Мистериите и тайните в „Демоните на Да Винчи”

Втори сезон на американската драма „Демоните на Да Винчи” приключи преди седмици, а трети е все още в далечното бъдеще на 2015 година. Въпреки че сюжетът на сериала има свойството да дразни определен тип зрители (тези, които смятат че книгите на Дан Браун са позор за литературата, а шоуто „Извънземни в древността” трябва да бъде забранено от инквизицията), „Демоните на Да Винчи” се оказа достатъчно успешен, за да заслужи подновяване дълго преди да бъде излъчен финала на сезона. Ако сте фен на сериала, вероятно знаете, че той няма претенциите да бъде историческа драма и не се стреми към документализъм. Дейвид Гойър (създател, режисьор и сценарист) изглежда е фен на алтернативната археология, а Джон Шибан, който ще го замести в трети сезон, вероятно няма да промени духа на сериала, нито посоката на развитие на сюжета. Връзката на последния с „Досиетата Х” накара някои фенове къде сериозно, къде на шега, да спекулират, че предстоящият сезон ще ни представи някоя ренесансова извънземна мистерия. Независимо дали това ви изглежда вълнуващо или отблъскващо, очевидно фантастичните елементи в сюжета на „Демоните на Да Винчи” се увеличават с напредването на историята и, колкото и смело да звучи това – не си пречат с историческите факти.

Още в началото на втори сезон сериалът показа, че има намерение да отведе зрителите си в неизследвани територии – а именно в Империята на инките, преди официалното настъпване на ерата на Великите географски открития. Дали е възможно Леонардо Да Винчи и Америго Веспучи да са пътували до континента, познат днес като Южна Америка за няколко месеца, и да са се върнали без да направят особено впечатление – ами в действителност не е невъзможно, и няма исторически факти, които категорично да опровергават подобно пътуване. То, разбира се, е плод на фантазията на сценаристите, но само по себе си не е нещо фантастично и невероятно. За сметка на това, както престоят на Леонардо и компания в столицата на инките Мачу Пикчу, така и целият втори сезон на сериала, бяха изпълнени с фантастични и мистериозни моменти, които си струва да бъдат разгледани.

Едно от най-любопитните неща, които се случиха на младия гений, е пътуването му в Света на духовете, по време на странен брачен ритуал с инкската жрица Има Кама. Макар и без да отскочат до Отвъдното, Лоренцо и Лукреция се срещнаха и разговаряха с призраци в същия шести епизод на Da Vinci’s Demons. Братът на Лоренцо Великолепни – Джулиано Ди Медичи, се оказа доста зает дух и изпълни ролята на пазител на входа към света на мъртвите пред Леонардо и в същото време – на съветник и спасител за брат си, който беше на косъм от смъртта в затвора на крал Феранте. От своя страна, Ал Рахим се срещна с Лукреция Донати пред стените на Константинопол, и й помогна да разговаря с малката си сестра, която имаше мистериозно послание за нея. За разлика от духа на Джулиано в килията на Лоренцо, сестричката на Лукреция беше видима за Турчина и най-вероятно не беше проекция на човешка душа, а мистично създание, приело тази форма, за да окаже по-силно въздействие с думите си на младата жена.

Епизодът с духовете беше доста голяма крачка напред в света на фантастиката за „Демоните на Да Винчи”. Докато в първи сезон всеки що-годе фантастичен елемент можеше да се обясни с видения или някакво по-нетрадиционно (медитативно) състояние на съзнанието, втори затвърди позициите на сериала в жанра на фентъзито и мистериите. Очевидно намерението на авторите е било да представят преживяванията на героите като нещо реално (макар и част от друга реалност), а не плод на въображението и обстоятелствата. За да подчертаят това, към края на своето пътуване, Леонардо видя Ал Рахим в потока движещи се души – изглежда Турчинът също като него е способен да се пренася приживе в града на мъртвите, но без помощта на опасни отрови.

Самото пътуване в Отвъдното беше представено оригинално и красиво, макар и семпло. Леонардо се срещна със свои починали познати – Джулиано и Абисинецът, и видя бъдещето си – или по-точно казано едно възможно бъдеще, в лицето на своят болен и окован във вериги възрастен аз. В действителност Леонардо умира от естествена смърт на 67 години, през което време е на почит като придворен художник в двора на френския крал Франсоа Първи. Идеята за паралелните вселени и многото различни бъдещета на човек е популярна и интересна и вероятно – по-смислена от вярата в една фиксирана съдба. Старият Леонардо разкри това, което със сигурност ще продължава да бъде централна тема на сериала – а именно – че по-важно от всичко за него ще бъде опазването на Книгата на Листата (в официалния български превод – Книгата на Тайните), макар и с цената на огромни жертви. Друг забележителен момент от пътуването на Да Винчи в Света на духовете беше срещата му с Мона Лиза – творба, която той създава на много по-късен етап от живота си. Загадката във връзка с личността на модела, пейзажа, както и самата картина като цяло, явно ще бъде свързана с основните мистерии на сюжета. Идеята за вплитането на този образ в „Демоните на Да Винчи” е отлична, тъй като ликът на Мона Лиза се е превърнал в символ, неразривно свързан с гения на Леонардо Да Винчи – можем само да се надяваме тя да бъде развита подобаващо.

Трудно е да се каже, дали има нещо вярно в ритуала, който осигури достъп на Леонардо до Светът на духовете. По-скоро той е плод на художествена измислица. От друга страна, инките наистина са вярвали, че душата трябва да извърви път, изпълнен с изпитания, преди да се добере до по-добрия свят на Отвъдното – подобно е положението на Леонардо и спътниците му (най-вече Риарио), които също трябва да преминат през поредица от изпитания, преди да влязат в Райския трезор.

Наркотикът, приет от Да Винчи (заедно със змийска отрова), вероятно е известната аяуаска (или аяхуаска) – вещество, което се приготвя от растяща в джунглите на Латинска Америка лиана, известно с халюциногенното си и упойващо действие. Същото вещество е било приемано от шаманите и се е считало, че има благотворен ефект както върху душата, така и върху тялото на човек.

Трезорът на Рая (на английски синоним на Небесният свод), който предполагаемо съхранява Книгата на Листата, на свой ред се оказа изпълнено с капани и загадки място, достойно да бъде посетено от Индиана Джоунс. Младият Леонардо избра да премине по свой начин трите изпитания (съответно трите порти), съхраняващи тайните му – а именно като ги разгадае и обезвреди, вместо да предизвиква съдбата и да се състезава с падащи стени и гигантски въргалящи се камъни.

Трите загадки вероятно трябваше да подскажат каква е истинската природа на Книгата – а именно – нещо, съхраняващо велики научни, а не мистични знания (т.е. плод на човешки, макар и могъщ, а не на божествен ум). Всяко от изпитанията има свой смисъл – доколкото майката на Леонардо е замесена в сътворяването им, можем да предположим, че те са проектирани така, че тя самата би могла да ги разгадае – а съответно и синът й, който прилича на нея.

Първото изпитание е да се премине през проход, чиито стени се стесняват и смазват всеки, който тежи повече от малко дете, и в края му – да се натисне бутон, който е много над височината на детето. Да Винчи успя да го разреши може би прекалено бързо, използвайки способностите си на инженер, като сглоби (отново неправдоподобно бързо) „Скорпиона” – малък самоходен механизъм с дълга дървена „опашка”, който да достигне края на коридора и издигайки опашката си, да обезвреди капана на прохода.

Символиката на това изпитание и начинът за преодоляването му е повече или по-малко ясна. За да бъде достоен за тайните на Трезора, човек трябва да притежава определени базови познания – в случая технически. Сложното механично устройство е единственият безопасен начин да се премине нататък. Инките не са успели да преминат прохода към първата врата, а с опитите си са доказали, че са едновременно жестоки и невежи, следователно – недостойни. Когато изпитанието изглежда невъзможно да се премине от човек и има ясни параметри (в този случай – определено тегло и височина), то със сигурност не изисква свръхчовешки сили, а просто някакво разумно решение. Да Винчи е известен с умението си да изработва механизми, така че може да се каже, че е напълно в свои води.

Второто изпитание също крие смъртоносен капан – търсачът на съкровища (т.е. този който иска да премине и притежава ключа от първи сезон на сериала), стои върху мост над бездна и трябва да открие вярната ключалка. Ако не успее и опита да отключи в една от многото грешни, се задейства механизъм, който прибира моста, а човекът, стоящ върху него пада в бездната. Ключалките са 100 и са вписани в триъгълник, което предполага някаква връзка с математиката. Освен това, върху триъгълникът има изобразени съзвездия, така че би могло да се предположи, че отговорът е свързан с астрономията.

Въпреки названието – Райският трезор или Небесният свод, отговорът отново е по-скоро научен, отколкото философски или митологичен, а звездите имат допълващо значение. Ключалките, вписани в триъгълника над моста са 100, сборът от ключалки на всеки ред е просто число, за разлика от общия сбор. Леонардо бързо осъзнава, че 100 не е просто число, за разлика от 101 – следователно – някъде е скрита още една ключалка, която е вярната. Той я открива точно под моста и след като завърта ключа, преодолява поредното изпитание.

Въпросът е – защо прости числа? Очевидно – защото достойните за Книгата на Листата са математици, инженери и подобни, а не богобоязливи мистици, но освен това: Припомням (в случай, че не се сещате), че просто число е всяко число, което се дели само на едно и на себе си. Простите числа представляват интерес за математиците още от древността. Те могат да се използват за създаване на шифри, освен това са вдъхновили създаването на множество художествени произведения – пример от по-ново време е романът на Карл Сейгън „Контакт”, в който известният учен предлага простите числа да се използват като средство за комуникация с извънземните. В крайна сметка познаването на простите числа показва познаването на един естествен ред – т.е. по-дълбоко разбиране на природните закони. Отново става дума за базови познания – човекът, който лесно може да разгадае тази загадка, вероятно е по-близо до нивото на авторите на Книгата на листата и тяхното високо развито общество. Освен това, може би (но само може би) стоте ключалки с изрисувани съзвездия между тях имат и друго послание – че търсачът на истината не бива да позволява да бъде заслепен от звездите, вместо да разчита на разума и знанията си.

Третото и последно изпитание включва още една заключена врата и (този път) само две ключалки от двете и страни, отново вписани в триъгълници. Гледалите първи сезон знаят, че ключът се разделя на две половини, всяка от които на свой ред може да послужи като ключ – очевидно това е замисълът на двете ключалки. Странно, но не друг, а приятелят на Леонардо – Зороастър, който има умения на касоразбивач, установи за коя ключалка е предназначена всяка половина. Въпреки това, очаквано се оказа, че отварянето на вратата не е толкова просто. Лео, разбира се, разгада и тази загадка – за да се отвори последната врата е нужно двата ключа да се завъртят по едно и също време – когато бъдат едновременно огрени от слънчев лъч, пропуснат от красива въртяща се решетка, разположена на отсрещната стена. Освен това, за да остане вратата отворена, ключовете трябва да се задържат в тази позиция – следователно пътуването до дебрите на трезора не може да бъде завършено от сам човек, а трябва да са поне трима.

Последното предполага, че създателите на трезора са искали тези, които се стремят да достигнат до тайните му, да работят в екип с други хора, а не да се промъкват сами като крадци (или смели археолози 😉 ). Ролята на слънцето при това изпитание вероятно показва връзката на Книгата и Синовете на Митра (тайната организация към която принадлежат Ал Рахим и предполагаемо майката на Леонардо) със силите на светлината. Инките боготворят слънцето (в лицето на бог Инти), от друга страна самият Митра е слънчево божество, затова символиката на въртящия се (вероятно златен) диск им подхожда (макар че в конкретната ситуация дискът не е един, а три – с различни отвори, някои от които се напасват в даден момент). Като се има предвид, че замисълът на останалите изпитания е по-скоро свързан с наука, отколкото с религия, възможно е и в този случай да има по-практично обяснение – трезорът може да бъде отворен само през деня, когато слънчевите лъчи проникват през решетката – това е добра предпазна мярка срещу крадци (които обикновено се промъкват нощем).

Следващата мистерия на сезона се оказа нещо, което макар и не дотам оригинално, беше неочаквано за зрителите и по свой начин дори шокиращо. А именно – в центъра на Райския трезор Да Винчи откри друг, по-малък трезор, който се отваря като се използват силите на магнетизма и математиката (отново наука). Интересно е, че за да разреши задачата, Леонардо използва знания, получени във видението му с Мона Лиза, по време на престоя му в Отвъдното. Това означава, че той трябваше да използва едновременно научни и духовни познания – намек за това, че хората, посветени в тайното познание, са завършени и са едновременно мистици и учени. Самият вътрешен трезор е инкрустиран с изображения на воини, носещи кръгли черно-бели щитове и други тайнствени фигури.

Вероятно присъствието на тези странни предмети би трябвало да внуши идеята, че всички истински мистерии, които изглеждат на непосветените изпълнени с тайнственост и магия, всъщност крият неизвестно ниво на познание. Достойните да разгадаят тези мистерии и да ги използват, са тези, които се стремят към знанието и влагат трезва мисъл в делата си, а не жадните за власт и внимание (като императора на инките, Има Кама, Папата и други подобни екземпляри), които са склонни да обожествяват подобни артефакти, умишлено да ги митологизират, и дори да им принасят жертви. В по-малкият трезор, Леонардо откри същинската мистерия – говореща бронзова глава, която му предаде съобщение, записано преди тридесет години от майка му (ако предпочитате – можете да гледате на нея като на ренесансов CD-плейър). Според младия гений, за сглобяването на този изключително сложен механизъм са използвани познания, записани в Книгата на листата. Защо споменах, че бронзовата говореща глава не е особено оригинален елемент? Без съмнение тя е впечатляваща и със сигурност не беше това, което зрителите очакваха да се намира в трезора. Освен това мистерията на съществуването и е на няколко нива – на първо място – какви познания са били нужни, за да бъде създаден толкова съвършен и сложен апарат?

Впечатляваща е не само изработката, но и трайността му – часовниковият механизъм е повтарял името „Леонардо” в продължение на десетилетия, а съобщението с гласа на майката на героя е запазено непокътнато – подобно постижение е трудно дори при днешните нива на развитие на науката, а толкова здрав и траен механизъм напомня за известното перпетуум мобиле (или вечен двигател).

На второ място – задълбочава се загадката с майката на Леонардо (Катерина). От къде тази жена е могла да бъде сигурна, че синът и ще я последва и ще се стреми да открие нея, както и Книгата на листата? Очевидно тя също има някакви мистични сили, които и позволяват да вижда бъдещето, редом с научните си познания.

От друга страна – както разбрахме от разпита на Лукреция, тайнствената дама притежава и напреднали за времето си познания по психология, а двойнственото кодирано послание на Главата, я определя като човек, отдаден на каузата си (опазване на Книгата). Въпреки всичко това, Дейвид Гойър не е нито първият, нито вторият автор, решил да използва говореща глава в творбата си – ако четете редовно SciFi.bg, знаете, че говорещите глави са относително често срещани във фантастичния жанр. От друга страна – конкретно Бронзовата глава е често използван символ в литературата (макар и обикновено мъжка, а не женска глава, както е в този случай).

Според утвърдените митологични вярвания, свързани с този тип предмети, съществува такова нещо, като „жива” бронзова глава, която може да отговаря на всеки въпрос и да предсказва бъдещето – т.е. притежава огромни познания. Хората през Средновековието са вярвали, че магьосниците притежават такива машини и (подобно на Один и главата на Мимир) получават съвети и наставления от тях. Този образ е послужил за вдъхновение на много творци до такава степен, че в един момент употребата му се е превърнала в нещо като мода. Начинът по който беше представена главата в „Демоните на Да Винчи” беше приемлив и интересен и успя да провокира правилните впечатления. А именно – знанията, съхранени в Книгата на листата са много по-големи, отколкото ренесансовият човек би могъл да си въобрази. Чрез тях могат да бъдат построени изключителни устройства – като вратите на Трезорd и Главата, но това е само върхът на айсберга. Всички тези знания, най-вероятно не са от свръхестествено същество (бог), а от изключително напреднала цивилизация, която отдавна е изчезнала.

Това води към следващия въпрос – ако Книгата на Листата съдържа ключ към знанията на изгубена цивилизация, дали това означава, че Синовете на Митра е организация, създадена от оцелелите, чиято цел е да съхрани тези знания за бъдещето? Митраизмът е римски култ, основан на по-древна персийска религия (който не се покрива със зороастризма, макар да имат някои общи елементи). Макар че Синовете на Митра очевидно са свързани с него, на базата на всичко, което знаем за тях, е редно да допуснем, че те не са религиозна секта, а херметично общество, съхраняващо забравени научни познания. Това общество е плод на творческото въображение на авторите на сериала – т.е. няма данни такова да е съществувало реално, но съществуват много подобни общества, за които се знае малко.

Можем да спекулираме, че знанията, които Синовете на Митра пазят, принадлежат на Атлантите, на изгубения континент Му, или ако искате – на древните астронавти, но засега няма много улики по този въпрос, така че може да си изберете която хипотеза ви харесва. Съмнително е дали авторите ще разкрият конкретната истина, за това кой стои зад създаването на Книгата, но дори и да не го направят, общият замисъл е ясен, така че отговорът на този въпрос не е централен за сюжета.

Символът на Синовете, притежаван от Козимо Ди Медичи – малка статуетка на мъж с крила и лъвска глава, около чието тяло е увита змия, (която толкова впечатли Леонардо в първи сезон) е известно изображение на иранско божество. Не Митра, както лесно можете да предположите, а някой още-древен – а именно – Айон (известен още като Авеста или Зурван) – двуполов Бог на времето и съдбата. Изображения на този бог са открити в светилищата на Митра, което предполага някаква идентификация между двамата – съществуват различни хипотези в тази връзка, но все пак Зурван е по-старо и по-сложно божество. Накратко – Зурван е първичният бог, създател на всичко, който искал да има наследник. Бидейки двуполов, той заченал от себе си, но не едно, а две същества – светлият наследник и второ дете, което събрало в себе си цялото зло, съществуващо в природата на родителя му. Богът решил да предаде света на първородния, но разбирайки това, злият му син разкъсал утробата му. Зурван изпълнил обещанието си, като предал света в ръцете на поквареното същество, но само за определен период от време, като обещал на истинския си наследник, че крайната победа ще бъде негова. Както личи от този мит, съдбата се приема като нещо предварително определено от поклонниците на Айон.

Старият Леонардо, когото видяхме в Отвъдния свят, беше една от възможните версии на бъдещето, и все пак – той също вярваше в съдбата. Как е възможно да съществуват различни вероятности и в същото време човек да има една определена съдба? Може би „Демоните на Да Винчи” предлага една по-задълбочена гледна точка – от една страна съществува свободен избор и множество вселени, в които се проявява всяко решение, резултат от този избор, а от друга – редом със свободния избор съществува предопределение – някакъв по-висш план, и само ако човек го следва, ще може да изпълни мисията с която се е появил на света. Според Ал Рахим, Леонардо не трябваше да спасява Лоренцо от атентата на Паци, а да замине незабавно за Новия свят. Това, че той изпусна кораба си беше знак, че следвайки своята воля, героят се е отклонил от съдбата си. Въпреки това, Да Винчи успя да стигне до Райския трезор и да открие следващите улики към Книгата на листата – той направи избор да следва съдбата си, или с други думи – взе я в свои ръце.

Вероятно идеята зад тези събития е следната – съществува съдба, но във всеки момент човек може да се отклони от нея; ако се остави по течението й, той се превръща в нейн инструмент, а ако доброволно избере да я следва, той прави избор, с което доказва, че е осъзнат и свободен. Интересно е, че Митра освен бог на слънцето, също е бог на съдбата. Това, с което е най-известен този бог, е сцената, в която той убива бик. Между другото, в интернет пространството съществува някакво объркване, според което Митра е жена – това не е изрично уточнено, но повечето източници го възприемат като мъж; доколкото Митра понякога е считан за проявление на Айон, можем да допуснем, че той също е двуполов. Бикът символизира грубата сила, която трябва да бъде пожертвана, за да даде жизненост на земята. Разбира се, съществуват и други тълкувания – например в астрономически контекст, но същественото е, че основната сцена, в която често е изобразяван Митра, е тази на единоборството му с бика.

Освен че е жертва и в определен аспект враг на Митра, бикът е популярен в много други култури и митологии – един от най-известните митове свързани с бикове е този за Лабиринтът на цар Минос и неговият чудовищен пазач – Минотавърът. Със сигурност именно този мит е послужил за вдъхновение за една от най-интригуващите мистерии на „Демоните на Да Винчи” – тайната организация Лабиринтът (или Враговете на хората). Тази сенчеста група е нещо като огледален образ на Синовете на Митра – те се стремят не да открият или опазят, а да унищожат Книгата на листата, а методите им са жестоки и безскрупулни. Името на групата и връзката и с Бика, не само подсказва истинското място на членовете и – в мрака, в краката на чудовищен рогат идол, но и това, че светът на „Демоните на Да Винчи” е свят на митовете, а не на обикновената позната реалност.

От древността лабиринтът е символ на тайните, объркването и страха, а също и на властта. Според някои тълкувания, лабиринтът е положителен образ, защото преминавайки го, човек се пречиства и става по-силен, след като победи страховете си. Въпреки че последното е вярно, самият замисъл на лабиринтът е да поглъща, а не да пречиства хората. Единственият, излязъл жив от известния лабиринт на цар Минос, е героят Тезей, след като убил Минотавъра. Зловещата организация от „Демоните на Да Винчи” със сигурност успя да си спечели лоша слава чрез ужасните си методи на действие, но водачите и имат някои добри аргументи. Както един от тях каза на граф Риарио по време на …вербуването му, човек не е съвършен, а използването на тайните на Книгата на листата би могло да отприщи невъобразим ужас.

Любимата метафора на тези водачи е за Икар, който се приближил до слънцето, благодарение на крилата, направени от баща му, но след това изгубил живота си, разбивайки се на земята. Ясно е какво означава това, както и изразът „Греховете на Дедал”, който преповтаря популярната поговорка, че греховете на бащите се плащат от синовете им. Митът за Дедал и Икар е популярен, затова няма да го преразказвам. Важното в случая е, че Дедал е бил гениален и е построил крила за себе си и сина си, но по този начин той му е предложил наготово нещо, за което Икар очевидно не е бил готов (възможността да полети). Макар че традиционно се приема, че вината си е на Икар, който е бил безразсъден и не е послушал съветите на баща си (и това е вярно), всъщност самият Дедал донякъде е бил виновен за това, че е подценил жаждата за приключения на младежа и неподготвения му ум.

Това ни връща към твърденията на Лабиринта – хората не са готови за огромните изкушения, които ще им предложи Книгата на листата. Те биха могли да променят света – знанията, запечатани в Книгата, биха могли да ни предложат прекрасни, на пръв поглед магически неща, но тъй като това, което е заложено в човек, поначало е несъвършено, в действителност биха донесли само смърт и разруха. Затова Враговете на хората искат да разрушат Книгата на тайните. Макар че те донякъде са прави, това не оправдава методите им, а и по-правилната стратегия в тази ситуация е на Синовете на Митра – да опазят Книгата за по-добри времена, когато човечеството евентуално ще е готово да използва познанието за да се развие, а не да се саморазруши.

Самата Книга на листата продължава да бъде централната мистерия и във втори сезон и въпреки немалкото отговори, които той предостави, е все така неразгадаема. Излишно е да уточнявам, че в действителност не съществува такава книга и тя е част от художествената измислица, но затова пък съществуват много забулени в тайни книги, за които се твърди, че съдържат забранено (или забравено) познание. За книгата от „Демоните на Да Винчи” все още не се знае много.

Това, което зрителите знаят до сега е, че тя съдържа огромно количество научни знания. По думите на Джироламо Риарио, неговият баща – фалшивият Папа вярва, че тя е създадена от нефилимите по времето, когато са бродили по земята. Според самия Риарио е създадена от древна високо развита цивилизация. Твърди се, че който притежава Книгата, ще има власт над целия свят, затова императорът на инките и Има, както може би и Лоренцо, папата и други властници, се стремят към нея.

Книгата е изгубена преди десетилетия – по-точно скрита от майката на Леонардо, която е искала да я спаси от Лабиринта. Синовете на Митра се стремят да я открият, вероятно за да я опазят, докато Враговете на хората искат да я унищожат. Какво обаче знаем за самата книга? Страница от нея е скрита в съкровищницата на Ватикана, а кардинал Лупо Меркури е обсебен от изучаването й. Тази откъсната страница притежава невероятни („магически”) свойства – през определен интервал от време текстът от нея се изчиства, след това се появява на различен език (или се появяват изображения, принадлежащи на различни култури).

Като знаем, че създателите на книгата са изключително напреднали, а такова нещо като магия не съществува (поне не в опростения и примитивен смисъл, който обикновено се влага в думата), можем да направим извода, че променящите се страници всъщност са сложна и неизвестна технология. В днешно време съществуват гъвкави дисплеи, които биха изглеждали не по-малко невероятно на ренесансовите хора, а вече се говори и за дигитална хартия. Възможно е авторите на сериала да намекват, че въпросната изчезнала цивилизация е била толкова напреднала, че е притежавала технологии, до които днешните хора едва се докосват. Интересно е да се помисли по въпроса, откъде Дейвид Гойър и компания са се вдъхновили за Книгата на листата (освен от модерните технологии)?

Споменах по-горе, че съществуват много тайни книги. Вероятно вдъхновението е дошло от някоя, чието име не е преекспонирано. Самото име – книга на листата е необикновено (за разлика от официалния превод „..на тайните”, което звучи банално). Възможно е да означава нещо съвсем друго – следващите разсъждения са чиста спекулация, но все пак: Ако използваме асоциации, най-близкото нещо, за което напомня думата „листа” е растение или дърво. Бихме могли да я свържем с Дървото на познанието или Дървото на живота, които са любими на не едно тайно общество. Дървото на живота, от своя страна напомня за една наистина тайна египетска книга – Книгата на живота.

Вероятно читателите са чували за египетската Книга на мъртвите, която е известна и може да се намери лесно в интернет пространството. Книгата на живота е нещо съвсем друго – твърди се, че е написана от самия бог на мъдростта Тот, и е скрита преди хилядолетия в незнайна фараонска гробница. Общо взето никой не я е чел, освен фараонът, на когото принадлежи гробницата (и това не му е донесло нищо добро). Според легендата, Книгата съдържа познания за всичко (буквално всичко) във Вселената и дава невъобразима власт на този, който я прочете. Може би Книгата на листата от „Демоните на Да Винчи” и Книгата на живота са едно и също нещо, или най-малко – първата е вдъхновена от втората, а може и да нямат нищо общо. Вероятно ще разберем повече по този въпрос в следващия сезон на сериала – засега можем само да гадаем.

На последно място, тъй като този анализ е посветен на тайните на „Демоните на Да Винчи”, си заслужава да обърна внимание на символиката на двойнствеността, която е заложена на много нива в сериала. Това беше загатнато още в първи сезон – знакът на Лукреция Донати в книгата на градските стражи е зодиакалният знак Близнаци, освен това Папата и злият му близнак са олицетворение на доброто и злото, които са противоположни, а в същото време си приличат (а и положението им напомня за наследниците на Айон, за които разказах по-нагоре в тескта).

Втори сезон задълбочи значително тази символика – Синовете на Митра са обречени на вечна вражда с членовете на Лабиринта, Леонардо – с граф Риарио. От друга страна мечът на Козимо Ди Медичи се разделя на две, което подсказва, че великият държавник е осъзнавал тази истина – че всичко е двойнствено; освен това ключът към Трезора на Рая се разделя на две и в него могат да влязат само двама – Слънцето и Луната (за съжаление на Има – Леонардо и Реарио), които символизират съответно светлината и мрака.

Сериалът на Дейвид Гойър съдържа много повече от мистични елементи и загадки – драма, любов и насилие, както и не малка доза достоверна история. За мен, обаче – като фен на фантастиката, именно мистериите бяха най-интригуващи и превърнаха един стандартен приключенски сериал в нещо необикновено, което ще продължавам да следя с интерес. Надявам се третият сезон да не излъже очакванията ми и да продължи да ме изненадва приятно. Дотук със сигурност „Демоните на Да Винчи” успя да изгради една детайлна и забележителна вселена, в която митовете съжителстват с историческите личности, а загадките се превръщат в мотивиращ фактор за откритията, които движат света напред.