„Да бъдеш или да не бъдеш”

Ревю на романа „Червена страна” от Джо Абъркромби и издателство „Колибри“.

„Червена страна” е до момента последният роман на Джо Абъркромби, чието действие се развива във вселената на „Първия закон”. Освен това, той е първата книга от тази поредица, която прочитам, което означава, че когато го започнах, нямах каквито и да било предварителни очаквания и надежди във връзка със сюжета.

Първата част на книгата успя да ме изненада с това, че повествованието напомня по-скоро за класически уестърн с мечове, вместо с револвери, отколкото за фентъзи. Шай Саут (млада жена с мрачно минало) и пастрокът й Лам заварват фермата си опожарена, а братчето и сестричето на Шай – Пит и Роу, са отвлечени. Двамата тръгват по следите на неизвестната банда злодеи, за да спасят децата, а по пътя откриват, че похитителите са унищожили още много домове, избили са възрастните и са отвели децата. Младият Лийф се присъединява към тях, за да спаси брат си, а Лам, който според Шай е овчедушен страхливец, започва да разкрива истинската си природа (която е плашеща). По същото време, Дружината на Милостивата ръка – орда наемници (като казвам орда, имам предвид около 500 души), е наета от инквизитор Лорсен, за да открие опасен бунтовник на име Контъс. Командирът на наемниците – Никомо Коска, не се вслушва в съветите на своя нотариус Темпъл и повежда подчинените си на поход из Близка страна, за да грабят, опожаряват и убиват на воля (и естествено – да ловят бунтовници, но това не е основният приоритет на Коска). Отвратен от тях, Темпъл импулсивно решава да промени живота си. По същото време, Шай, Лам и Лийф се присъединяват към задруга, под водачеството на известен скаут на име Даб Суийт. Хората от задругата са тръгнали към далечния Крийз, където има бум на златотърсачеството и мнозина мечтаят да открият нов живот и да покорят „Дивия Запад” (не буквално Дивия Запад, но атмосферата е същата). Към същото място водят и следите на похитителите на деца.

Началото на „Червена страна” е относително бавно – Абъркромби отделя много време на обрисуването на обстановката и атмосферата, мислите и чувствата на персонажите – дори на някои от тях, които няма да имаме възможност да опознаем в хода на романа. Това контрастира по странен начин с решението на автора да даде по-детайлно описание на външния вид на основните персонажи едва след около стотина страници. Стилът на писане е изключително цветист и успява да предаде в детайли потискащата атмосфера и не по-малко мрачните преживявания на героите. В началото фентъзи елементите отсъстват напълно, ако не броя измислената вселена, и общото впечатление е като за доста тежък приключенски роман. Постепенно действието става по-динамично, а пътищата на героите се преплитат, от което произтичат интересни и често кървави конфликти. Фантастичните елементи са на заден план до края на романа, но това не пречи сюжетът да бъде интересен и завладяващ.

Една от силните страни на автора, е умението му да предава събитията от гледната точка на различни персонажи – дори на такива, които нямат никакво значение за историята. Така читателите получават възможност да вникнат в различните начини на мислене и възприемане на света, които са предадени правдоподобно и умело. Набива се на очи и присъствието на миналото като фактор – тук-там из пейзажа се мяркат руини, които явно са били част от едни по-героични и впечатляващи, но и безвъзвратно отминали времена. Натрапва се поуката, че всичко отминава и дори най-могъщите хора и народи, не могат да се противопоставят на естествения ход на времето.

Една от основните теми за размисъл, е за изборът – тя ми напомни за известния Шекспиров цитат. Всеки от героите трябва да избере сам какво да направи с живота си и със себе си. Дали си струва да избере лесния път, или да рискува и да се превърне в достойна личност… Дали си заслужава да се промени до неузнаваемост, за да бъде добър човек, или да приеме истинската си природа и да бъде свободен? Дали да бъде „герой от легендите”, или обикновен човек, който просто мечтае за спокойни старини…

Лам е твърде необикновен и труден за квалифициране персонаж. Името му (lamb – агне) намеква за известната поговорка, според която вълкът мени козината, но не и нравът си. Възрастният фермер е живял години наред с майката на Шай, а след смъртта й е продължил да се грижи за фермата и децата й. Той си е създал репутация на страхлив и кротък човек, когото всеки може да обиди безнаказано. Освен това е бил любящ и грижовен баща за Роу и Пит. По време на пътуването, Шай разбира, че неговото минало е много по-тъмно и изпълнено с приключения от нейното, а истинският му нрав е много, много по-кръвожаден – и не защото Лам е зъл, а защото е неуправляем по природа, а кръвта и насилието са неговият опиат.

Шай и Лам (според сюжета, Шай не е хубавица)

Самата Шай, макар и малко смачкана от живота, е силна, решителна жена, която в същото време има добро сърце и успява да прояви съчувствие дори към хора, които не го заслужават. Освен това, Шай е и доста устата и груба в отношението си към Лам, когото презира, докато го мисли за страхливец. Когато го опознава наистина, тя започва да го уважава и дори го приема за баща, което според мен е малко странна реакция. Много по-разбираемо е отношението на малката Роу, която в крайна сметка намразва Лам.

Третият основен персонаж е Темпъл – действително човек с много таланти, но освен това и депресиран, страхлив и нерешителен. Всъщност, Темпъл, който е нотариус, но има и много други професии, е симпатичен, мрази насилието и по природа е добър. Той би бил успешен човек, ако не страдаше от навика винаги да избира лесния път и да отстъпва безропотно пред по-силните (като например Коска). Запознанството му с Шай и зараждащите се чувства между тях, му дават възможност да погледне света по нов начин и да се промени.

„Червена страна” предлага богат набор от интересни персонажи, които макар и с незначително присъствие в сюжета, са запомнящи се и впечатляващи по своему. Сред тях са престарелият актьор Йосиф Лестек, който все още очаква ролята на живота си, „кралицата” на Крийз – Кметът (тя не споделя истинското си име), живата легенда Даб Суийт –скаут, който според мълвата, убил мечка с голи ръце,  Уердинур – старейшината на Драконовите хора и много други. Авторът успява да им даде живот и да накара читателите да се интересуват от съдбата им, да им симпатизират или да желаят смъртта им.

Темата за стария свят, който завинаги отстъпва място на новия, е предадена и чрез духовете (местни племена, които „заместват“ индианците в света на Абъркромби и като цяло са същите, само че са бели и синеоки). Те са част от богатия набор от злодеи, които предлага романът, но в действителност не са зли, а просто хора, поставени на ръба на оцеляването. Подобно на тях, Драконовите хора отчаяно се борят да задържат своята реалност, да победят света на чуждоземците, но със средства, които са остарели и недостатъчни.

Още една интересна илюстрация – Шай, Темпъл, Лам (на преден план), Коска (старецът, долу в ляво) и др.

Природата на злото е друг основен рефрен, който се преплита с този за смисъла на вярата и природата на Бог. Кой е по-голям злодей – безбожникът, който винаги преследва собствените си цели, или вярващият, който измъчва и убива в името на вярата? Сред хората на Коска има няколко силно вярващи офицери, всеки от които има собствено виждане за това какъв е Бог и как трябва да му се служи. Темпъл също не веднъж си задава този въпрос. Единственият с непоколебима позиция по въпроса, е инквизитор Лорсен, който участва едва в няколко сцени, но дава добра представа за това, как именно най-праведните, понякога са най-жестоките и безмилостни психопати.

Много по-интересен, а и по-сложен злодей е Коска – мъжът, който мечтае да бъде легендарен герой, а в действителност, без да си дава сметка, е чудовище. Според Темпъл, той е лицето на злото – един суетен, алчен и безразсъдно смел човек, който отдавна е загубил представа за истински стойностните неща в живота и вече дори не преследва златото, а някакъв незнаен копнеж. Подобно на актьора Йосиф Лестек, Коска също очаква най-добро от живота тепърва да му се разкрие, но някак си не е напълно ясно какво точно трябва да е то.

Сюжетът поднася няколко обрата, които са интересни и добре представени, но със сигурност щяха да ме впечатлят повече, ако бях запозната с поредицата (а не трябваше да търся връзката в Гугъл).

Финалът е силен и показва, че Джо Абъркромби има доста добро чувство за справедливост – повечето персонажи получават това, което заслужават. Той връща усещането за уестърн (дори един от героите отпътува към залеза) и в същото време създава известно впечатление за незавършеност, което дава възможност на автора един ден да се върне отново в изградената от него вселена.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,50)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
5 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петя Ивайлова

Коска е психопат 🙂

Кирето

Даже и Коска е от една друга книга от вселената на Закона.
Там е един от главните герой. Жалко че го уби, беше готин тип…

vokill

Към Петър Атанасов има такъв и около него се гради цялата сага Първия Закон.

Петя Ивайлова

Лам е важен, но това е спойлер 🙂 … Макар, че със сигурност го пише на други места, реших да внимавам със спойлерите..

Петър Атанасов

Мда, Абъркромби обича да се помотава и да разтяга уводите. Като гледам, няма някакви важни герои от Първият закон, нито едно познато име не видях.