Магията на името

От древността до днес хората са вярвали в какво ли не – различни религиозни и магически ритуали са били прилагани, за да изпълнят обикновеното, често неприятно ежедневие с повече смисъл, или за да дадат усещане за контрол над един от най-старите човешки страхове – а именно страха от предопределената (зла) съдба. И докато жертвоприношенията и шаманските практики отдавна са излезли от мода в (по-голямата част от) цивилизования свят, то съществува една малка магия, която всъщност никога не е спирала да се прилага, и на която интуитивно се доверяват хора от всички култури и социални слоеве, по цялото земно кълбо. Това е именно магията на името – актът на избиране на име на новородено (или още неродено) дете, за да се повлияе по този начин на съдбата му,да се предопределят определени черти от характера, или да се подсигури свръхестествена закрила. Разбира се, трудно е да се каже дали има ефект, но популярността на тази магия, както и  използването и до днес във филми, сериали и литературни творби, доказва, че тя все още въздейства на човешките умове, и е нещо повече от незначително малко суеверие. Името на всеки човек е предпоставка за определена реакция от останалите и, колкото и тривиално да звучи това, дори въздейства на подсъзнателно ниво и помага да си съставим мнение за притежателя му (признайте, че не бихте приели по един и същи начин, красиво момиче, което се казва Ана, и такова, което се казва Урсула). Фантастиката (независимо дали става дума за книга, филм или сериал) е един от жанровете, които черпят с пълни шепи от този магически извор, и много имена на измислени персонажи носят допълнително, очевидно или скрито значение, за да се сдобият с по-голяма дълбочина, или за да насочат разсъжденията на зрителя/читателя в определена посока.

Невъзможно е да се разбере кога е започнала традицията да се придава по-особено значение на името. Съществуват сведения, че още в древен Египет хората са имали по две имена – едно, което са използвали в живота, и друго, тайно име, което е било известно на малцина и е пазело истинската им същност.  Подобни методи за опазване на „истинското” име, като пазенето му в тайна, непроизнасянето му на висок глас и прикриването му зад псевдоними, се срещат буквално навсякъде, така че може да се предположи, че този род вярвания са възникнали паралелно на различни места по света. Може би те съдържат определена истина и имената действително притежават магическо въздействие над живота на хората, което се простира отвъд границите понятни на ортодоксалната наука.

Един от най-драматичните примери за силата на името, който съществува във вселената на научната фантастика, е Името на Доктора, от сериала „Доктор Кой”. Както стана ясно от последният епизод на седми сезон, това не е само въпросът, който всеки персонаж си задава, но и най-голямата тайна на Доктора – тайна, която отключва гробницата му и която би могла да представлява оръжие в ръцете на враговете му. Дали юбилейният епизод на „Доктор Кой” ще разкрие тази тайна, предстои да разберем, но най-вероятният и логичен отговор е – не. Името на Доктора със сигурност е важно за него, но едва ли би било от огромно значение за тези, на които е помогнал, за неговите придружители и враговете му, които го познават под други прозвища. Защото именно прозвищата  са от по-голямо значение в случая – „Доктора” не е обикновен псевдоним, а титла, която определя този, който я носи, като човек с много таланти и знания, и освен това, някой, който вдъхва доверие и помага на изпадналите в беда. Но освен тази титла, Докторът има и други, познати и използвани от онези, които е победил – като „Прииждащата буря” и „Хищникът”, както го наричат изконните му врагове даалеците.

Този похват, да се определя характера и личността на значим герой чрез неговите псевдоними (всеки от които може да описва определен аспект от нея), е известен и използван в много митологии. Дори в Библейската традиция – имената на повечето ангели не са никакви имена, а по-скоро прозвища – Михаел (подобен на бог), Самуел (бог чува), Габриел (силата на бог) и т.н., самото божие име Йехова означава нещо като „Аз съм този, който Съм” (което звучи от една страна като будистка мъдрост, а от друга – като начин да се постави на мястото му някой, който е бил достатъчно нахален да попита). Подобно е и положението в класическата митология – дори в произведенията на Омир, персонажите често наричат боговете с по няколко имена, и използват формулата „Много са имената – една е същността”. Най-вероятният извод от тези практики е, че зад всичките псевдоними би трябвало да се крие някаква тайна, истинска същност, която може да бъде описана с една дума (Името), и която дава власт над всички останали реални и верни, но не толкова истински същности, определяни чрез псевдонимите (на един и същи човек). В случая на Доктора, това че зрителите (и по-голямата част от персонажите), не знаят неговото истинско име, е само позитив на сериала – тъй като придава тайнственост и усещане за значимост на главния герой – защото, поне в реалността на филмите и сериалите, никой не би крил името си без причина .

Друг пример за измислен персонаж, който е по-известен с псевдонима, отколкото с истинското си име, е лорд Волдеморт (от френски – „полет на смъртта”), от поредицата „Хари Потър”. В случая, истинското име носи семето на псевдонима, тъй като злият магьосник просто е разместил буквите на трите си имена (не се получава на кирилица), за да получи „лорд Волдеморт”, тоест той е изкривил истинската си същност – направил е експеримент със себе си, за да получи определен краен резултат. Това, че този експеримент е довел не само до промяна на името, но и до физически и душевни промени, би трябвало да ни покаже колко могъща и значима може да бъде първата крачка на трансформацията, макар да се състои само в разместване на букви. Разбира се, в същата поредица се прокарва идеята, че именно приемането на произнасянето на прозвището за знак за лош късмет по някакъв начин захранва с енергия и сила, този който го притежава. В този случай това е вярно, тъй като става дума за псевдоним, а не истинско скрито име, който е предназначен да всява страх и да вдъхва респект. Може да се каже, че това е магията на псевдонима, която се задейства тогава, когато той породи желания ефект – в случая с Волдеморт, тя действа, докато всички го наричат „Онзи-който-не-бива-да-се-назовава”, а произнасят пълния му псевдоним само шепнешком, и с ужас. Когато повечето от героите започват да го изричат открито и с ненавист, това е един от признаците, че краят на черният магьосник наближава.

Когато става дума за „Хари Потър”, не може да се пренебрегне фактът, че авторката Джоан Роулинг е проявила изключително внимание при избора на имена на всеки от героите, за да покаже истинската им природа. Ако читателят има някакви познания в тази област (в случая ще трябва да има доста познания по латински, или най-добре – да може да използва Гугъл), може да разбере каква роля ще заема всеки от персонажите в по-голямата картина на събитията, много преди да е стигнал до последния том. Тук може да се открият десетки значения, но тъй като те са описани в не един интернет сайт, е безсмислено да ги преповтаряме. Достатъчно е да се спомене, че основните са показателни – Хари означава сила (от англосаксонски; от друга страна това е любимото име за момче на авторката, а пък Харолд означава силен военачалник), Роналд – съветник на краля (вероятно насочва, към това, че Рон ще бъде най-приближения човек до главния герой, до края на историята), и естествено Хърмаяни – женска форма на Хермес, който е бог (покрай другото) на магията, науките и книгите – области, в които Хърмаяни проявява талант.

Подобно далновидно използване на имената може да се открие и в сериала „Имало едно време”, в който „прокълнатото” име на едва ли не всеки един от героите отразява най-важното за него –  това най-често е приказната му (истинска) самоличност. В някои от случаите истинското име също има определено значение, което заслужава да му се обърне внимание – например при господин Голд/Румпелщилцхен – Голд (злато) насочва към това, че той може да превръща сламата в злато, което е характерна черта на този приказен персонаж, и не би трябвало да се затрудним да го разпознаем, ако сме чели приказката. От друга страна, самото „Румпелщилцхен” означава нещо като „куц зловреден дух” (или полтъргайст, което ви харесва повече), и е пример за това как името може да предопредели съдбата – нещастният и страхлив предач, очевидно е бил предопределен да окуцее, и да се сдобие със свръхестествени сили. Любопитно е, че един от ключовите моменти в оригиналната приказка за Румпелщилцхен, е именно тайната на името, което веднъж разгадано, води до разгрома на магьосника.

Прокълнатите имена на останалите често са еквивалент на голяма червена стрелка, която насочва към определен приказен персонаж. Мери-Маргарет Бланшарт (Снежанка) – например, е съставено от името на немската благородничкаМария София Маргарита Катарина Фрайфройлайн фон Етъл, която твърдяла, че нейният живот е послужил като вдъхновение за създаването на приказката за Снежанка, а фамилията Бланшарт идва от френската дума за бяло. Не е изненада, че истинското име на Чаровния принц е Дейвид, което е и прокълнатото му име (макар че той първоначално се представя с името на близнака си Джеймс, и именно заради това няма нищо против да го наричат с глупави прякори), тъй като това е и името на известния овчар Давид, който побеждава гиганта Голиат и се превръща в един от най-известните библейски царе. Явно, също като Румпел, Дейвид е бил предопределен от името си, да побеждава привидно много по-силни противници, и в крайна сметка, да стане цар. Макар че Ема няма приказна самоличност, нейното име също я определя – Ема означава завършена, цяла, което подхожда на единственият персонаж в сериала, който няма двойнствена природа. А фамилията и – Суон (лебед) – може да насочва както към физическа красота, така и към приказката за грозното патенце – те. към това, че от едно незабележимо и незначително създание, може да произлезе нещо изключително. Ема, разбира се не е точно незабележима, но е самотница, без семейство, и без големи очаквания от живота, преди да се пренесе в Сторибрук. Интересно е значението на имената на Белфайър/Нийл, които означават съответно „ярък огън” и „шампион” – очевидно той е предопределен за велики дела, и тепърва можем да очакваме да се прояви. Подобно е положението и при всички останали герои.

Създателите на сериала със сигурност вярват в магията на имената, тъй като другият известен проект, в който участват – сериалът „Изгубени”, също изобилства от подобна символика. В него тя е представена по доста по-елегантен и оригинален начин, като голяма част от героите са кръстени на повече или по-малко известни исторически личности. Тук може да се открие и един допълнителен пласт – а именно – отношението на авторите към съответния човек – например Джон Лок (наречен на английския философ със същото име), изглежда е роден за да страда, и често прави погрешни избори в живота си, породени от наивните му представи за света. Вероятно това е показателно за отношението на сценаристите към идеите на този философ (макар че не можем да бъдем сигурни).

Подобни примери за символични имена могат да бъдат открити в огромен брой филми, литературни произведения (дори комикси!), и то не само в такива, които се причисляват към фентъзито и фантастиката. Например – героят от романа на Александър Дюма, „Граф Монте Кристо” – Едмон Дантес има едно от възможно най-символичните и тясно свързани със сюжета имена, които можем да си представим. От една страна – Едмон означава нещо като проспериращ защитник, или защитник на благодентствието, което изглежда подходящо, предвид това, че персонажът се сдобива със скрито съкровище, а Дантес е фамилия, избрана от автора, за да се асоциира с името на италианския поет Данте Алигиери, чието най-известно произведение е първата част от неговата „Божествена комедия” – „Ад”. Това, което Дюма иска да внуши е, че понякога и невинни могат да слязат в Ада (като самия Данте, и естествено – като Едмон), но и да излязат от там невредими, но с обогатен мироглед.

Може би изглежда плашещо какъв къртовски труд са положили авторите, докато изберат имената на героите си, така че те наистина да подхождат и на личността им, и на цялостния сюжет. Носят се легенди, че това може да отнеме дори години (например, твърди се, че Дж. К. Роулинг си е водела бележки в продължение на 10 години, преди да напише първата книга за Хари Потър, но едва ли е използвала цялото това време за да измисля имена на героите), но като се направи равносметка – в какъв процент от успешните кино, тв и литературни произведения присъства умело използвана символика на имената, излиза, че си е заслужавало. Дали пък авторите не са вплели малко истинска магия, а именно – магията на имената, за да дадат на творбите си по-голям шанс да се превърнат в класика?