ostrieto

Джо Абъркромби говори с „Гласът на острието“

Ревю на „Гласът на острието“ от Джо Абъркромби. Историята може да не е кой знае какво, но героите са добре направени, а стилът на писане наистина отличава писателя от останалите в жанра.

От известно време насам е доста модерно да се пишат фентъзи поредици, в които всяка книга има минимум 500 страници. Дали историята ще се концентрира върху една малка група от герои („Мечът на истината“) или ще проследи действията на много хора от различни страни („Песен за огън и лед“), поредицата обикновено става популярна, харчи се добре и има добър шанс за филмиране.

Изображение с име: Острието
Една от кориците на английски, доразработена от нашите художници за българското издание.

Нов такъв опит, поне за България, е трилогията „Първият закон“ на великобританеца Джо Абъркромби. Тя започва с „Гласът на острието“. Според списание „Тайм“ в тази книга „Джо Абъркромби сграбчва традициите на класическата фентъзи история и ги захвърля в канавката – по най-добрия възможен начин.“ Има известна истина в твърдението – тук не става дума за доброто момче от село, което хваща меча и тръгва да спасява принцесата, пленена от злия магьосник. Героите са доста по-реалистични, дори познати, защото те са като истински хора в един малко по-различен от реалния свят. Именно те са центъра на историята, а не драконите и магиите, както би следвало. Но, като се позамислим, това вече не е чак толкова оригинално, същото прави и Джордж Р. Р. Мартин в „Песен за огън и лед“, а вероятно и много други, които не познавам, просто защото не съм чел толкова много.

Историята, поне на първата книга, не блести с нещо кой знае какво. Развива се сравнително мудно, защото всеки малък детайл е развит в отделна глава, а някои от главите даже приличат на „филъри“ – напълно ненужно губят страници, за да потвърдят нещо, което вече е ясно отпреди. Развитието започва отдалеч, героите започват някъде, доста далеч един от друг (също като в „Песен за огън и лед“), а накрая, постепенно, всички се събират в столицата на Съюза, където под носа на немощния крал Инквизицията и Търговската гилдия се борят за надмощие, а надменните благородници се топят един другиго, за да блеснат повече и да повишат социалния си статус. Постепенно се оказва, че всички различни народи в света на Абъркромби ще се въвлекат в една голяма война, за която дори може да се каже, че тръгва да започва в края на книгата. Тогава и започва същината на историята – компанията от главни герои се събира и се отправя на пътешествие, за да върши велики и важни дела. Какво става след 470-те страници предистория и опознаване на героите, ще разберем във втората книга. Естествено, това изглежда като излишно разтягане на локуми с цел по-голям брой страници – нали е модерно да не е една книга, а поне трилогия. За неочаквани обрати и дума не може да става, не само защото трудно може да се намери сюжетна линия с достатъчно натрупани очаквания, които да се обърнат, а и защото Абъркромби внимателно подготвя всяко следващо действие така, че да бъде ясно минимум 40 страници предварително (е, с някои малки изключения на неочаквани събития, но те отново не са обрати, просто леко изненадващи случки, допълващи сюжета). Но това има и положителна страна – така всичко е обяснено и логично и няма шанс някое събитие да се приеме за нереалистично. Колкото до големия обем и малкото количество наистина важни случки, той пък дава на читателя предостатъчно време да свикне с героите и да опознае добре света, в който те се намират. Така втората книга ще може направо да хвърли читателя в историята и да не губи време за установяване на правилата. Дано да го направи, защото темпото определено има нужда от подобряване (поне според мен, защото в други ревюта, които прочетох, смятат, че сюжетът се развива със „зашеметяваща скорост“, а историята е „невероятно вълнуваща и модерна“).

Изображение с име: The Blade Itself
Илюстрация на пристанището на Гуркул, направена от фен на трилогията.

Фантастичните елементи в историята не липсват, но са сякаш на заден план. Да, светът е измислен и нереален, да, един от главните герои е магьосник, но като цяло тук акцентът не е върху фентъзито, а върху човешката страна на героите. Всъщност, отново като в „Песен за огън и лед“.

Всъщност героите наистина са добре развити, характерите им, мотивите им са съвсем реалистични, което е похвално, но вече не е чак толкова ново, че да заслужава похвали като тази на списание „Тайм“. Един от тях обаче изглежда много по-добре развит от останалите и очевидно е любим на автора. Това е инквизиторът Глокта. Ветеран от стара война, някога многообещаващ младеж, той е пленен от врага и измъчван в продължение на 2 години. Успява да се спаси от тъмницата на Гуркул и да се завърне в Съюза, където става инквизитор. Глокта изглежда сякаш няма морал и не се свени да измъчва хора, за да измъква от тях фалшиви самопризнания. Самият той е понесъл твърде много болка и отчасти парализираното му тяло продължава да му причинява още такава. Лицето му е наполовина обезобразено и хората го гледат с отвращение. Налице са достатъчно причини той да не се свени да причинява сам болка на другите. Героят определено е интересен, но разликата между неговото представяне и това на останалите е твърде голяма. Аборкромби представя дори и мислите на Глокта в пряка реч, докато за другите има само нормална пряка реч плюс стандартните описания. Не може да се каже, че те са по-малко важни за историята  (всъщност ние дори още не сме сигурни каква точно ще е историята), но сякаш авторът не е намерил за нужно или интересно да задълбае в тях толкова, колкото в Глокта.

Ако може да се говори за теми за размисъл в тази книга, то единственото, върху което читателят може да поиска да размишлява, е човешката психология. И по-конкретно, тази на Глокта. Какви бихме станали ние, ако претърпим неговите мъчения? Ще запазим ли състраданието в себе си или ще станем безжалостни мъчители? Може да се отплеснем за малко и на тема личността в обществото, важността на социалния статус, предразсъдъците към хората от различните раси. Но тези теми са разгледани повърхностно и само като похват за изграждане на обстановката, не предразполагат към замисляне след прочитане на романа. Книгата не предлага нищо по-глобално или философско, просто ни въвлича в един различен свят, където правилата на обществото са малко по-различни от нашите. Тя и не цели да въвлича читателя в размисли за живота, просто да го развлече с нещо по-различно от собственото му ежедневие.

Изображение с име: joe abercrombie
Интелигентният вид на автора подхожда на писателския му стил.

Най-голямото предимство на книгата е стилът на писане. Абъркромби определено се отличава с добро чувство за хумор и описания, които в никакъв случай не дотягат. Саркастичните мисли на Глокта, които обикновено контрастират с думите му, правят неговите глави най-интересни за четене, но забавни моменти не липсват и при останалите. Всъщност именно това е може би най-реалистичната черта на героите в „Първият закон“ – на тях им се случват и ужасни, и забавни неща, техните мисли винаги са егоистични и те не се свенят да псуват неприятните им хора наум, но същевременно да им се подмазват – досущ като в реалния живот. Не всичко, поне погледнато от страната на читателя, е сериозно и епично – отстрани е дори забавно. Събитието се пречупва през погледа на героя, който няма как да осъзнае епиката и историческата му значимост по време на самото му случване. Това е огромен бонус в морето от книги, които постоянно натрапват на читателя колко грандиозно и важно е всичко ставащо. В комбинация със сарказма, това прави романа наистина достоен за домашната библиотека, редом до тези на Брандън Сандерсън, Стивън Ериксън, Джордж Р. Р. Мартин и останалите съвременни корифеи на жанра. Редно е да се отбележи и че преводачът е свършил отлична работа със запазването на хапливия стил и на нашия език.

За маркетинга и промоцията няма какво особено да се каже. „Колибри“ са едно от издателствата, които обръщат внимание на книгите си и се грижат за успеха им доколкото могат и доколкото средствата им позволяват. Корицата е добре направена и грабва окото с блестящи златни букви, а ПР-отделът се е постарал новината за излизането на книгата да обиколи достатъчен брой сайтове. При една по-сериозна промоция, щеше да се увеличи и хитовият потенциал на книгата, макар и той никога да не надмине този на „Песен за огън и лед“, тъй като все пак има доста общи черти с тази поредица. Но и така съм сигурен, че „Гласът на острието“ ще намери достатъчно читатели. А ако по-нататък наистина се окаже, че историята в „Първият закон“ стане по-увлекателна и динамична, то „Гласът на острието“ ще е обезателно да бъде прочетен дори и като предистория.

Изображение с име: Джо Абъркромби говори с "Гласът на острието"Моята оценка:
История – 4+
Герои – 6-
Стил на писане – 6
Неочаквани обрати – 3.50
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 5-
Степен на оригиналност – 4+
Старание на автора – 6
Маркетинг и промоция на книгата – 4+
Хитов потенциал – 5+

Общ успех: Мн. добър (4.80)

Публикацията не е актуализирана от повече от една година, съдържанието може вече да не е актуално към днешна дата