„Имало едно време”, сезон 3 – ревю на Петя Ивайлова

За трета поредна година сериалът „Имало едно време” продължава да бъде една от успешните продукции на телевизия АВС. Доказват го както добрите рейтинги, така и обещанието за четвърти сезон, който ще стартира тази есен. Въпреки това, поне за мен – този сезон беше по-скоро разочарование и разчиташе повече на старите лаври и верността на феновете, отколкото на собствените си достойнства.

Първата част от сезона, която се излъчи през есента и зимата на 2013 година ни представи една самостоятелна история, включваща Питър Пан (Роби Кай), Невърленд, Тинкъбрел (Роуз Макайвър) и много семейна драма. Идеята на Китсис и Хоровиц да представят Питър Пан като злодей, а Хук като положителен герой, сама по себе си беше оригинална, но начинът по който беше развита историята, се оказа по-скоро скучен. Малкият Хенри отново се озова в центъра на събитията. Отвлечен от злите (и много глупави) Грег и Тамара в края на предишния сезон, той беше отведен в Невърленд, за да се превърне в едно от изгубените момчета, а в крайна сметка – и в ключов елемент от плана на Пан. Реджина, Румпел, Ема, Хук, Снежанка и Чаровния принц последваха похитителите и също се озоваха на зловещия остров, търсейки начин да спасят момчето. От своя страна Нийл (Белфайър) – смятан от всички за мъртъв, който беше телепортиран в Омагьосаната гора, използва помощта на Робин Худ – и по-точно на малкия му син, за да успее да се добере до Небивалата земя.

Като изключим ретроспекциите, действието се разви предимно на острова. Румпел се отдели от „спасителния отряд”, тъй като – както се оказа, имаше лични сметки за уреждане с Пан. Междувременно, останалите герои бяха изправени пред предизвикателството да се разберат помежду си и освен това – да научат повече за себе си. Когато Нийл най-после се присъедини към тях, вместо да бъде приет радушно от Ема и роднините и, се оказа въвлечен в жалко съперничество с Хук. „Имало едно време” беше един от малкото сериали, които нямаха в сюжета си истински любовен триъгълник, но създателите му явно са решили, че не могат да пропуснат тази изтъркана и неоригинална модна тенденция. Самата Ема беше много по-заинтересована от това да открие сина си, отколкото да си избере поредната „истинска” любов, което й направи чест. Историята имаше няколко обрата, един от които беше наистина впечатляващ и неочакван. Оказа се, че Пан съвсем не е толкова млад, колкото изглежда, и че всъщност той е бащата на Румпел, чието истинско име е Малкълм. Колкото и странен да е този обрат, той само затвърди набиващият се в очи навик на авторите на сериала да използват отново и отново едни и същи козове. Малкълм е безотговорен родител, който жертва сина си и е готов да убие пра-внука си (Хенри), за да постигне вечен живот и младост. С други думи, той е жесток егоист, който не се спира пред нищо, за да осъществи собствените си стремежи и цели. Ако си спомняте, това не е първия път, когато „Имало едно време” ни среща с подобни герои. Всъщност не е и вторият – ето няколко примера за лоши родители от този сериал:
– Крал Джордж – осиновителят на Джеймс и Дейвид (Чаровния принц на Снежанка), който не се интересува от щастието им, а само от собствения си просперитет;
– Кора – майката на Реджина, която превръща дъщеря си в своя пионка, за да осъществи амбициите си;
– Мила – майката на Белфайър, която напуска сина си като съвсем малък, защото й е скучно с Румпел.

Освен тези персонажи, в „Имало едно време” има и доста по-незначителни, които биха могли да се присъединят към клуба на лошите родители. Ако прибавим към сметката и подобни герои от „Имало едно време в Страната на чудесата” (Султанът, бащата на Алис, майката на Анастасия) и „Изгубени”(бащата на Джон Лок, бащата на Джак и др.), броят им би бил наистина впечатляващ. Равносметката е ясна – почти никой не очакваше Пан да се окаже възрастен мъж, превърнат в младеж, още по-малко пък безотговорният баща на Румпелщилцхен, но колко пъти трябва да гледаме една и съща история, разказвана по различни начини? Какво целят авторите, като натякват на зрителите все същото – и в трите сериала съдбата на лошите родители е подобна (обикновено умират). Дали от нас се очаква да приемем, че всички озлобени или огорчени хора, са такива, защото родителите им са били лоши и следователно – последните заслужават да умрат? Това е много интересна (фройдистка) тема за размисъл, която се прокарва в семеен сериал и все повече ме насочва към мисълта, че някой от въпросните автори е имал сериозни семейни проблеми в детството си.

Тази част от сезона даде възможност на зрителите да научат много повече за капитан Хук. Епизодът, включващ ретроспекции от живота му, трябваше да ни убеди, че той не е истински зъл пират, а идеалист, който се стреми да постъпва правилно, макар и по свой начин. Въпреки това, действията на Килиън Джоунс, макар и добронамерени, изглеждаха повърхностни. Без да знае дали думите на Пан са истина и кралят, на когото той и брат му служеха (а кой ли е той?), действително е искал да създаде оръжие, което да му даде военно предимство, Килиън буквално за минути се превърна от лоялен войник във враг на короната. Постъпките му – не само в този случай, а и в последствие, са по-скоро емоционални и често пъти прибързани. Освен това – като знаем някои допълнителни неща за този герой, дали наистина той заслужава симпатия, само защото изглежда добре и се държи прилично с близките на Ема, в която е влюбен? Ако се питате за какви неща става дума – ето какво имам предвид: Хук призна, че не само се е сражавал с изгубените момчета, но и е убил някои от тях. Макар и свирепи и войнствено настроени, те са по-скоро невинни деца, а и в крайна сметка не те са се натрапили в дома му (в случая Невърленд), а той в техния. Друг „малък“ недостатък на пирата, е че той обича да демонстрира надмощие и да наранява по-слабите от него – Бел, Аврора, донякъде Ариел… Дори Румпел, преди да се сдобие с магически сили. Такова поведение не отива на човек, който твърди, че се ръководи от честта и е в „добра форма”. От друга страна – общо взето всеки, който има желание, може да го победи в пряк двубой. Даже Бел се справи с него при срещата им в библиотеката. Дори фанатизирани смотаняци като Грег и Тамара успяха да го пленят… Всъщност, единственият път, когато Хук успя да победи в пряк сблъсък някой, който му е равен, беше в края на сезона, когато нокаутира себе си, по време на разходката си в миналото. Но, тази победа също е и загуба, затова не съм сигурна, че се брои 🙂 В резюме – Килиън Джоунс има своите добри страни, но това важи за всеки човек. В него няма нищо, което да го прави истински интересен като персонаж, а единственото, което го задържа да не се превърне отново в сив герой със съмнителен морал, е любовта му към Ема.

Все пак не мога да отрека, че полусезонът имаше и своите добри страни. Научихме, че Снежанка и Принцът не могат един без друг и биха останали заедно дори на прокълнато място, че Хук (въпреки изброените по-горе недостатъци) е жертвоготовен, макар понякога мотивите му да са егоистични, както и че Румпел е готов дори да умре, за да спаси семейството си и да докаже, че не е като баща си. Реджина, от своя страна, призна, че осъзнава, че е убила стотици хора (безименни селяни, така че не се броят 😉 ), но не се разкайва, защото Тъмното проклятие й е дало шанс да отгледа Хенри и следователно – да има в живота си някого, когото да обича истински. А като стана дума – оказа се, че не само Ема може да има много истински любови, а и Реджина. Феята Камбанка (Тинкърбел) й показа с помощта на вълшебен прашец евентуалният й следващ Истински любим – мъж с лъвска татуировка на ръката, каквато има и Робин Худ. Идеята, че всеки може да има по няколко истински любови звучи много оптимистично и някак закачливо-хипарски, но според мен по-скоро обезценява приказното понятие Истинска любов. По същия начин безкрайните шансове за изкупление, които получават „злодеите” в този сериал, обезценяват термина катарзис. Наистина – защо им е на Румпел и Реджина да променят лошите си навици и да се разкайват за делата си, ако знаят, че така или иначе ще им бъде простено, и ще получат пореден шанс за щастлив живот?

Безспорно интересна, но и някак смущаваща беше идеята на сценаристите Хенри и Пан да разменят телата си. В този случай, въпреки че харесвам Джаред Гилмор (актьорът в ролята на Хенри), трябва да призная, че превъплъщението му в злия Пан не беше особено сполучливо. Затова пък Роби Кай се справи страхотно и това ме кара да вярвам, че го очаква светло професионално бъдеще. От друга страна – не съм сигурна какъв беше смисълът от „смъртта“ на Синята фея и доста бързото й възкръсване, освен да генерира фалшива драма. С удоволствие бих забравила тази част от сезона, както и въпросите, които тя провокира (Като например – как така всемогъщата Синя фея беше „убита“ от някаква си сянка и защо на погребението и присъстваха само две-три феи „монахини“, докато на фалшивото погребение на незначителния Арчи се изсипа почти целият град?).

В последния епизод за 2013 година, Румпел „умря”, доказвайки, че не е такъв, за какъвто го мислят, но почти никой от зрителите не се хвана. Робърт Карлайл има договор за поне още две години, а героят е прекалено важен за сюжета и феновете, за да изчезне така внезапно. Това определено отне от емоцията на финалния епизод на полусезона, но и направи зрителите нетърпеливи да гледат втората част. Въпреки че този епизод беше едва в средата на трети сезон, събитията, които се случиха в него, бяха толкова значими, че спокойно можеше да бъде финал на самия сериал. Хенри и Ема заминаха за Ню Йорк, с нови по-щастливи спомени, а жителите на Сторибрук се върнаха в Омагьосаната гора…

„Имало едно време” продължи през март тази година, с нова сюжетна линия, обогатена с мотиви от „Магьосникът от Оз” и малко известните му на родна почва разклонения. Хук възвърна спомените на Ема, за да я убеди да се върне при семейството си в Сторибрук заедно с Хенри, и да помогне за разрешаването на поредната криза. Този път приказните герои помнеха кои са, но не си спомняха последната година от живота си, прекарана в Омагьосаната гора. Всъщност, дори не биха разбрали, че е изминала година, ако не беше напредналата бременност на Снежанка. Този елемент от сюжета е малко смущаващ, но Джинифър Гудуин (Снежанка) и Джош Далас (Дейвид) наскоро се ожениха и наистина очакват дете, така че авторите са били длъжни да се съобразят с това. Новият злодей, Зелена (- зелената вещица 😉 – в ролята Ребека Мейдър), се прояви като изключително силна, но и незадоволена от живота магьосница, чиято главна мотивираща сила е завистта. Типично за сериала (съгласно тенденцията, че всички са свързани), се оказа, че Зелена е дъщеря на Кора и сестра на Реджина. Отраснала без родителска обич и въобще – без каквато и да е обич, тя развива силна ненавист към сестра си, както и нездраво влечение към Румпел и решава да си отмъсти на всички и същевременно да поправи живота си. Историята на Зелена беше много по-интересна от тази на Питър Пан – до голяма степен, защото действието не се развиваше в някаква гора. Самата вещица обаче, имаше относително прости мотиви и желания – да изтрие всеки, който й е попречил да бъде щастлива.

Харесах втората половина от сезон три повече, но и тук някои от приумиците на сценаристите бяха на границата на добрия вкус (от двете страни на границата, ако трябва да съм точна). Още в първия епизод зрителите трябваше да понесат идеята, че Ема се е срещала в продължение на месеци с мъж, който в действителност е изрод – зла летяща маймуна. В следващи епизоди научихме, че всъщност е обратното и зелената вещица превръща хората в тези неща. Независимо от това, изненадата беше смущаваща. Ясно е, че целта и е друга – да покаже, че Ема и Хенри винаги ще бъдат застигани от приказния си произход, независимо къде ще избягат и дори да си повярват, че са обикновени хора (…но все пак).
Друг доста смущаващ елемент от сюжета беше поведението на Зелена спрямо Румпел. Китсис и Хоровиц често забравят, че сериалът е семеен и се гледа от много деца – може би затова лукавата вещица се държеше повече като разгонена, отколкото като влюбена жена.

В тази част от сезона видяхме една по-млада Кора, на която вероятно би трябвало да съчувстваме. Истината е, че жена, която „се влюбва” в мъж, само защото подозира, че той е принц, и след това се домогва до сватба с друг, вече истински принц, понеже иска да подсигури себе си и нероденото си дете, не е точно невинна жертва. Не за първи път „Имало едно време” ни представя съмнителни морални ценности и изисква от зрителите да прощават и симпатизират на убийци и лъжци. В крайна сметка, това че някой (злодей, в случая Кора) е бил отчасти онеправдан, не компенсира всички злини извършени от него, нито може да върне живота или щастието на жертвите му.

Голямата изненада на сезона, която беше шокираща, въпреки изтеклата информация, беше смъртта на Нийл, който се пожертва за благото на всички. За мен изненадата беше неприятна и неоправдана. Самата сцена със смъртта на героя изглеждаше някак скалъпена и изкуствена, а идеята да живее известно време в симбиоза с баща си – дори отблъскваща. Според актьорът (Майкъл Реймънд Джеймс), смъртта на Нийл е била смел ход, който малко сценаристи биха предприели в името на добрата история. Той отрече да е бил уволнен, освен това заяви, че за него е било чест да участва в този сериал (в разрез със слуховете, според които въпросният не приемал работата си сериозно и или не се представял добре по време на снимки, или настоявал да напусне). Възможно е думите на Майкъл Реймънд Джеймс да са истина, и той да не е напуснал сериала заради лошо поведение, но в действителност смъртта на героя по никакъв начин не се отрази добре на сюжета. Единственото, на което послужи, беше това, че освободи място за Хук като официален и единствен претендент за сърцето на Ема – за радост на многобройните фенки на Колин О`Донахю.

За разлика от Синята фея, Нийл получи хубаво погребение, на което присъстваха много хора (включително пирати и бивши изгубени момчета). За съжаление, въпреки че умря в ръцете й, Ема го прежали светкавично, а и Хенри не беше истински разстроен от загубата, дори след като си възвърна спомените. Хенри беше доста близък с баща си и дори се надяваше Тамара по някакъв начин да изчезне от живота им, за да може родителите му отново да бъдат заедно. Точно заради това, реакцията му беше странна и прекалено лишена от емоции. Снежанка и Принца в последствие решиха да нарекат второто си дете Нийл, за да покажат някаква съпричастност, но всичко това изглеждаше фалшиво – просто начин на сценаристите да натякнат на зрителите че ТАЗИ смърт е окончателна.

Поредното разочарование дойде от поведението на Румпел, който уби Зелена в предпоследния епизод. Реакцията му беше оправдана – не всичко може да се прости, а думите на Реджина, че трябва да приеме загубата, защото той самият е убивал, бяха нелепи. Самата тя би унищожила всеки, който посегне на Хенри, затова няма право да очаква нещо по-различно от Румпел. Не ми хареса това, че вместо да заяви позицията си, Румпелщилцхен се оплете в лъжи, с което породи съмнения, че наистина се е променил към добро.

От друга страна – въпреки че отмъщението беше логична постъпка, не очаквах, че сценаристите ще приключат толкова лесно със Зелена – сякаш не знаят какво да правят с персонажа и затова са решили да го елиминират. Покрай самата Зелена останаха много неразрешени въпроси – защо беше толкова силна магьосница, след като се роди преди Румпел да започне да учи Кора да прави магии; дали всички, превърнати от нея в летящи маймуни са добре, понеже героите стреляха срещу тях, при което маймуните изчезваха в пламъци? Значи ли това, че омагьосаните са се превърнали в косвени жертви? А като стана дума за летящи маймуни, какво стана с Магьосникът от Оз – Ема стреля по него в началото на полусезона и той изчезна – значи ли, че е умрял, и ако да – какъв беше смисъла от това в ролята да влезе относително известен актьор като Кристофър Горам? Какво стана с пророчеството на вещиците на четирите стихии – след като Дороти не беше „избраната”? Зелена смяташе, че тя самата е предреченото „най-голямо зло” и следователно трябва да бъде убита – ако това е вярно, значи ли, че Румпел е Избраният (очевидно не – просто се занасям с недомислиците в сюжета)…

Една от сюжетните арки беше не просто дразнеща, а дори разрушителна – до толкова, че все още заплашва да разруши изградената митология на сериала. Става дума за Сърцата и тяхната тайнствена сила. На първо място – Реджина прекара почти всички епизоди от полусезона без сърце, но въпреки това целуна Хенри с целувката на истинската любов (майчинска, в случая) и дори започна страстна връзка с Робин Худ. Както знаем от шериф Греъм (в първи сезон) и Уил Скарлет (от „Имало едно време в Страната на чудесата”), човек без сърце не може да чувства истински. Сценаристите би трябвало да се придържат към каноните, които самите те са създали, в противен случай шоуто им има потенциал да се превърне в нещо наистина долнопробно. Другият нелеп момент, включващ сърца, беше свързан със Снежанка и Дейвид. Чаровният принц направи върховната саможертва и се отказа от сърцето си, за да спаси своето семейство. За щастие, Реджина раздели сърцето на Снежанка на две половини (по нейна молба) и принцът беше съживен минути след собствената си смърт. Тази сцена би трябвало да предизвика възхищение от силата на Истинската любов, но вместо това ме накара да се запитам дали пък приказните герои действително не са истински хора, след като вместо сърца имат тези светещи пластмаси, които могат да функционират, дори когато са разделени на две?

Междувременно, в трети сезон бяха представени няколко допълнителни приказни истории – тази на Ариел, на Рапунцел и Дороти, но всички те бяха с толкова второстепенна роля, че все едно ги нямаше. Може да се каже, че присъствието им имаше за задача просто да добави допълнителни краски към основния сюжет.

Единственото нещо, към което почти нямам забележки и което наистина ми хареса в трети сезон на „Имало едно време”, е финалният двучасов епизод. Той имаше собствена интрига и представи на зрителите нова версия на запознанството на Снежанка и Принца. Ема най-после прие семейството си и престана да бяга от себе си, Румпел и Бел се венчаха, а Реджина беше поразена от кармата. Малка забележка имам към коментара на Хук, който се опита да разграничи Реджина и Злата кралица. Всъщност Реджина не е с раздвоена самоличност и това е истинското й име. Поведението и злите й дела са плод на съзнателен избор и въпреки че в момента е в рецесия, не е сигурно дали няма да реши да се върне към вещерските си прояви.

Последното разкритие – че в следващия сезон ще видим Елза от „Замръзналото кралство”, вероятно в ролята на злодея, беше едно от малкото неща във финалния епизод, които не ми допаднаха. Повечето приказки и филми, интерпретирани в „Имало едно време” са стари – „Замръзналото кралство” е едва от миналата година – мисля, че е твърде рано за римейк (дори и под формата на телевизионен сериал). Елза е забележителна героиня – ако Китсис и Хоровиц имат намерение да я използват и захвърлят, както направиха със Зелена, по-добре изобщо да не се захващат. Елза беше затворена в трезора на Румпел – вероятно тя ще разкрие лъжите му и ще го тласне по пътя на поредното изкупление. Но, освен това – ако се окаже, че тя също е била негова ученичка, сестра или братовчедка (или свързана с каквато и да е роднинска връзка с някои от основните персонажи), вече със сигурност ще се убедя, че „Имало едно време” не е никакво фентъзи, а дегизирана сапунена опера.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 4
Режисура и ефекти – 4
Актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5
Общ успех: Добър (4,40)

За ревюто на Петър Атанасов кликнете тук.