включително и аз, родния си град. Единственото, което се заблуждавахме, че имаме, беше честта ни. Истината не бе толкова прозаична. Нямахме вече и чест, тя си беше отишла, когато и човешкото ни напусна. Беше ни останала единствено жаждата за слава. И именно тук беше последният ни шанс – това бе краят на войната. Битката се бе оказала равностойна и сега имахме нужда от геройство, както щяха да го нарекат певците. Ние не бяхме поети. Ние го наричахме смърт. Славна, ако удържим победа. Позорна ако загубим.

И моментът настъпи. Командирът ни даде знак и ние се спуснахме към биещите се армии. Центърът ни бе започнал да отстъпва, докато фланговете се държаха на позициите си. Дестриерът ми бе бърз и бях на първа линия. Фатално за повечето воини. Не и за мен. Още през първата ми битка бях поставен на първа линия – пушечно месо както впоследствие разбрах. Но досега винаги бях част от първата редица. И бях оцелял през всички битки.

Нахлухме през центъра като го оставихме да се прегрупира и да удари от втора позиция. Противникът ни бе изморен, а ние бяхме жадни за кръв. Не успяха да удържат на свирепостта ни и тръгнаха назад. Тогава фланговете ни удариха. Техният център бе затворен от нашата армия, а фланговете им не успяваха да си пробият път през нас, за да нахлуят подкрепления. Благодарение на нашата свирепост, центърът им падна, но пък фланговете им тръгнаха да се изтеглят от бойното поле. Започнахме да ги гоним и да ги застигаме. С всеки паднал противник се приближавахме до желания край. Много от нас намериха това, което търсиха – смърт на бойното поле.

Гонитбата продължи по-дълго от самата битка. Бях сред първите, които поваляха оставащата част от армиите им. Когато тръгнахме да се изкачваме към планината командирът ни спря. Битката бе свършила, врагът бе пречупен и само няколко се бяха спасили нагоре по стръмните склонове. Това бе голяма победа за нас. Но войната не бе свършила. Командирът на вражеската армия се бе спасил и щеше да организира една последна защита. Това мен не ме устройваше. Поисках разрешение да продължа гонитбата. Отказаха ми. Аз просто свих рамене и продължих нагоре, като чух как и други ме последваха. Знаех кои са и без да поглеждам назад.

Успяхме да различим пресните следи от спасилите се. Скоро чухме и копитата на конете им. Накрая ги видяхме, както и те нас. Не тръгнаха да бягат, а обърнаха конете си срещу нас. Това вече бе последната битка. Извадих меча си и парирах първия удар.

Силите се оказаха изравнени. Никой от двата лагера не искаше да отстъпи, всички се биеха до последния си дъх. Битката не бе красива, както щяха да я нарекат певците. Тя бе дълга, грозна и изтощителна. Когато нощта падна, бях останал сам срещу самият главнокомандващ. Ударите му бяха станали тромави, като при всяко париране на лицето му се изписваше болка. При поредната моя атака, той не успя напълно да парира удара ми и тогава реших да рискувам всичко. Със сили, които не знаех откъде извадих, го контраатакувах и прободох. И двамата се свлякохме на земята, когато светът се разтресе. Последното нещо, което видях бе летящата право към мен скала.

Когато отворих очи, не чувствах болка. Гледах как слънцето се издига и последните капки от листата на дърветата падат към земята. Някой зад мен заговори:

– Какво е последното нещо, което си спомняш?
– Скалата, която летеше към мен – отговорих след като се замислих. – Кой си ти?
– Въпреки пряката забрана на твоят главнокомандващ да продължиш преследването, ти само сви рамене и тръгна нагоре.

Опитах се да се обърна, но не можех. Имаше сила, която ме държеше да гледам само напред.

Знаеш ли, че ако не бе отишъл да довършиш започнато, щяхте да претърпите поражение в следващата битка? Идваха големи подкрепления от юг, които щяха да ви прекършат. Ти спаси каузата, Дариен Н`зих. Успя да убиеш човека, който щеше да обърне войната във ваш ущърб. Заслужи дарът на Енисей.

Знаех легендата за дара на морския Бог. Но когато се обърнах да видя с кого разговарям, видях само дървета, кал и падналите ми другари. Тогава си спомних.”

Край на откъса