Войната невинаги се печели на бойното поле

Game of Thrones е сериал, който наистина руши всички правила в телевизията. От една страна стоят секса и насилието, които вече не са чак толкова неприемливи дори за САЩ. От друга – огромното количество герои, на които ако им се съберат всички сцени в сезона, се получава по-малко екранно време от един епизод. Но най-важното, това, което никой не е правил по такъв начин досега, е изборът за това кой да живее и кой да умре. Дори много от хората, прочели книгите, са били изненадани от събитията в традиционно шокиращия предпоследен епизод. За нечелите да не говорим.

Във фентъзи-вселената на Мартин няма значение кой е добър и кой е лош. Важно е кой може да оцелява. Впрочем, също като в реалния живот. Не че нямаше да е по-добре всички да са честни и лоялни, просто положението във Вестерос не е такова. Човешкият живот не значи нищо, заслугите и намеренията нямат особено значение ако не си достатъчно предвидлив и предпазлив. Нед Старк го научи по трудния начин в първи сезон. На Теон Грейджой този урок му бе преподаван още по-трудно в целия трети сезон. Но северняците така и не се научиха.

Честта е едно от най-важните понятия във Вестерос. Тя трудно се дефинира и не може да се каже доколко е полезна и доколко не. Членовете на семейство Ланистър отдавна са се отказали от нея, което засега им носи предимно позитиви. Въпреки че нечестивото управление на Джофри и слуховете за неговия произход им създадоха сериозни проблеми миналия сезон, Ланистър продължават да са най-силната фамилия в кралството, а захватът им на трона става все по-здрав.

Но при Старките нещата стоят наопаки – честта изяде главите на почти всички във фамилията. Не че и това не води до своите позитиви – войниците се бият по-мотивирано за праведен владетел и следователно носят повече победи. Фактът, че те се придържат към законите на старите богове, им носи много обич и уважение. Но с това идват и проблемите – Роб Старк трябваше да убие един от знаменосците си, което осакати армията му. А когато самият той наруши своя клетва, последствията се оказаха… трагични.

Не за всички честта е толкова лошо нещо. Давос до последно правеше правилните неща, против волята на своя крал със замъглен от вещицата ум. Но макар да постоя малко в килия и да се размина на косъм със смъртна присъда, той все пак ще живее. Смятаният пък за един от най нечестивите, Джайм Ланистър, се оказа много по-достоен, отколкото се очакваше. Но и той загуби ръка – своето основно оръжие, без което е напълно беззащитен.

Милосърдието не можа да спаси жените около Роб Старк, но пък направи чудеса за Денерис – Родената в буря жъне победа след победа. Но тя явно знае как да бъде милосърдна и кога да бъде безмилостна. Тя се бори за правилните идеали, но същевременно не се принизява до нивото на подчинените си и не им позволява да противоречат особено много. Тези, които се обръщат срещу нея, биват жестоко наказани, както видяхме в края на миналия сезон. Нейната сюжетна линия беше по-маловажна тази година, а и някои победи и дойдоха като подарък. Тя съвсем спокойно можеше да загине безславно по същия неочакван начин, по който си замина и Роб Старк. Но с красота и решителност успя да спечели дори наемния си убиец на своя страна, докато севернякът разчиташе през цялото време на едната чест.

Друга основна тема на този сезон беше властта. За Кутрето „хаосът е възможност“ и наистина, именно това е начинът за малките хора да пробият. Той няма нищо против кралствата да потънат в хаос, стига това да значи скок в кариерата за него. Фрей и Болтън нарушиха всякакви закони на честта не толкова за отмъщение, колкото за да се сдобият с повече власт. Марджъри Тайрел пък е готова да се ожени за всеки с корона на главата, но ето, че и на нея това й носи позитиви, нещо което е поощрявано от устата й баба. Всичко това, за да се сдобият с власт. А за какво ти е, щом тя изисква такива жертви като сключване на брак с неподходящ човек и живот в постоянен ужас и страх за себе си и близките ти? За доброто на Кралството, както би искал лорд Варис, или за угаждане на всяка лична прищявка, за което я ползва Джофри.

Интересно е и как се развиха отмъщенията на всички от героите. За невинната Санса Старк отмъщението се изразява най-много в това да осмърдиш нечия стая с овчи дарадонки. Но за далеч по-изстрадалата й сестра то включва убийство. За Роб и Катлин Старк – цяла война, в която десетки хиляди ще умрат. Нито един от тях обаче не получава това, което иска. Отмъщението е най-добро, когато е подготвяно дълго. Лорд Варис чака половин живот, за да намери магьосника, който го е превърнал в евнух, но накрая го получава на тепсия. Денерис също не бърза – тя първо ще обедини източните земи, а след това, с всички натрупани позитиви като последователи, армии, злато, кораби и, най-важното, дракони, ще се обърне към земите, които би трябвало да й се падат по наследство.

И макар Джордж Мартин да е създал един максимално реалистичен свят, той все пак третира някои герои по-добре от други. Уроди (в очите на хората от тамошните земи), дебелаци, сакати и отхвърлени не бива да бъдат подценявани. Техните недостатъци все пак им дават някои предимства, от които, ако се възползват в правилния момент, извличат позитиви. Така Тирион винаги успява да се оправи, Сам стана първият човек, убил бял бродник, Бран откри неочаквана способност в ума си, а Денерис постига победа след победа.

Като изключим шокиращите събития в девети епизод (шока от обезглавяването на Нед Старк, умножен по 3), този сезон не предложи нещо кой знае какво повече от предишните, дори може да се каже, че леко отстъпи като ниво. Това, че през 95% от екранното време героите седят и си говорят, не е минус, защото обикновено казват важни и интересни неща – комуникацията между благородниците е много повече от празни приказки и техните изказвания са натоварени с много смисъл. Но дори това не помогна на някои епизоди да задържат вниманието през цялото време. Дори последният епизод и този, чийто сценарий написа самият Мартин (3.07 – Мечката и девицата), не бяха никак силни. Но като се има предвид, че сме на половината от третата книга, то интересните неща би трябвало да се случат в следващия сезон. Засега получихме единствено „Червената сватба“.

Но хубавото е, че докато главите се търкалят, все още има и забавни моменти. Дори ако става дума за черен хумор за сметка на покойния млад вълк. Една от най-добрите сцени беше тази, в която всеки от членовете на Малкия съвет си намираше място около Ръката на краля – отново нещо нестандартно за телевизията – две минути в една стая без никой да проговори, без да има екшън, но същевременно да се казват толкова много неща.

Актьорската игра обаче беше на обичайното си високо ниво и ако тази година някой ще получава награда Еми (каквато Питър Динклидж/Тирион Ланистър получи за първи сезон), това трябва да е Мишел Феърли. Тя беше стабилна през цялото време, а играта й в последните моменти на героинята беше фантастична. Отличиха се също Чарлз Данс, който най-накрая получи възможност да се развихри, и Даяна Риг, която видимо се забавляваше с пасващата й роля на лейди Олена.

Интересното при „Игра на тронове“ е, че колкото и да избиват любимите ни герои, ние продължаваме да гледаме и да се интересуваме. Това противоречи на всякакви телевизионни правила, но определено работи добре за сериала. Получи се при Нед Старк, догодина ще видим дали рейтингите ще пострадат от внезапното прекратяване на цяла сюжетна линия или още повече ще се повишат. Със сигурност е време и за малко лоши герои да поумрат, но ще видим дали това ще стане догодина или по-нататък. Всички събития са напълно закономерни и реалистични (освен някои моменти в линията на Денерис), така че не бива да очакваме винаги добрия да побеждава, но и лошите няма как да просъществуват дълго. Тези по средата, тези между капките, май ще се окажат най-мъдри. Определено най-добрият начин да гледаш сериала е без да залагаш на определени герои. Това не е традиционна фентъзи-приказка, а епос, който доказва, че историята се пише от победителите, независимо с какви средства са се добрали до победата.