Принц или просяк?

„Фалшивият принц” е приятен роман, предназначен за млади читатели, в който се преплитат приключения, мистерия и (съвсем мъничко) фентъзи. Действието в романа се развива в едно алтернативно Средновековие, в „приказна” вселена, създадена от авторката и изпълнена с малки кралства, интриги, принцове, принцеси и коварни благородници. Няма нито дракони, нито магьосници, но това не помрачава чара на творбата, която се отличава с приятен, лесен за четене стил и увлекателен сюжет.

Историята започва стандартно – Сейдж е четиринадесетгодишно момче, което живее в мизерно сиропиталище и е принудено да краде, за да преживява. Животът му е разтърсен от появата на мистериозен благородник – Конър, който го откупва (да, това е нещо нормално в държавата Картия, където се развиват събитията) от собственичката на сиропиталището и обещава да промени съдбата му. Сейдж няма намерение да става слуга, нито пък да се довери на Конър, но скоро осъзнава, че да избяга от него и хората му не е лесна задача.

На път за имението на благородника той се запознава с още три момчета на неговата възраст – също подбрани от сиропиталища, за да станат част от загадъчен план. Преди да им разкрие за какво става дума, Конър предлага на момчетата да се откажат, като им обещава да ги пусне да си вървят. Същевременно, той ги изкушава и с обещанието за огромната награда, която ще спечелят, ако останат, за да се присъединят към устроено от него съревнование. Болнавият Латамър признава, че се страхува и иска да си върви, но едва успява да направи няколко крачки и един от слугите на Конър го прострелва смъртоносно със стрела. Така Сейдж и останалите две момчета осъзнават колко жесток и неискрен е новият им господар, както и че цената на загубата и опита за бягство е смърт.

След като пристигат в имението момчетата научават какъв точно е споменатият таен план измислен от Конър и каква ще бъде тяхната роля, а именно: Владетелят на Картия – крал Екбърт, неговата съпруга и големият му син са отровени, но смъртта им се пази в тайна, докато не бъде взето решение кой ще поеме властта. Най-вероятният следващ владетел е деспотичният Велдерграт – един от най-важните регенти, който отдавна мечтае да заграби короната за себе си. Конър, обаче, има намерение да осуети възкачването му на престола, като осигури завръщането на по-малкия син на Екбърт – принц Джейрън, чийто кораб е бил нападнат от пирати и потопен преди четири години. Според Конър, принцът със сигурност е бил убит, но това не е пречка – той планира да обучи един от тримата сираци, да го превърне в двойник на принца и в крайна сметка – в крал-марионетка, който през целия си живот ще му се подчинява.

И така – един от тримата – Сейдж, Роудън или Тобаяс ще стане принц Джейрън, след като премине през двуседмично обучение. Времето е малко, но все пак Джейрън е бил едва десетгодишен и е прекарал дълго време в изгнание, така че за трима схватливи младежи не би било трудно да научат достатъчно за двете седмици, за да убедят Съвета на регентите, че са изчезналия принц. Разбира се – само един ще бъде избран. Конър не казва какво ще стане с останалите двама, но момчетата са достатъчно умни, за да се досетят сами – особено след като са станали свидетели на съдбата на Латамър.

Най-впечатляващият и добре развит персонаж е Сейдж, от чиято гледна точка (с малки изключения) протича историята. На пръв поглед Сейдж е просто упорито хлапе от улицата, което е готово да се противопостави на всеки – понякога дори без причина, и дори това да му коства един бой. Но освен че е упорит, бунтовен и издръжлив (на тормоз), Сейдж е и умен, съобразителен и по своему човек на честта. А както се оказва в последствие – той крие в ръкава си много повече козове, отколкото може да се предположи. За разлика от другите кандидат-принцове, Сейдж нито за миг не се изкушава от мисълта за короната и разкошният живот, който върви с нея. Той не си позволява да забрави, че ще бъде само фиктивен крал, контролиран от Конър, и че, спечели ли съревнованието, целият му живот ще се превърне в измама. Поне на пръв поглед изглежда, че най-голямото желание на Сейдж е да избяга далеч от цялата ситуация и да загърби завинаги свързаните с нея отговорности и опасности.

Въпреки че е бунтовник до мозъка на костите си, Сейдж е фаворит на Конър, който е впечатлен от ума му и от външната му прилика с принц Джейрън. Осъзнавайки това, младежът възнамерява, ако бъде избран за принц, да помогне на Роудън и Тобаяс да оцелеят, както и да облекчи съдбата на младата прислужница Имоджен, с която се запознава в имението.

За разлика от Сейдж, другите двама евентуални принцове не са нито особено благородни, нито много съобразителни. Тобаяс е ученолюбив и прилежен, но освен това и много наивен (води си дневник с планове за това как ще се отърве от Конър след като стане крал, и го крие под дюшека си), а също и доста параноичен. Неговият страх да не изгуби състезанието неведнъж го прави да изглежда неприятен и дори долен в сравнение с останалите. Роудън, от своя страна е силен и проявява истински талант в упражненията с меч, както и огромно желание да стане принц. Неговото поведение, макар и сервилно, е разбираемо и поне за известно време той изглежда относително свестен младеж. Финалът на книгата обаче разкрива истинската му природа, а тя не заслужава симпатии.

„Стратегът” Конър се възприема като спасител на кралството – той самият вярва, че ще бъде много по-добър (макар и задкулисен) владетел, отколкото Велдерграт, или слабохарактерния крал Екбърт. Според него, действията му са оправдани и всъщност са за доброто на Картия. В действителност, той е много по-жесток и опасен, отколкото изглежда, но склонността му да подценява сирачетата (и най-вече Сейдж), се оказва фатална за него.

Сред останалите персонажи се открояват Имоджен – добра и съобразителна млада прислужница, която развива определени чувства към Сейдж (все още не любов) и лоялният Мот, който е нещо като телохранител на Конър и понякога е жесток, но освен това е по своему състрадателен и дълбоко в сърцето си е добър човек. Няколко думи заслужава и принцеса Амаринда, която е била сгодена за по-големия принц Дариус, но след смъртта му неин дълг е да се омъжи за Джейрън. Принцесата се появява за кратко в сюжета, но образът й е запомнящ се – тя е добра, красива и искрена в чувствата си – наистина страда за смъртта на годеника си и не е въодушевена от това, че има кой да го замести.

„Фалшивият принц” е юношески роман, което оправдава липсата на задълбочени теми за размисъл. В него няма заложен дълбок философски смисъл, но затова пък повествованието съдържа множество улики (които провокират желание за по-внимателен втори прочит), водещи към един повече или по-малко неочакван обрат.

Последната третина от романа със сигурност е най-интересна и дори може да се каже, че през нея историята се обръща наопаки – кукловодът се превръща в марионетка, а жертвата – в палач. Финалът на творбата е удовлетворителен и до голяма степен е затворен, въпреки че „Фалшивият принц“ е само първи том от трилогия. В крайна сметка читателят остава с впечатлението че току-що е прочел дълга приказка, в която след редица перипетии всеки попада на полагащото му се място – добрите печелят, лошите си получават заслуженото, а светът е станал малко по-добър. Разбира се, има някои неща, които могат да се доизяснят – като например дали короната няма да се окаже прекалено тежка за новия крал, каква ще бъде съдбата на Имоджен и принцеса Амаринда, дали коварните и злите са победени завинаги, или поражението им е временно и т.н. Сигурна съм, че следващите части от поредицата ще изяснят тези въпроси и читателите няма да останат излъгани.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 5
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 3
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Мн. добър (5.10)