Има ли дух в бронята на Скарлет Йохансон?

Ревю на филма „Дух в броня“, по кината от 31 март.

Едно японско аниме, което се оказа не толкова безизвестно, колкото си мислех, а дори и част от вдъхновението зад „Матрицата“ на Уашовски – Ghost in the Shell, се превръща във филм със скъпи ефекти и Скарлет Йохансон в главната роля. Трейлърът изглежда много интригуващ, с шареното високотехнологично бъдеще, в което хората малко по малко зарязват природата си и се ъпгрейдват с всякакви технологични импланти, и историята за себеоткриването на главната героиня, но дали филмът отговаря на обещанията от рекламата си?

Ако трябва да опиша „Дух в броня“ с една дума, тя би била „странен“. Като цяло не е лош, пълен е с интригуващи елементи, но някак си е недоразвит. Най-страшното е, че първият един час върви мудно и за първи път ми се случи да ми се доспи в кино!!! Последния половин час вече става ясно кой кой е и за какво се бори (и защо трябва да ни пука), появява се емоционален заряд и става интересно. Началото обаче е за загрявка и не отричам, че има нужда от такава. Светът, в който се развива действието, е много напреднал и различен от нашия. Той е богат, даже прекалено изпъстрен с детайли, нестандартни телесни придатъци и холограмни реклами от всеки възможен ъгъл, цветове и елементи, които определено уморяват окото (може и оттам да идва моментът с приспиването). Сценарият осъзнава, че зрителят има нужда от по-постепенно запознаване с Токио от бъдещето (поне си мисля, че е Токио, но може и да греша) и затова не хвърля направо в дълбокото, а оставя важната история за втората половина. Дори и така обаче темпото, с което се запознаваме с новите технологии и възможности, може да се стори бързо на някои. Това е плюс, защото фантастичните елементи са силно застъпени, а това е рядкост в съвременното кино, но и минус, защото ако нещо е прекалено, то няма как да се развие пълноценно и да не претовари зрителя.

Като говорим за света на филма, можем да направим сравнение с този в „Лудия Макс: Пътят на яростта“, за да видим какво не е наред. Там също имаше изобилие от странични елементи, които не са особено важни за основната история, но изграждат богата вселена, в която да се развива действието. Личи си, че зад всеки детайл, всеки жест на героите, всеки аксесоар има история, подканва се въображението на зрителя да си я разиграе наум, за да си обясни как е стигнал героят до конкретната сцена, какво е преживял много преди филмът да започне, какво оформя мисленето му. В „Дух в броня“ също има изобилие от странични елементи, те съставляват интересен свят, до който се е стигнало след развитие на бурна световна история, социални конфликти, геополитически сътресения, технологичен бум… но някак си не говорят достатъчно за това, стоят красиви и празни. Често между различните сцени камерата минава отвисоко, потапяйки ни в морето от холограмни реклами, оформено от метрополиса, в който се развива действието. Наслаждаваме се на уменията на целия екип, изработил тези разкошни сцени, гледаме внимателно, за да обхванем всеки детайл, интересуваме се, но не виждаме нищо наистина грабващо или вдъхновяващо. Може би проблемът е и в това, че такава визия за бъдещето вече са ни показвали в други футуристични фантастики.

След като вече изчистихме най-важното и впечатляващото от филма, може да обърнем внимание и на сюжета. Скарлет Йохансон играе Майора – първо (уж) поколение андроид – робот с човешки мозък. Веднага след „раждането“ си тя е превърната в агентка на министерството на отбраната, която да се бори срещу престъпници-екстремисти (а те обикновено използват зловещи роботи за постигане на пъклените си цели). Вместо да се наслаждава на уникалните си способности обаче, Майора мрънка, че не се чувствала достатъчно свързана с хората и не си спомняла достатъчно за живота на човешкото си тяло преди мозъкът й да бъде пренесен в робот. Мацка, ако постоянно седиш нацупено-заспала, не слушаш никого и се дърпаш от всички, няма как да се свържеш с когото и да било. Новият престъпник, с когото се занимава екипът й обаче, Кузе, ще поразтърси света на Майора, ще я насочи към истината за миналото й и може би дори ще успее да я събуди, та и зрителите заедно с нея. Също като града, в който се развива действието, Кузе е интересен и изпълнен с потенциал персонаж, но в крайна сметка пропилян. Има тук-таме и недомислици в историята като цяло, но да кажем, че не са огромни.

Не знам дали така е предвидено и дали Майора в оригиналното аниме изглежда по същия начин, но Скарлет Йохансон играе толкова умряло ролята си, колкото Кристин Стюарт в „Здрач“, Клои Грейс Мориц в „Петата вълна“ и др. подобни. Трудно ми е да повярвам, че в оградения с жички и ламарина мозък на героинята се разиграва някаква вътрешна драма, за която трябва да ми пука, на базата на видяното от актрисата. По-скоро мога да се заинтригувам от героите около нея. Майкъл Пит прави опит за интересна игра като Кузе, но компютърната анимация и обработката на гласа му вършат повече работа от него. Пилоу Асбек допринася като приятел на Майора, нещо като нейно вярно кученце (подчертано с любовта му към кучетата по принцип), и също опитва да впечатли, но в момента, в който му се налага да сложи две камерки вместо очи, цялата му аура рухва. Джулиет Бинош пък основно кима невротично докато се опитва да поправи андроида, който има за свое дете. Неочаквано – два образа, изиграни от японци, ми направиха по-голямо впечатление, въпреки третостепенните си роли. Единият е Арамаки (Такеши Китано), шефът на екипа, който първо заявява сериозно присъствие без дори да става от бюрото, а след това впечатлява с неочакваната пъргавина за възрастта си, а другият – майката на Мотоко (Каори Момои), която единствена се постара, и то успешно, да придаде емоционален заряд на ставащото.

От футуристичните филми обикновено се очаква да повдигат теми за размисъл – накъде е тръгнало човечеството, ще се загуби ли човешкото в технологиите и т.н. „Дух в броня“ го прави основно по задължение, а не защото наистина го иска или има някакви идеи. Футуристичният град, технологиите служат по-скоро като красив фон, а не за провокиране на мисъл. Режисьорът и сценаристите изграждат дълбочината основно около темата за човека и технологиите, но по банален начин. Всички герои са се запритеснили, че погубват природата си с ъпгрейди, но де факто нищо страшно не им се случва, при нито един това не води до драма или до важна за сюжета промяна. Не обелват и дума за факта, че в такъв богат и развит свят, все още има огромни беззаконни гета, където хората живеят предполагаемо бедно. Не се прави на въпрос моментът, в който зла корпорация може да причини огромни разрушения и да командва цяло министерство. Грандиозните реклами, претоварващи сетивата, не се забелязват от никого. Но въпреки липсата на особена философия в лентата, Скарлет Йохансон завършва филма със светлия лозунг, че тя и колегите й се борят за човешкото… Не ме разбирайте погрешно, всички изкуствени придатъци към човешкото тяло, церебралните технологии, холограмите и т.н. са употребени много добре за визията на филма, впечатляват, но пропиляват потенциала си да задълбочат историята и да провокират нещо повече у зрителя освен желание да зяпа тъпо в екрана.

Преди да завърша ревюто, ще коментирам и недоволствата от факта, че са променени расите на някои от героите, най-вече на Майора, която е бяла, а не азиатка. Както винаги в такива адаптации, в САЩ това става основна тема на разговор, куцо и сакато се изрежда да оплюва продуцентите. И както в 95% от случаите, това е напълно безсмислено. Първо, филмът е предвиден за масова публика, а не само за феновете на анимето. Той трябва да си избие инвестицията в скъпите ефекти (а те наистина са скъпи, или поне изглеждат така) и затова му трябва главна актриса, която да привлече хора в кината. Обикновено този тип актриси са бели, съжалявам. Второ, това по никакъв начин не пречи на сюжета, дори напротив. Донякъде е адресирано към средата на филма, а и не противоречи на вселената – явно е, че по някаква причина за целите на този сюжет САЩ вече отдавна не са център на света и всичко живо емигрира в Япония, която е новата водеща икономика, привличаща бежанци. В такъв случай няма никаква причина роботи, бизнесмени или случайни хора да не бъдат от която и да е раса. Има достатъчно японци на адекватни позиции в състава, няма момент, в който белия да спасява местните аборигени (както донякъде се получи във „Великата стена“, например), така че намерете си други причини да недоволствате.

Въпреки че доста пооплюх „Дух в броня“ в ревюто по-горе, не съжалявам, че го гледах, и не го смятам за лош. Не мога и да агитирам да му дадете шанс, защото не е и особено впечатляващ. Може би трябва да мине известно време, за да ми улегне споменът за него и да преценя по-добре доколко си заслужават достойнствата му и доколко пречат недостатъците. Засега мога само да кажа, че става, и то с уговорка да не ходите на кино с високи очаквания.

Моята оценка:
История – 4.50
Герои – 4+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5
Eлементи на изненада – 4+
Теми за размисъл – 4-
Емоционален заряд – 3=
Фантастични елементи – 5.50
Саундтрак – 4.50
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5+

Обща оценка: Добър (4,45)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

За мен тоя филм беше уникално скапан. Не ми се приспа но определено аварийната табелка EXIT ми беше по-интересна от случващото се на екрана. Личеше си яко стилът на дръпнатите, тия манги банги яко напомняха за себе си.

Единствения плюс е Скарлет Йохансон, която ми се иска да не играеше тук, че това си е черна точка направо.

Камелия Христова

Ако не бяха избрали Скарлет Йохансон за главната роля щеше да е значително по-добър филм. Иначе и ефекти и история ми харесаха .