Абъркромби минава от острието на въжето

Ревю на втората книга от трилогията „Първият закон“ на Джо Абъркромби – „Преди да увиснат на въжето“. Издава „Колибри“

Преди време започнахме с ревютата на новата фентъзи-трилогия от Джо Абъркромби – „Първият закон“. Началото поставихме с ревюто на първата книга – „Гласът на острието“. Идва ред на втората – „Преди да увиснат на въжето“.

Една от английските корици на романа. Нашата е с подобен дизайн, но по-светла

Заглавието идва от крилата реплика на Хайнрих Хайне – „Прости на враговете си, но не и преди да увиснат на въжето“. Не, не съм ерудиран, просто го пише в началото на книгата. С това знание, вече можем да открием повече смисъл и връзка с книгата у това заглавие, което, извадено от контекста, звучи малко странно. То се отнася най-вече до едната сюжетна линия, където първият Магус, стар магьосник (но не си представяйте добър белобрад старец, който се подпира на бастун, вече установихме, че Абъркромби избягва стандартните герои и поразчупва някои клишета) се отправя на пътешествие до края на света, за да се сдобие с предмет, с който да победи врага си – друг магус, с когото едно време са били като братя, но сега единият иска да завладее света, а другият – да му попречи. В другите две сюжетни линии също има враждуващи страни и врагове, но там няма предишни отношения, тоест те няма за какво да си прощават – просто се бият, защото е война. Така излиза, че „Гласът на острието“ е по-подходящо заглавие за втората книга – тук има повече битки, отколкото в началото, а така и никой не увисва на въже. Но както и да е, това е твърде малък детайл.

Ако сте чели „Гласът на острието“, или поне ревюто към нея, ще забележите, че там сюжетните линии са доста повече от 3. Всъщност, изглежда, че именно те разтягат твърде много историята и пречат развитието на сюжета да бъде достатъчно динамично. За втората книга, слава Богу, героите вече са ни познати, тоест няма нужда тепърва да се изграждат, а и са обединени в групи. С изключение на инквизитор Глокта, който действа сам, всички останали главни действащи лица са събрани на едно място и това помага историите им да се развиват доста по-бързо. Е, всъщност „бързо“ е силна дума. Отново действието е провлачено и разказът е изпълнен с безсмислени детайли, но със сигурност събитията са по-интересни за проследяване от тези в първата книга.

От една страна имаме войната в Севера, където Уест трябва да работи със странна група Северняци-предатели, за да победи Северния крал Бетод и да се завърне в Съюза с лавров венец. На пътя му обаче, освен неочаквано хитрия противник, стоят некомпетентните главнокомандващи на собствената му армия, включително изнеженият принц на Агрионта – Ладисла. Пречка е и самата войска – просяци и неуки селяни, изпратени на студено, без никаква подготовка и с почти никакво въоръжение. При тези обстоятелства победата не изглежда много вероятна, но Уест е човек на честта и трябва да направи каквото може. Въпреки че до края на книгата тази война не свършва, историята тук е интересна, героите са добре развити, техните постъпки вече дават повод за това човек да се замисли доколко изродени могат да бъдат обществените устои, както и самите личности от това общество, има интрига, напрежение (което липсваше в „Гласът на острието“) и изненади.

Така един от феновете на трилогията си представя инквизитор Санд де Глокта

От друга страна имаме инквизитор Глокта, който трябва да защити Южния град Дагоска от нападението на Гуркулите. Връзката на съюза с Дагоска е само по море, а самият град едно време е бил Гуркулска територия. На страната на Гуркул се бие злият магус Калул, който е нарушил Първия закон (да не се общува с демоните от отвъдното) и е създал Ядачите, които пък нарушават втория (да не се яде човешка плът). Това им дава невиждани магически сили, с което задачата на Глокта също става наглед невъзможна. На всичкото отгоре, в Дагоска има предател, готов да поднесе града на тепсия във вражеските ръце. Отново интересна история с немалко интриги и напрежение. Самият Глокта пак се показва като вероятно любимият герой на автора, защото е най-добре развит, изледван е в дълбочина и е най-реалистичен.

И накрая имаме уж главната история, която всъщност е най-скучната. Както споменах, първият магус се е отправил на пътешествие на Запад, за да се сдобие с предмет, който да му помогне да се изправи срещу злия магус Калул. С него пътуват и всички останали герои от първата книга – бившата робиня Феро, говорещия с духове Логън Деветопръстия, победителят в Турнира – Джизал дан Лутар, навигаторът Лонгфут и чиракът му Кай. Тук Абъркромби се е опитал да направи някаква мистерия около минала история, която да разплита малко по малко, но сякаш не му се е получило. Пътуването им е провлачено и почти изпразнено от значими събития, а на тях се отделя най-голям обем страници. На всичкото отгоре, завършекът на тази сюжетна линия е страшно разочароващ и тотално обезсмисля цялото пътешествие, или поне засега, без да сме чели третата книга. Е да, героите претърпяват известно развитие, поучават се от пътешествието и помъдряват, формират връзки помежду си, но обективно погледнато, не се случва почти нищо важно.

Та, остава само една книга до края, когато би трябвало историята да се разплете и да получи своя завършек. С тази мудна скорост, не знам как ще успее, защото войната в Севера е в разгара си, политическата ситуация в Съюза тепърва се заплита и впримчва Глокта в преждите си, Гуркулската империя и ядачите изглеждат непобедими, а групата на първия магус сякаш тепърва ще си търси нови занимания. Но, така или иначе, книгата вече е на пазара, така че скоро ще разберем как свършва всичко.

Авторът - Джо Абъркромби

Авторът обаче не разочарова и запазва добрия си стил на писане и хапливия си хумор, които спасиха първата книга от негативната ми критика. И тук изразните средства и сарказма, лъхащ от героите, както и самата реалистичност на персонажите и света им говорят за майсторство на автора (както и на преводача). Като цяло се чувства и повече освободеност у Джо Абъркромби за тази книга, повече смелост да създаде нещо ново, да се отпусне и да разкаже историята в главата си, без да се опитва твърде много да прилича на „Песен за огън и лед“ в търсене на лесен успех.

Чест прави и на издателство „Колибри“, че издават книгите сравнително бързо (за разлика например от „Вузев“, които сякаш превеждат книгите на Тери Пратчет 2 пъти по-бавно отколкото той ги пише), както и че влагат похвални усилия и средства в художественото оформление. Както винаги, между първата страница и корицата има тематичен разделител, малък детайл, който обаче ги отличава от другите издателства.

Като цяло, всички тези детайли правят оценката за „Преди да увиснат на въжето“ по-висока от тази на предшественика й, макар и не толкова висока, колкото би могла да бъде (с по-бързо развитие на историята, повече фантастични елементи, по-ясна идея за цялостната роля на първия магус и спътниците му, повече неочаквани обрати (които да изненадват положително, а не отрицателно) и с някаква поне относителна завършеност).

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 6
Стил на писане – 6
Неочаквани обрати – 4
Теми за размисъл – 4.50
Фантастични елементи – 5-
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг и промоция на книгата – 4.5
Хитов потенциал – 5+

Общ успех: Мн. добър (5.08)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Димитър

A, eвалата, ЕДНО КЪМ ЕДНО с моето мнение. СТРАХОТНА книга, ама сюжетната линия с Баяз или по-точно края й….ПОТРЕСАВАЩА тъпотия. По-безсмислен край на пътешествие не си спомням да съм виждал…