Крал Артур на (ску)камелот

Легендата за крал Артур е една от най-експлоатираните за различни филми и сериали – кои по-успешни, кои по-малко. Сега по кината тръгва поредната. Тя уж обещаваше да е по-интересна, защото е превърнала историята в епично фентъзи с модерен саундтрак, а режисьор е самият Гай Ричи. За съжаление, на новата интерпретация не й се е получило, а всички пари за страхотните битки изглеждат като хвърлени на вятъра.

Гай Ричи е много добър режисьор със свой собствен стил, който често накъсва повествованието, за да разбърка сцените и да го направи по-интересно и ангажиращо. Приложил е същия метод тук, даже прекалявайки на моменти с него (на бандата от „Две димящи дула“ сякаш не й е мястото в Камелот). За съжаление, без да има положителен ефект, защото протагонистите са скучни, а историята им не е нищо особено. И при положение, че всяка втора част от сюжета е история-в-историята, където кадрите френетично прескачат между разказвача и самата случка, няма как някой от персонажите да се открои като интересен. Не дай си боже, филмът да забави малко, за да покаже как просто двама души си говорят – тогава усещането е, че сякаш нещо не е наред.

Филмът започва с грандиозна битка, в която гигантски слонове мачкат кралства на забавен каданс. Такива сцени обикновено се пазят за финала, когато публиката знае кой за какво се бори и има своя фаворит. Тук просто някакви безименни рицари биват пометени. Но хоп, изскача великолепният крал Утер Пендрагон, който собственоръчно скача в битката и побеждава злия магьосник с вълшебната сила на Екскалибур. Оказва се обаче, че собственият му брат, Вортигерн, крои планове срещу него и в крайна сметка го затрива и узурпира кралството, а невръстният наследник на трона, Артур, е изпратен с лодка по течението в последния момент далеч от опасност. Артур се озовава в бордеите на съседния град и там пораства като нахален и досаден тарикат. Уж е благороден, но е доста противен (непреднамерено). Държи се сякаш си проси боя, но няма кой да му го хвърли. Когато вади меча от камъка се оказва, че вече е съвсем недосегаем (тотално незаслужено), а светът е негов. Екскалибур може да върши цялата работа, стига Артур „да го приеме“ (срещу което той се дърпа, за да има с какво клише да губят екранно време сценаристите). Води се, че Артур трябва да е млад и красив, но го играе брадясалият и намръщен Чарли Хънам, който прилича на чичак, връстник на злодея.

От своя страна, Вортигерн също не е кой знае колко интересен, даже си е стандартен, но поне има няколко драматични момента около него, а Джъд Лоу се постарава да направи добра роля. Няма да разкривам подробности около него, в случай че решите да гледате филма, но определено ще се чудите на кого трябва да симпатизирате – на родения крал Артур, който е плачещо за шамар леке, или на превзелия трона му чичо, който може да е зъл тиранин, но поне има някакъв характер (макар и да прави една малоумна грешка към края, плод на тотален мързел от страна на сценариста).

Има многобройни второстепенни герои, но от тях интересни са само двама – баща и син от компанията квартални хулигани на Артур. Останалите са отегчителен пълнеж, включително и изиграните от задължителните актьори от „Игра на тронове“. Няма значение кои са и какво играят, важното е да са там, за да легитимират поредното фентъзи с претенции. От друга страна, задължителни за легендата герои като Мерлин, Моргана, Ланселот, Гуиневир са изпуснати (или неразпознаваеми). Не че е голяма загуба – и с тях, и без тях, все тая, просто не очаквайте придържане към легендата. За сметка на това имаме Кунг Фу Джордж, Мазния, Тъжния и тем подобни псевдоколоритни персонажи.

Доста е неприятно, че „Крал Артур: Легенда за меча“ е имал потенциал да се превърне в нещо интересно и различно, дори с тази хаотична режисура (можеше например злодеят да победи или всичко да се окаже сън, или някакъв подобен обрат, който да осмисли загубените часове), но идеята явно е била да се направи банален сюжет и само Гай Ричи да внася нестандартното. Отчетливият му почерк обаче не помага, а пречи. Просто този филм не е за него.

Особено неадекватни са опитите му да използва животни като инструменти на злото. Слоновете от началото са заместници на Кинг Конг, а кръвожадните бобри/плъхове са направо смешни, въпреки че се предполага да са страшни. Зрелищна в добрия смисъл беше само една гигантска змия, но тя дойде от дълбочините на абсурдното нищо и отиде пак там.

Добри думи обаче трябва да се кажат за битките, особено финалната. Ричи обича да си играе със заснемане от различни ъгли, забързване и забавяне на действието (за да се акцентира върху интересните и зрелищни моменти), като това не пречи на видимостта на битката. От тази гледна точка има осезаем плюс, макар че не е достатъчен, за да спаси филма. А и трябва да се отбележи, че при цялото размахване на мечове, не се показа барем и една капка кръв. Не че хвърчащите карантии са задължителни, но дори в „Имало едно време“ на Дисни от време на време мацват малко червена боя на мечовете, когато с тях е заклан някой.

Огромен минус е саундтракът. Сам по себе си той не е лош, даже става дума за песни, които бих слушал в свободното си време, и които в нормални обстоятелства могат да издигнат един филм на друго ниво, но тук категорично не пасват както на повествованието и визуалния стил, така и една на друга. Първата битка е подплатена с епичен скандинавски саундтрак, сякаш взет от „Викинги“. Там тези песни ги пускат когато умира някой важен за последните три сезона герой, тук просто си виси. По-късно имаме рок и кънтри, а тук-таме – техно бийтове. Какафония от звуци, и нито един от тях не пасва на показваното на екрана. На моменти пък Ричи толкова се увлича с песните, че превръща части от филма в музикални видеоклипове. Отново, нелоши сами по себе си, бих ги гледал по The Voice, Планета или която там музикална телевизия си пускат днес младите, но неподходящи за киносалона.

Принос към усещането за хаос имат и дрехите. Те имат елементи от типичните фентъзи епоси, както е редно, но и отчасти са сякаш взети от гардероба на някой ексцентричен хипстър с пари, но без вкус. Кожени панталони, брони сякаш от дунапрен, парти ризка за краля, средновековна дрипа за кралицата… Не съм Денди от Модна полиция, но дори и аз мога да видя когато миш-машът иска да ми избоде очите.

Като заговорихме за миш-маш, не съм сигурен дали включването на азиатец и двама чернокожи в състава на Кръглата маса накрая е поредният опит за политкоректност на Холивуд или за осмиването й. Но е черешката на тортата в и без друго абсурден филм.

В крайна сметка, рядко си позволявам да отричам кино предложения, но „Крал Артур: Легенда за меча“ не заслужава дори да се изтегли от Замунда, а камо ли да дадете пари да го гледате на 3D. В него не само няма нищо грабващо, той направо може да ви отегчи до степен, в която нямате търпение да свърши (но ще ви мъчи цели два часа!). Две-три добри битки, един трогателен момент с бащата на Артур и усърдието на Джъд Лоу се опитват да го направят гледаем, но само те не могат да се опълчат на скуката, която се лее от всички останали елементи. Най-смешното е, че Гай Ричи очаква това да бъде начало на поредица. Е, прав е, хората гледат и по-големи тъпотии („Трансформърс“), но чак пък поредица…

Моята оценка:
История – 3
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 3
Eлементи на изненада – 3.50
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 2
Фантастични елементи – 4
Саундтрак – 3
Старание на екипа – 4
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Среден (3.35)