Страховитите Флорънс и Джайлс

Първата книга на „Колибри“ за 2012 г. излиза от печат на 9-и януари и е насочена предимно към тийнейджърска публика.

Романът на Джон Хардинг „Флорънс и Джайлс“ (превод: Владимир Молев, цена 15 лв., 224 стр.) представлява готическа приказка на ужасите със сюжет, решен до последния детайл. „Флорънс и Джайлс“ е притаяващ дъха лабиринт от загадъчни кули, злокобни огледални отражения, смугли коридори и дълги черни одежди.

Годината е 1891-ва. B изоставено старо имение в дълбоката английска провинция живее дванайсетгодишната Флорънс. Пренебрегвана от своя чичо и настойник, който не само не желае да се занимава с нея, но и отказва да я изпрати на училище, за да я „предпази от поквара“, умната и будна Флорънс сама се научава да чете и открива в книгите не просто прозорец към широкия свят, а и средство за разнообразяване на сивото ежедневие – първо чрез играта с езика, а после в романтично бягство от действителността в необятните полета на подхранваното от литературата въображение. Така животът става по-вълнуващ и забавен, но и много по-страшен, защото, наред с многобройните призраци, в къщата се появяват и врагове от плът и кръв. Изправено само срещу мощни зли сили, малкото момиче трябва да използва рационално своя ум и да впрегне цялата си изобретателност, за да защити братчето си и да запази създадения от самата нея свят. В здрача между реалността и параноята като че ли всяко средство е оправдано, стига да води до целта. Дори и смъртта.

Джон Хардинг е роден близо до Кеймбридж и е преподавал английска литература в Оксфорд. Има четири романа, до един успешни на пазара и сред критиците. „Таймс“ описва „Флорънс и Джайлс“ като „елегантно литературно упражнение, построено със строгостта на фуга – представете си „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс, пренаписан от Едгар Алън По. Изпипан до най-дребния детайл, сюжетът е маркиран със зловещи образи на порочната невинност. „Индепендънт“ пък хвали Хардинг за това, че „съумява да вникне дълбоко в перверзното у човека и да поднесе своя версия на готически роман на ужасите.“

Ето и откъс от самата книга:

„Историята, която ще ви разкажа, е странна, нелека за осмисляне и за разбиране, и затова е истинско щастие, че разполагам с необходимите за тази задача думи. Може би не е хубаво да се хваля сама, но за момиче на моята възраст съм много добре ословесена. Изключително ословесена, честно казано. Само че, заради строгите разбирания на чичо ми за образованието на жените, крия красноречието си, подкринила съм го и съм втъмничила в ума си всичко, освен най-простите изрази. Това притворство ми се е превърнало в навик и е породено от страха ми, най-страшния ми страх, че проговоря ли така, както мисля, мигом ще се проясни, че съм била при книгите, и ще ми запретят библиотеката. А както обясних на горката госпожица Уитакър (малко преди тя да се озлочести край езерото), това не бих го понесла.

Блайт Хаус е огромна, груба каменна къща с множество стаи и тъй просторна, че на малкия ми брат Джайлс, който е колкото бавномислещ, толкова и бързокрак, му трябват поне три минути, за да притича от единия край до другия; овехтяла и от пестеливост неуютна, занемарена, безпарична (тъй като чичо ми вече не се интересува от нея), с течлив покрив и гниещи греди, разяждана от молци и ръжда, продухвана от студени течения, едва-едва осветена и напълзяна от тъмни ъгълчета, така че, макар че живея тук, откак се помня, понякога, най-често в гаснещия здрач на зимните вечери, ме побиват тръпки.

Блайт има две сърца, едно топло и едно студено; първото е лъчезарно, а второто тъне в сенки дори и в най-слънчевите дни. Кухнята, където от зори до мрак бумти готварската печка, е разведрявана от дебелата Мег, нашата готвачка, усмихната и обрашнена до лактите; нея често я задява Джон, прислужникът, който се навърта наоколо с надежда за целувка, но се примирява и със звучно млясване по бузата. В съседство е всекидневната на икономката, където в камината пламти огън девет месеца в годината, и там човек може да намери госпожа Граус в креслото с гергефа или на писалището над неразбория от сметки да се опитва, както самата тя се изразява, „да му вдене края“, за да – и тук според мен си противоречи – „свържем двата края“. Тези две стаи образуват едното, топлото, сърце.

Студеното сърце (но не и за мен! О, в никакъв случай не и за мен!) тупти в другия край на къщата. Необичана и непристъпвана, с изключение на мен, библиотеката е пълна противоположност на кухнята: непалена, прохладна дори и в пещта на лятото, смразяваща през зимата, с прозорци, затулени от никога неотваряни плътни завеси, заради което се налага да отмъквам свещи, за да чета там и след това да изстъргвам издайническите им капки от пода. От единия до другия й край са сто и четири мои стъпки, когато съм с обувки, а на ширина са трийсет и седем. Трима мъже може да се покатерят един върху друг и пак да не докоснат тавана. Всеки сантиметър от стените, с изключение на вратата, затулените прозорци и местата за сядане под тях, е покрит с дървени лавици от пода до тавана, напълно окнижени.

Прислужничките никога не стигат дотук и подът си стои неметен, тъй като какъв е смисълът, щом библиотеката е непристъпвана? Няма кой да остави следи от пръстите си по лавиците, стълбите на колелца за високите стелажи, по които книгите жадуват да бъдат отворени, са недокосвани, всичко е прашник от немара.“