Какво е нужно, за да си Стръв за откачалки?

Обичате ли криминални романи? Тогава „Стръв“ е за вас! Криминална история с щипка фантастика и много психология. Заплетен сюжет, изненадващи финали и брутални герои.

Хосе Карлос Сомоса е кубинец, а действието на романа се развива в Мадрид. Не днешен Мадрид, а такъв от близкото бъдеще – след като е покосен от атомна бомба и донякъде възстановен. Технологиите са продължили да се развиват (но не много бързо), а също и теориите в науките. Сюжетът се гради около фиктивната теория за псинома – поведението на всеки човек се определя от неговия псином. Съществуват 58 филии (категории или видове) на псинома, като те описват цялото разнообразие от индивидуалности. Любовта, чувствата, емоциите – всичко се гради около псинома. Всеки човек се стреми към удоволствие, а ако познаваш характеристиките на неговата филия, ще знаеш и кое именно му носи удоволствие. Всяко действие, леко докосване, неволно трепване и т.н. означава нещо и може да донесе удоволствие на човек от определена филия. Когато искаш да манипулираш някого, чиято филия познаваш, ти трябва да знаеш как да се движиш, какво точно да кажеш и как да го направиш, за да му доставиш удоволствие и така (ако си умел и убедителен в изпълнението си) да го превърнеш на практика в свой роб. Роб, защото човек се опиянява от полученото удоволствие и колкото по-голямо е то, толкова повече неща е способен той да свърши, за да го изпита отново.

В хроноса на романа теорията на псинома е вече разтълкувана, а квантовите компютри помагат да се определят детайлите за всяка филия и начините за манипулация на носителите й. Престъпниците винаги оставят на местопрестъплението следи – не говорим за косми и кожички, завряни между дъските на тавана в съседния апартамент, като в „От местопрестъплението“. Става дума за начина на убийството, кога и къде е станало, типа жертва, която е подбрана, как, кога и къде е оставен трупът и т.н, и т.н. Всичко това е информация, която профайлърите, с помощта на квантовите компютри, използват, за да определят филията на престъпника.

Тук вече се намесват тайните агенти като главната героиня – Диана Бланко. Те са специално обучавани от малки, за да овладеят тънкостите в прилагането на теорията за псинома. Познавайки филията на убиеца, те излизат на улицата и прилагат тези техники, които биха привлекли вниманието на търсения злодей – походката, облеклото, мястото, излъчването, гримасите, жестовете и т.н. Разбира се, няма гаранция, че ще попаднат на точния човек – лепят им се всякакви откачалки. Има си начини да се разбере дали този, на когото са попаднали, е търсеният – ако неговото поведение отговаря на профила му. При точно попадение, тайните агенти му прилагат заучените техники, за да го привлекат, объркат и в последствие обезвредят.

За целта обаче трябва да се откажат от своето достойнство и да понесат много болка. По време на обучението, агентите и агентките трябва да минат през всичко, което изпитват проститутките, наркоманите, убийците и жертвите. Голотата, сексът, перверзното не бива да се възприемат като нещо срамно – а само като средство да се заловят най-откачените серийни убийци. А такива в Мадрид след атомната бомба не липсват.

Всъщност именно за това служи фантастичният елемент в историята. Покосеният град все още се възстановява, което означава, че престъпността тържествува, а моралът, според който живеем, когато имаме всичко останало, е по-скоро спомен от луксозния живот на миналото. Бомбата, убила толкова много испанци, е оправданието правителството да създава такива неморални учреждения, като това, в което работи Диана Бланко. Така, както САЩ затяга контрола и ограничава свободата след 11 септември 2001 в реалността, така и правителствата започват да плащат на млади хора да се унижават и да се подлагат на какви ли не изтезания, за да хванат лошите, след бомбата 9-N в романа. И двете са пазени в тайна, но мнозина знаят за това, и двете по-скоро се приемат от обществото като необходими мерки за сигурността на всички. Доколко е правилно се оставя на читателя да прецени, но според автора – всеки си доставя удоволствие и следва псинома си. Диана Бланко е такава по свой избор. Прави го не заради парите или заради хората, а защото й носи удоволствие, такъв е псиномът й. Така е и с всеки от нас – колкото и да се оплакваме, ние сами правим избора си, подчинявайки се съзнателно или не на природата си.

Фантастичният елемент с хроноса донякъде помага и за по-реалистичното звучене на теорията за псинома. Днес подозираме нещо подобно, но никой не може да го систематизира, да го докаже, а още по-малко да го изчисли с компютри и приложи на практика. Фантастиката е само средство на автора да опише обстановката такава, каквато му е нужна за историята. Но, честно казано, можеше и без нея. Читателят би бил склонен да повярва, че теорията е развита тайно и че хората в правителството и ъндърграунда са станали по-извратени и неморални и без да е в бъдещето, и без да има атомен взрив. Да не говорим, че през първите 100 страници изобщо не се споменава, че действието не се развива в настоящето. А по-нататък, дали полицаите ще показват 3-Д холограми на свидетелите или обикновени снимки – същината си остава еднаква. Да, авторът умело си помага с фантастични елементи, за да отличи кримката и да я направи малко по-достоверна, но това далеч не е фантастика. Това за съжаление ще дръпне общата оценка малко надолу, просто защото четете ревюто в такова списание, а не защото е някакъв дефект на романа иначе.

Както и да е, споменахме, че главната героиня е Диана Бланко, една от тайните агентки. Тя работи заедно с нейната по-малка сестра, Вера Бланко. Двете са решени да хванат Воайора – един от най-опасните серийни убийци в модерната история. Опасен е, защото сам познава теорията на псинома и прави така, че да бъде на практика неуловим за профайлърите. Диана иска да се пенсионира и да заживее с любовника си Мигел, също служител в нейното секретно и неморално звено, но желанието й да защити сестра си я кара да остане още малко, докато залови ужасния престъпник. В последствие се оказва, че неговата история е по-заплетена отколкото някой може да предполага, а злодеите са много повече от един. Всяко събитие, което привидно започва като кулминацията, всъщност усложнява сюжета и води до нови разкрития и подозрения. Именно това е и големият плюс на книгата.

Минуси, освен в малко изнасиления фантастичен елемент, намирам и в повече изнасилената теория на псинома. С основните идеи зад нея съм по-скоро съгласен – може да се въздейства на хората, стига да знаеш от кой тип са и с кои движения какви емоции ще предизвикаш. Но тук се стига до някои крайности, в които хора буквално се превръщат в роби на манипулиращите и в тяхно име извършват какви ли не злодеяния. Да изпиташ сексуално или дори любовно привличане към някого, възприемайки и подсъзнателно подчинявайки се на негови малки жестове или думи – добре. Ама да избиеш цялото си семейство и след това да си теглиш ножа е малко прекалено.

Но все пак, това са бели кахъри. Веднъж щом приемем, че псиномът е наистина толкова силен, сюжетът става изпипан, логичен, но и изненадващ. Напрежението се гради малко бавно, но за сметка на това тръгне ли веднъж, започва да се трупа все по-бързо, става лавинообразно и удържа чак до края. Единственото изключение от предните две изречения е обяснението при развръзката. Злодеят се обяснява как е постигнал всичко в продължение на няколко страници – типично е да има такова обяснение в почти всеки криминален роман, в който не се знае кой е убиецът. Но все пак се спазва някакво приличие за обема на този монолог и количеството решени загадки в него. Обикновено, колкото по-дълго е това обяснение, толкова по-недостоверно е и именно обясняващият да е убиецът. И все пак е хубаво, че всеки от главните герой минава през подозренията на читателя, а въпреки това крайният резултат е изненадващ.

Стилът на разказвача е добър, като изключим няколко грешки на преводача/редактора (сбъркано членуване, „Здравей“, когато героят би трябвало да казва „Ехо“, и още няколко, но все пак са малко). Леко се подразних и на вкараните в повествованието обяснения за псинома. Те са кратки и са написани така, сякаш набързо да ти напомнят за какво става дума. Отначало се почувствах виновен, че не познавам тази теория (хем имам психологическо образование), а накрая разбрах, че цялата терминология е измислена от автора. Нямаше да е зле теорията да се развие съвсем малко повече и по в началото, макар и не прекалено, за да се запази интереса и откривателския дух на читателя през цялата книга. За щастие, ако прочетете книгата след това ревю, няма да имате подобен проблем.

Недейте да очаквате история за високи технологии във футуристичен свят от „Стръв“. Всичко си е същото като в реалността, само дето и полицаите, и престъпниците са по-напреднали и много по-брутални. Но ако не това е най-важното за вас, а просто искате да се въвлечете в хубав роман със заплетен сюжет – то препоръчвам ви да заделите на „Стръв“ от Хосе Карлос Сомоса и ИК „Колибри“ почетно място в библиотеката ви.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6-
Стил на писане – 5.50
Неочаквани обрати – 6
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 3.50
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 6-
Маркетинг и промоция на книгата – 4+
Хитов потенциал – 6-

Общ успех: Мн. добър (5.30)