Голямата картина (и по-малкото зло)

„Полукрал” е първият ми сблъсък с творчеството на Абъркромби – разбира се, чувала съм за автора и съм чела ревюта и отзиви за други негови книги, но опитът от първа ръка е съвсем друго нещо. Впечатленията ми са смесени – книгата, която е първа част от трилогията „Разбито море”, има и достойнства, и недостатъци, и освен това е насочена към по-младите читатели. Всичко това не е лошо, особено ако човек няма много опит с фентъзи сюжетите, но ако вече не сте в тийнейджърските си години и харесвате този жанр, е много вероятно да сте чели (или гледали) не една и две подобни истории. Все пак подходът на автора е оригинален посвоему и докато някои от обратите са лесно предвидими и предсказуеми, то други наистина идват изневиделица и предизвикват неволен респект у читателя.

Началото на творбата ни отвежда в малкото кралство Гетланд, където принц Ярви се готви да се посвети на религията и да се откаже от наследствените си права. Той е по-малкият син на краля и (поне според наставницата си) притежава много дарби, сред които прекрасен певчески глас, находчив ум, способност да учи добре. Въпреки това Ярви е презиран от баща си, защото е роден с недъг – едната му ръка е саката или по-точно казано недоразвита. Според краля, това го прави полумъж, но по-лошото е, че в родината му (както и в останалите кралства от тази фентъзи вселена), най-ценните качества у един мъж са неговите войнски умения. Заради ръката и някои особености на характера си Ярви е изключително некадърен воин и се радва на възможността да се откъсне от този тип задължения. За негово съжаление, съдбата има други планове – баща му и неговият наследник (по-големият брат на Ярви), са убити при засада, и вместо бъдещ пастор, младият принц изведнъж се оказва крал. Или полукрал, както му подшушват собствените му комплекси. Въпреки, че тази роля му изглежда ужасяваща, постепенно той започва да се адаптира и дори да вижда известни предимства в новото си положение. Той се заклева тържествено да отмъсти на убийците на баща си и брат си, но не подозира, че ще му бъде изключително трудно да спази тази клетва. Младият крал става жертва на грозно предателство, след което всички (разбира се, погрешно) го смятат за мъртъв. Изправен пред нови, тежки и непознати обстоятелства, Ярви се бори за оцеляването си, среща се с нови хора, сред които открива истински приятели, но и ожесточени врагове. Неговата единствена цел (освен да оцелее), е да се върне в своята родина, да свали предателя от престола и да спази клетвата си.

Светът, описан в „Полукрал”, има интересна митология и политическа конюнктура. На първо място ще отделя няколко изречения за митологията, която според мен е приятно загадъчна, но недостатъчно развита:  хората вярват, че в миналото е съществувал един единствен Бог (който е Тя – така че, технически е Богиня), срещу когото расата на елфите е воювала. Елфите изобретили изключително мощно оръжие, което в крайна сметка разкъсало Бог, но и ги заличило от лицето на земята. Именно в резултат от употребата на това оръжие, се е образувало Разбитото море, което е кръгло, а по границите му се намират различните малки държавици, управлявани от един върховен крал, но и относително самостоятелни, въвлечени в непрекъснати малки войни. Макар и разкъсан, Бог не бил унищожен, а просто се разпаднал на много богове, някои от които – значително по-главни от други (като например Баща Мир и Майка Война). Затова пък, от елфите останали само впечатляващи руини – символ на безразсъдството им, но едновременно с това – страховити и прекрасни. Интересно е да се отбележи, че зад този мит прозира употребата не на мощна магия, а на свръхнапреднала технология. Дори е споменато, че първоначално хората си взимали сувенири – отломки от някои известни елфически руини, но започнали да се разболяват и да умират, заради ужасната сила, стаена в тях (радиация?). Заради това, тези места били забранени и напълно изоставени. От определена гледна точка, може да се приеме, че ако елфите са технически напреднала цивилизация, унищожена след незнаен катаклизъм (”Разкъсването на Бог”). В такъв случай, светът, в който Ярви живее, е един вид постапокалиптична реалност. Всички тези загадки, обаче са само вметнати и поне в първата част от трилогията нямат никаква роля в сюжета.

Сега за политиката – както споменах, има един върховен крал, и той не е бащата на Ярви. Останалите владетели му дължат уважение и подчинение, но са независими до голяма степен. Между по-малките крале съществува напрежение, но и самият върховен владетел нерядко се чувства застрашен от тях, а това става причина за множество конфликти и интриги. Именно една подобна сложна интрига (или заговор) е причина за проблемите на главния герой. Тя е прикрита успешно от автора зад привидно стандартния сюжет и се разплита постепенно, докато в самия финал е напълно разконспирирана по ефектен и неочакван начин.

Абъркромби умело изгражда света и атмосферата. Сюжетът е мрачен, на места дори потискащ, но няма нищо прекалено (от типа на отблъскващо детайлно обрисувано насилие, което, както знаем, е модерно). Това прави книгата подходяща за млади читатели. От друга страна, въпреки че гротескните сцени са ни спестени, това не означава, че персонажите са в безопасност и че за всеки ще има щастлив край…

В моите очи, един от недостатъците на творбата са действащите лица. И то не защото са зле обрисувани, а просто защото им липсват качества, които да ги направят симпатични или интригуващи.

С най-голяма сила това важи за протагониста Ярви. Тъй като романът разказва неговата история, фокусът логично е върху него. Ярви е 16-годишен младеж, неопитен и изпълнен с комплекси. Според Майка Гундринг (негова наставница и настоящ пастор на краля на Гетланд), той е докоснат от Баща Мир. Не е ясно какво точно трябва да внуши това, но със сигурност не означава, че Ярви има благ и миролюбив нрав, защото в действителност той е доста сприхав и отмъстителен, и се сдържа пред по-силните по-скоро от благоразумие, отколкото от стеснение или уважение. Още в самото начало на творбата, младият крал демонстрира липса на елементарно чувство за лично достойнство, като нарежда на обигран възрастен войн да победи момче на неговата възраст, което го предизвиква на двубой. Той има право на това, тъй като кралят може да си избере заместник; всъщност повечето свидетели на случката са впечатлени от нея в добрия смисъл, но за мен тя е свидетелство, че младежът с удоволствие се възползва от властта си, когато има възможност, и предпочита да натрие носовете на противниците си, вместо да намери по-достоен изход от ситуацията.

Може да се предположи, че премеждията, през които преминава Ярви в последствие, ще го променят. Така и става – той пораства и става по-силен и по-мъдър, но в същото време тези отрицателни качества, които едва прозират в началото, не само не изчезват, ами се обострят с времето. Това ме кара да се питам дали авторът няма някакви по-различни разбирания за морал, които не разбирам, или пък има планове, които постепенно ще се развият в следващите части от поредицата и ще превърнат Ярви в нещо повече от добронамерено змийче..

На останалите персонажи е обърнато значително по-малко внимание. Сред тях положително впечатление правят майката на Ярви – кралица Лейтлин и Нищо. Кралицата, която има малко участие в историята, е забележителна жена, която макар да е строга и студена, обича сина си посвоему. Дори по-впечатляващ от нея е Нищо – роб, с когото Ярви се сприятелява по време на скитанията си. Нищо е налудничав, жесток, но и справедлив, дори морален по свой начин, и демонстрира в изобилие качествата, които липсват на самия Ярви – дързост, жертвоготовност, усещане за войнска чест и безстрашие… Ако четете често, знаете, че няма как някой персонаж да крие името си и да не се окаже важен за сюжета – и в този случай очакванията няма да останат измамени. Макар и предвидим, обратът във връзка с този герой е представен ефектно и има своите специфични моменти, които го правят запомнящ се и в определен смисъл дори ироничен.

Злодеите в „Полукрал” не са толкова интересни – като се започне от подмолния предател и се стигне до капитанката (пиратка?) Шадикшарам, чиито образ е почти карикатурен. Има едно изключение, което е свързано с обрат в самия финал на историята, затова ще си спестя коментара за него.

Второстепенните персонажи – мимолетната годеница и братовчедка на Ярви – Изриун, както и приятелите му – Джоуд, Рълф и хубавата Сюмаел имат поддържащи роли. Те правят историята по-цветна и емоционална, но сами по себе си не изпъкват с нещо особено. Малко повече потенциал има Изриун, но авторът ще трябва да се постарае доста, за да ме накара да повярвам, че обрисуваното от него смотано и безлично момиче може да се превърне в сложна личност. Малко по-забележителен е Анкран (който е нещо средно между приятел и враг), но за съжаление, участието му в сюжета е кратко.

Като книга, предназначена за тийнейджъри, „Полу-крал” не предлага кой знае какви теми за размисъл и не е източник на дълбока мъдрост. Въпреки това, романът се чете лесно и е приятен; съдържа елементи на приключение, мистерия и фентъзи, които имат потенциала да се развият и да издигнат историята на нови висоти в следващите части. Самият финал е интересен и съдържа някои обрати, последният от които затваря кръга и отговаря на някои недоизяснени въпроси. За мен финалът и начинът, по който се подреждат нещата за персонажите, са удовлетворителни. Остават и някои потенциални конфликти, които със сигурност ще бъдат изследвани в продълженията и които са достатъчни, за да привлекат отново читателите в жестокия, но справедлив свят на „Разбито море”.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (5,20)