Ревю на „Имало едно време” – сезон 2
В края на текста и трейлър за първото разклонение на Once Upon a Time
Хитовият сериал на телевизия АВС започна втория си сезон в края на септември миналата година точно по начина, по който създателите му обещаха – а именно – с последствията от развалянето на проклятието, тегнещо над жителите на Сторибрук. Адам Хоровиц и Едуард Китсис дадоха надежди на феновете, че това ще доведе до много интересни ситуации, неочаквани обрати и не на последно място (тъй като и двамата имат опит със зрителското недоволство, породено от недостатъчно разрешени мистерии) – до отговори. Сега, след като от финала на сезона минаха няколко дни, е време за равносметка.
Първият сезон на „Имало едно време” зарадва феновете на фентъзито и се издигна класи над обичайните филми и сериали, съдържащи нова интерпретация на класическите приказки. Макар да имаше своите недостатъци, той беше цветното петно на фона на останалите нови сериали и бързо събра стабилна фен база, а актьорите, участващи в него, превърна в истински телевизионни звезди. Това от една страна гарантира успеха на продълженията, а от друга – породи прекалено високи очаквания от зрителите и критиците.
Трудно е да се каже дали сезон 2 успя да изпълни тези очаквания – може би най-правилният отговор е – и да, и не. Сезонът имаше своите силни моменти, но с някои изключения, се разви доста стандартно, и по-скоро поддържаше утвърденото ниво на шоуто, вместо да изненада зрителите с нещо ново и вълнуващо.
Първата половина от него изпълни буквално обещанието на авторите – жителите на Сторибрук си спомниха приказните си самоличности, и това доведе до неочаквано малко проблеми и няколко щастливи развръзки. Със сигурност, най-интересното в тази част от сюжета беше принудителното пътешествие на Снежанка и Ема до Омагьосаната гора (или това, което е останало от нея) и бягството им оттам, както и новото условие, че който прекрачи границата отвъд табелата на Сторибрук, загубва истинските си спомени и остава само с тези на прокълнатата си самоличност. Бяха представени и няколко нови герои (Мулан, принц Филип и Аврора, „Ланселот”, великанът Малчо), сред които се отличи Капитан Хук (Колин О Донъхю). Последният скоро се превърна в постоянен член от актьорския състав, но предвид развитието и финала на сезона това изглежда е било запланувано, а не е решение, породено от зрителския интерес към персонажа (за разлика от Ловеца/Шериф Греъм, чието присъствие във втория сезон, за съжаление, беше само за украса). Най-силните моменти на тази част от сезона бяха свързани с Ема и господин Голд/Румпелщилцхен (все пак дали някога ще разберем малкото му име?!), в което всъщност няма нещо особено неочаквано, но пък си струваше да се види. Разбрахме кой е бащата на Хенри, както и някои подробности около живота на Румпел и сина му, но тъй като това са огромни спойлери, няма да бъдат включени в ревюто.
Втората половина на втори сезон беше доста по-динамична. Тя включи немалко драматични събития и положи основите на новата сюжетна линия, чието продължение ще проследим наесен. Като цяло, може да се каже, че именно тази част от сезона беше по-интересната и съдържаше отговорите, които истинските фенове очакваха отдавна (и както излезе – знаеха отдавна), но освен това и някои от най-слабите моменти от шоуто до сега.
Но все пак, Китсис и Хоровиц очевидно нямат намерение да повтарят грешките си от „Изгубени”, и отговориха на повечето въпроси, повдигнати в първи сезон, сложиха край на някои второстепенни сюжетни линии (вместо просто да ги забравят), и успяха да заплетат нова интрига, която да задържи интереса към шоуто. Въпреки това, не може да се отрекат и грешките, които авторите допуснаха .
На първо място сред тях, е това, че не беше обърнато достатъчно внимание на някои детайли, които са трън в очите на по-наблюдателните зрители – (отново СПОЙЛЕРИ!) като например какво точно се случи със Сидни Глас – ясно е, че Джанкарло Еспозито има главна роля в „Революция” и не му е до това, но все пак можеше да се появи за пет минути – колкото да бъде освободен от мазето на болницата, където беше заключен от Реджина в края на първи сезон. Освен това, абсолютно никой не си зададе въпроса кой беше погребан на мястото на Арчи Хопър/Джимини, нито пък какво стана със Смий (превърнат в плъх от мистър Голд) или с безименният човечец, който посрещна Кора и Хук, и който беше превърнат в риба и пуснат да плава свободно от майката на Реджина. Но това не е всичко – не стана ясно какво точно се е случило с Катрин/Абигейл – дали е напуснала града малко преди развалянето на проклятието (и дали това означава, че завинаги е загубила истинските си спомени) или е някъде в Сторибрук, щастлива със своя любим – учителя по физическо/Фредерик. Не е ясно и къде изчезна крал Джордж, но на този въпрос почти със сигурност ще бъде отговорено в бъдеще…
Развръзките на допълнителните сюжетни линии в много случаи бяха само относително задоволителни. Разбрахме кой е доктор Уейл – един от големите въпроси на първи сезон, който в края на краищата се оказа не чак толкова съществен, но показа, че сериалът може да се развие в неочаквани посоки – а именно, в сюжета на която книга си поиска, без значение дали е приказна или не.
Джеферсън се събра с дъщеря си, но не е ясно как се развиха събитията при тях, тъй като кариерата на Себастиан Стан се разви главоломно и той, както изглежда, няма време за допълнения и обяснения (макар че не стана ясно коя точно е жена му и как така работата му като Повелител на Шапката/Пътешественик между магическите реалности, е коствала живота й).
Август Уейн Буут/Пинокио получи своето изкупление по доста смущаващ начин (за мен поне това беше един от най-мъчителните за възприемане моменти), но пък развръзката на неговата история би могла да се приеме за щастлив край, така че всичко е наред…
Най-голямата мистерия на първи сезон – кой е бащата на Хенри, също получи своя отговор, но той беше толкова предсказуем, че не е сигурно дали беше в интерес на зрителите, или не.
Друго нещо, което се набива на очи, е, че никой от наистина главните герои не умря. Както изглежда, всеки от тях ще получи изкупление и възможност за по-щастлив живот, дори Реджина, която постоянно се луташе между истински зла и обсебена от мисълта за отмъщение вещица и притеснителна обичлива майка, искаща да прави добро. Предполагам, че това е в духа на едно семейно шоу, както и че угажда на многобройните фенове на Лана Пария, които биха спрели да гледат, ако героинята й умре, но все пак изглежда малко прекалено.
Що се отнася до персонажите – при тях нямаше особени промени. Единствените нови лица, които си струва да се споменат, са Капитан Хук, който има потенциал да се превърне в положителен герой и Грег и Тамара, които пък имат потенциала да бъдат още по-мразени в бъдеще. В една от сериите видяхме и Робин Худ, бременната Мериан и Нотингамския шериф, но те се появиха толкова за кратко, че е лесно да се забрави, че въобще са присъствали в сериала.
Главните и най-обичани герои са все същите – а именно – господин Голд/Румпелщилцхен и Ема Суон.
Историята на Румпел е централна за сериала и, както и преди – най-интересните моменти от сезона бяха посветени именно на него. Изненадващо се оказа, че той е преживял не една, а три драматични любови – заради което основните персонажи в сериала се оказаха заплетени в схема, подобна на тази от сапунените опери. Поведението на Голд беше доста глупаво в края на сезона след появата на Лейси (алтерегото на Бел) и донякъде разочарова, но тъй като той ще бъде едно от основните действащи лица в следващия сезон, най-вероятно ще се реабилитира пред почитателите си.
Ема също имаше своите звездни моменти, както и епизод, центриран изцяло около нея (”Талахаси”). Освен това затвърди „супер-силата” си – че познава, когато някой лъже, и се сдоби с нови и впечатляващи магически способности, които даже успя да приложи на няколко пъти.
Разочарование за мен се оказа Бел, чието поведение беше изключително праволинейно и дори след като изгуби спомените си и стана свидетел на хулиганските прояви на господин Голд, а след това ги възвърна, по никакъв начин не промени отношението си към него. По всичко изглежда, че за нея беше по-лесно просто да се върне в стария коловоз, вместо да прояви характер. Освен това сгреши в преценката си за Хук, който, както се оказа, не е напълно покварен от Злото.
Новата мистерия на сериала – кой е Питър Пан (явно не веселият и игрив младеж, който отказва да порасне, познат ни от книгата на сър Джеймс Матю Бари и филмите по нея) и за какво му е Хенри, както и за кого точно работят Грег и Тамара, е наистина интересна и си струва да се проследи.
Моята оценка:
История – 5 (добре развита, но имаше някои слаби моменти)
Герои – 5 (повечето герои останаха верни на себе си, но и не показаха почти никакъв прогрес)
Eлементи на изненада – 4 (имаше обрати, но като изключим финала – нищо наистина изненадващо)
Теми за размисъл – 4 (развиват се все същите стари теми на шоуто – „Всяка магия си има цена”, „Любовта е най-силната магия“ и „Злото не се ражда, а се създава”, върху които наистина може да се размишлява, но не се въвежда нищо ново, и това е малко досадно)
Емоционален заряд – 6 (няколко сърцераздирателни момента – макар че развръзката от тях в повечето случаи беше очаквана, това не пречи на силния драматичен заряд)
Фантастични елементи – 5 (имаше доста такива, но има какво да се желае от тях)
Степен на оригиналност – 4 (малко над средното ниво, но що се отнася до историята на Питър Пан – засега пълно 6)
Междувременно, въпреки някои малки колебания, и по-късното подновяване за трети сезон, в сравнение с миналата година, „Имало едно време” продължава да е един от най-успешните сериали. Това се доказва и от факта, че той вече има и своето разклонение – „Имало едно време в Страната на чудесата”, което напредва все повече и вече си има трейлър.