Безбожно долнопробен, но донякъде чаровен

Обичате ли сериали за градчета, нападнати от свръхестествени същества? Със силни жени във фокуса на историята, които се борят с техните собствени лични паранормални драми? Няма лошо да сте фенове на „Истинска кръв“, „Миднайт, Тексас“, „Бъфи, убийцата на вампири“ или „Салем“. Формално погледнато, „На юг от Ада“ е в същата линия. Но трябва да сте големи мазохисти, за да го изгледате. Толкова вманиачени по гледането на сериали, че да успеете да пренебрегнете лошите му черти и да видите малкото хубави. Толкова вманиачени мазохисти, колкото съм аз, защото на мен преживяването на осемте епизода от тази потресаващо долнопробна продукция дори ми хареса, изгледах ги за три дни, и това ме кара да се притеснявам за психическото си здраве.

https://www.youtube.com/watch?v=4uSkDNW_KeE

За какво става дума?

Мария и Дейвид Абискейл идват от лошо семейство. Баща им, Енос, е зъл демон, заради когото майка им се е самоубила. Той е ръководил своя собствена адска секта, която обаче полицията е разбила. Травмата от преживяването води до това Мария да бъде обладана от свой собствен демон – Абигейл. Мария обаче се оказва достатъчно силна, за да контролира донякъде „гостенката“ и да си поделят двете тялото й, донякъде уж благодарение на брат й, който също така е наркоман и леке (всъщност, ползата от брата е нулева, но както и да е). Мария се превръща в екзорсист – надушва и побеждава другите демони, за да може Абигейл да се храни с тях, а хората да продължават живота си. Един ден съдбата я среща със свещеника Илайджа Бледсоу, който също е измъчван от демоните – дъщеря му е била в сектата от едно време, а сега е обладана. Оказва се, че Енос някак си се е завърнал от мъртвите и планира нещо ужасно не само за децата си, но и за целия град.

Второстепенни герои са Тетра, лелка в църквата на Илайджа, която проявява нездрав интерес към дъщеря му (и също е била в сектата), Шарлот, богатата и повече от развратна дъщеря на местния шериф, нереалистично захаросаният съсед Дъсти, който сваля Мария, Сладката уста – местният наркодилър, приятелката му Дайвърсити (кръстена на сексуалността си), както и Тревор – барманът в заведението им.

Какво работи?

По-надолу ще има мноооооого за това, което не работи в сериала, затова нека първо започнем с хубавото. Може да звучи смешно, но доброто интро (видимо по-горе) за мен е половината чар на сериала. Очевадно е вдъхновено от култовата заставка на True Blood, а песента звучи като извадена от саундтрака на Джеймс Бонд. Не е нещо феноменално, но е най-скъпото и безспорно приятното от целия сериал, представя го в около триста пъти по-добра светлина, отколкото заслужава, поради което веднага изпъква като предимство.

Най-интересният елемент от сюжета, да не кажем единственият такъв, са Мария и Абигейл. Така и не виждаме истинското лице на демона – Абигейл винаги се представя като копие на Мария, но с грим, изпъкнали вени, зелени очи, удебелен глас и далеч по-нахакано поведение. Между двете има много история, тъй като са заедно отдавна, а отношенията им са екстремно интимни, и в пряк, и в преносен смисъл. Мария и Абигейл са много различни една от друга, но същевременно са неделимо цяло, две души в едно тяло. В някои аспекти се дърпат назад и си пречат, а в други – си оказват безценна помощ една на друга, колкото и да не им е приятно да си го признаят. Двете са най-успешната и най-добре запазената част от концепцията на сериала (тъй като идеята е на небезизвестния Илай Рот, режисьор на пилотния епизод, но развитието й в сценариите е правено от други. Официален създател се води никому неизвестният Мат Ламбърт, за когото това е неуспешен дебют и който е поел разработката на самите серии).

Друг сполучлив елемент са демонските битки. Когато Мария пусне Абигейл да се справи с демона пред нея, Абигейл и жертвата започват да се млатят и да летят из стаята. Битката обикновено завършва с изтръгването на същността на демона, представена като част от тялото на обладания (език, ръка, око и др.), в която Абигейл впива зъби и жадно започва да гризе. Това е единственото екшън-зрелище, което сериалът предлага, използва се в малки порции, което го прави хубаво.

Допаднаха ми също някои от обратите в историята, които, честно казано, въобще не очаквах. Сценариите са толкова дебилно написани, че никога не знаеш дали нещо е тъпо нарочно (тоест, предполага по-смислен обрат по-нататък) или по случайност (тоест, никой не е редактирал сценария). Това позволява по-късно да бъдеш изненадан. Последната сцена пък е изцяло в графата „WTF“ (какво, по дяволите?!) и „Толкова е зле, че е добре“, в която всъщност попада и цялата продукция. Хорърът и комедията се преплитат по такъв начин, че хем е забавно, хем не се залита в крайности. Това е от редките случаи, в които сериалът не знае дали да се мъчи да прави ужаси или да си признае, че със смехотворен бюджет може да постигне само смехотворни резултати, но в крайна сметка се получава нещо добро (отново, за мазохистите като мен, а не по принцип). Спомнете си за филма Drag Me To Hell, отново на Илай Рот, стилът е много подобен. Направен е дори опит за сюрреализъм в стил „Уейуърд Пайнс“ с рекламите на сектата, появяващи се неканени по най-различни места из епизодите, или посещението в Чистилището (нарочно не сравнявам с „Туин Пийкс“ и „Легион“, те са твърде висша лига). Разбира се, сериалът е спрян, така че сравнително отвореният финал не завършва историята, но пък всичко в него е толкова лудо (и долнопробно), че изобщо няма да останете увиснали с усещане за недовършеност и няма да имате проблем с липсата на продължение.

Последното, което ще отчета като хубава черта на South of Hell е сексуалността в него. Не, тук не се веят полови органи и няма оргии от ранга на „Западен свят“, но има достатъчно материал за разгонените тийнейджъри и тийнейджърки. Има и лесбийски сцени, но без да се натяква политкоректност. Бушуващите хормони не са безсмислени, а са вплетени в сюжета и сексуалните сцени имат значение за развитието му, не съществуват заради самите себе си, както е модерно напоследък. Демоните са освежаващо откровени един с друг, еднакво неприкрити както когато се награбват, така и когато се псуват.

Какво не работи?

Ох, откъде да започна. Най-яркият спомен, който ще ви остане, няма да са битките между демони или изненадващите обрати, а постоянно звучащият глас зад кадър. Нали знаете как някои сериали се изкушават да правят главния герой и разказвач, с което да задълбочат историята и преживяванията му? Тук има такъв разказвач на всеки 10 минути. И глупостите, които той говори, са толкова безобразно клиширани и ненужни, че чак боли да ги слушаш. Очевидно е, че заспалите сценаристи разтягат локуми, за да извлекат 8 епизода от нещо, което спокойно може да е събрано в 4-5, но никой дори не проявява грам старание да прикрие този факт. Ето ви един показателен цитат – „Светът е трудно място, срещу което да се изправиш сам, а старите навици умират трудно, като мелодия, която просто не можеш да извадиш от главата си“. Не, не звучи по-тъпо извадено от контекста, отколкото вътре в епизода, не е влошено качеството заради превода. Представете си, че това ви го казва един мрънкащ мъжки глас, флегматично и апатично, сякаш го мързи да си отваря устата или дори да диша. Думите са такива, но интонацията говори „Убийте ме сега, преди да са ме накарали да прочета следващите реплики“. Разказвачът всъщност е братът на Мария, който е скучен и незабележим персонаж, твърде тъп, за да стига до дълбоки философски истини, и твърде дразнещ, за да се интересува който и да е от мислите му.

Но потресаващата некадърност на сценаристите не се изчерпва с малоумното четене на бегло свързани със ситуацията фейсбук цитати от разказвача. На много места са направени опити за вкарване на драма, която е толкова изкуствена и ненужна, толкова ръководена от стари формули и клишета, неработещи в конкретния случай, че е нормално да се пляскате по челото в отчаяние, когато попадате на такива. Нито един от калпавите опити за романтична сюжетна линия не сработва. Много елементи на сюжета идват от нищото и отиват пак там. Сценаристите знаят къде искат да докарат героя, но не знаят как да го направят, поради което пътуването от точка А до точка В е в зигзагова траектория между ненужни елементи и герои, инфодъмпове и направо смешни решения. Мат Ламбърт много добре знае, че половината сериал е изтъкан от клишета, толкова протъркани, че старите чаршафи на прабаба ви, които баба ви отдавна е сложила за парцали, са по-използваеми от тях. Но сякаш това е била дипломната му работа за вечерното училище за сценаристи в Ботунец – да покаже, че ги е овладял и може да ги използва с гордост. Оттам и героите са много зле – почти всички са плоски и повърхностни, без особена мотивация или интересно развитие. Трагедията е на ниво Inhumans, но там поне бяха наляти пари и изглеждаше, че хората много са се мъчили да прикрият некомпетентността си, докато тук смело акцентират на нея.

Цялото безсилие да се създаде сносен продукт особено много си проличава в последния епизод. Серията, която трябва да е най-шокираща и изпълнена със събития от целия сезон, е най-протяжната и некадърно изработената. Частта „Досега във…“ заема цели пет минути, а между всеки две-три сцени са набутани реклами на сектата (някои от които – с повтарящи се реплики), само и само да се пилее екранно време, което сценаристите не знаят с какво друго да запълнят, защото са толкова уморени, изхабени и безидейни, че човек ще си помисли, че предишните няколко вечери е трябвало да напишат 14 сезона на „Свръхестествено“ накуп. Хронологията на сцените е тотално сбъркана, бъкано е с ненужни флашбеци от преди 1-2 серии, злодеят изведнъж става ялов. Нищо чудно, че телевизията дори не е излъчила серията – останала е за стрийминг платформите (iTunes в САЩ, HBO GO у нас). А WE TV не е от каналите с достатъчно пари или престижни продукции, че да си позволи да хвърля епизоди на вятъра – представете си значи за какво отчаяние у програмните директори става дума. Впрочем, телевизията дори не е излъчила първите седем серии като хората – изхвърлила ги е в една вечер, между 19:00 и 02:00 и след това ги е изтрила от каталога и спомените си. Не че решението не е оправдано и не че не може да се нарече маркетингов експеримент в стил „12 маймуни“, но определено е спомогнало за забвението на сериала, който все пак е имал добра концепция и потенциал за развитие.

Но да не бързаме да обобщаваме, защото още не сме обърнали внимание на вопиющо неадекватните актьори. Най-отвратителни са Закари Буут (Damages), който играе брата-леке и очевидно няма представа какво търси пред камерата, и Полина Сингър, която играе Грейс, дъщерята на попа и е дразнеща до безобразие както с дебилното си поведение, така и с тънкия си глас. Сценарият представя героинята като проста пикла с лабилна психика, но актрисата извисява това описание на съвсем друго ниво. Учудващо е, че тя има немаловажни роли в сериали като Gotham, Dead of Summer и Falling Water. Е, тези три продукции не могат да се нарекат подиум за таланти, но явно момичето не остава без работа, въпреки че заслужава. Най-голямото падение пък е това на Лорън Велез, която впечатли много с ролята си в „Декстър“, след което поигра и в „Грозната Бети“, но тук просто се носи по течението и едва ли е взела хонорар, за който да си заслужава резила. Може би просто се е съгласила, колкото да й мине малко от времето до пенсия. Така или иначе, докато другите са изначално некадърни, тя няма оправдание.

В интерес на истината, Мена Сувари, която е в главната роля, си дава най-много зор да направи нещо повече от двете си героини. Тя дори е била номинирана за награди в миналото, макар че едва ли някой ще я търси за отличия тук. Странното при нея е, че гони четирдесетака и не е първа красавица, но сценарият я третира сякаш е Ивон Страховски – играе 30-годишна яка мадама, на която постоянно се повтаря колко е красива и постоянно някой я сваля. Въпреки това, жената се старае, сякаш е била единствената излъгана, че има реален шанс да съживи кариерата си, ако много го иска.

До голяма степен вина имат и режисьорите, които явно просто са пуснали актьорите да си прочетат репликите пред камерата, след което са отишли да се черпят с бира (от евтината). Никой не изглежда като да е инструктиран за това какво впечатление се търси, какво се очаква от него, за да се постигне добър цялостен продукт. Звуковият монтаж е под всякаква критика – ако гледате сериала по HBO GO, често ще се чудите вашият интернет ли не е наред или наистина репликите на героите се разминават с движенията на устите им. Очевадно е, че диалозите не са записвани по време на снимките, а са четени допълнително в студио. Не повече от веднъж.

Финална присъда

Няма как да ви препоръчам да гледате този сериал и да пусна ревюто с чиста съвест. Той е откровено зле. Не само евтин, но и аматьорски претупан. Но и не мога да си затворя очите за хубавите му страни и страхотната първоначална концепция, опропастена явно по-късно. Трябва да сте особен тип хора, за да го харесате. Да сте истински сериаломани, изгледали купища неща от най-различни жанрове, но винаги гладни за още. Да сте от хората, които се смеят не точно там, където трябва. Да сте способни да намирате чара в това, което нормалните зрители биха зарязали след не повече от три минути. Да имате достатъчно въображение и добронамереност, за да виждате къде би могла да отиде една добре започната сюжетна линия, без разочарованието от реалното й развитие да ви откаже от целия продукт. Ако отговаряте на тези изисквания, тогава и само тогава дайте шанс на „На юг от Ада“. В противен случай просто го подминете като болнав тъмнокож просяк пред кварталната църква.

Моята оценка:
История – 3+
Герои – 3.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 3=
Eлементи на изненада – 4.50
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 3-
Фантастични елементи – 4.50
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 2.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 2+

Общ успех: Среден (3.38)