Мистерията се разплита

„Атлантският ген” даде началото на сага, поставяща човечеството пред смъртна заплаха. Сюжетът на първия роман от трилогията „Тайнството на произхода” е до голяма степен стандартен приключенски сюжет, в който протагонистите се изправят срещу силите на злото, за да защитят правата кауза. Но, освен това, историята имаше и някои оригинални моменти, които придадоха чар и дълбочина на творбата. Съчетанието между обикновената реалност, в която живеем, и невероятните фантастични елементи също бяха един от плюсовете на романа.

В първото ревю избегнах подробното разглеждане на много от фантастичните части от сюжета, тъй като ако ги бях разкрила, може би щях да разваля удоволствието на евентуалните читатели. Сега ми се иска да спомена поне някои от тях, понеже целият сюжет на „Атлантсктата чума” е неразривно свързан с обратите и фантастичните елементи, споменати в първия том – надявам се, че спойлерите не са прекалено големи.

В „Атлантският ген”, двамата главни герои – Кейт Уорнър и Дейвид Вейл разкриват, че мъж на име Патрик Пиърс неволно е станал част от изследванията на зловещата организация Имари. През 1918 г. той, заедно с някои от водачите на тази организация, участва в разкопки в Гибралтар, където постепенно се разкриват останките от град(?), принадлежал на много по-напреднала от човешката цивилизация. Пиърс бързо осъзнава, че това не е град, а кораб (?). След като е предаден от хората, които го наемат – Малори Крейг и Конрад Кейн, Пиърс неволно задейства непознато устройство, намиращо се при входа на кораба. Зловещата Камбана (както я наричат, заради формата й), убива по ужасен начин всеки, който премине под нея, но освен това причинява епидемия, която трудно може да бъде овладяна.

Така, отчасти по вина на Пиърс, се разразява испанският грип (реална епидемия, за която вероятно сте чували) и загиват стотици милиони хора по света. За да спасят близките си, Пиърс и колегите му от Имари използват друго атлантско устройство, разположено в дълбините на разкопките – хибернационни тръби, вероятно използвани от самите атланти. Хората, поставени в тръбите, прекарват десетилетия в тях, а самите тръби не само ги поддържат в състояние на хибернация, но и ги лекуват… и променят (нещо, за което не мога да издам подробности, заради спойлерите). Съпругата на Пиърс – Хелена, не може да бъде спасена при изваждането си от тръбата, но детето в утробата й се ражда през 1978 г. и е наречено Кейт Уорнър. Останалите, които прекарват време в тръбите, също приемат нови фамилии, за да не будят подозрения. Един от тях се оказва някой, когото читателите познават като основният злодей в историята – Дориан Слоун, в последствие ръководител на Имари (която се превръща в могъща корпорация). Дориан е бил невинно малко момче, заразено от испанския грип, когато е бил вкаран в тръбата. Той вини Кейт и баща й за смъртта на майка си (също покосена от епидемията) и за това, че животът му е бил провален.

Дориан се стреми да открие лечение, което да унищожи ефекта от устройството и използва изследванията на Кейт (без нейно знание). Според него, хората трябва да създадат непобедима армия, която да изтреби атлантите, криещи се вероятно под ледовете на Антарктида. Но никой, освен Кейт (заради нейния Атлантски ген, активиран от лечението) и две деца-аутисти не може да премине под камбаната на входа на втория кораб, за да го унищожи отвътре. Оказва се, че нищо не е точно такова, каквото изглежда – не само главните действащи лица, но и атлантите, техните кораби, както и намеренията ми (изтълкувани напълно погрешно от създателите на Имари).

След разтърсващия финал на „Атлантският ген”, „Атлантската чума” въвежда читателите в една нова и ужасна реалност, която не прилича на нашата. Имари са активирали новата епидемия (именно Атлантската чума) и огромна част от човешкото население е заразено или мъртво. Светът е разделен на зони на влияние. Кейт работи, за да открие лечение (с помощта на своя пастрок – Мартин Грей), а Дейвид и Дориан се намират в изключително сложна ситуация, в която са въвлечени и няколко атланти…

Втората част от трилогията е адекватно продължение, но и е много различна от първата. Авторът – А. Дж. Ридъл е относително неопитен, макар и обещаващ писател, който явно се стреми да се усъвършенства (или поне е бил такъв към момента на написването на романа). В ревюто на „Атлантският ген” споменах, че историята е напрегната и интересна, но персонажите не са достатъчно добре развити и основно служат като инструменти на сюжета. Изглежда самият автор е осъзнал това и е решил да поправи грешката си (въпреки че в действителност не е кой знае каква грешка). В резултат, положението в „Атлантската чума” е точно обратното – на всеки един от основните персонажи е отделено много внимание, докато сюжетът има 2-3 интересни момента, но като цяло не е достатъчно богат за книга с подобен обем (около 500 стр.) и на моменти е доста разтегнат. Това – а именно фактът, че се случват твърде малко неща, сравнено с предишната книга, е основната ми критика към романа.

Що се отнася до фантастичните елементи, те са дори повече в сравнение с „Атлантският ген”. Трябва да се има предвид, че както и преди много от тях са вдъхновени от поп културните теории, за които много от нас са чували. Те са интерпретирани по интересен начин от автора, но понякога са твърде сложни. Например, двата централни елемента – Атлантската чума и Атлантския ген са обяснени подробно, но и някак неправдоподобно. Честно казано, не мога да кажа дали обясненията са достатъчно правдиви, тъй като не разбирам нищо от генетика, но на хартия изглеждаха доста объркващи и странни. Освен това, начинът по който са представени атлантите е малко наивен – за съжаление не мога да се обоснова достатъчно добре без да издам сериозни спойлери от сюжета.

Що се отнася до положителните качества на творбата – както споменах, нищо не е такова каквото изглежда и романът е изпълнен с изненади и обрати, които променят изцяло перспективата на историята.

Тримата главни герои – Кейт, Дейвид и Дориан също се променят и развиват, за да бъдат в синхрон с хода на събитията.

За съжаление, най-малко симпатична от тримата е Кейт, която е в центъра на всичко. Призната истина е, че малко автори умеят да изградят правдоподобен силен женски образ – А. Дж. Ридъл явно не е един от тях. Кейт става… различна (какво и останалите, но по свой начин), но освен това си е същата – изключително умна и смела, но в същото време много наивна и манипулируема. За антипатията ми към нея допринесоха и начинът, по който спаси двете деца от предходната книга, а след това и пастрока си – Мартин Грей… Мога да кажа само, че ако децата не се появят в сюжета на продължението, ще бъда доста разочарована от автора. Друго отблъскващо в нейния образ е това, че всички мъже с някаква значима роля в сюжета по един или друг начин са въвлечени в лични отношения с нея. Наистина, двама са повече от достатъчно…

Дейвид, който беше преди всичко екшън герой в „Атлантският ген”, се превръща в много повече – той показва, че не е само войник, но и човек с положителни и отрицателни качества, който може да вземе правилното решение в правилния момент и в същото време проявява нормални човешки емоции и се бори до край за тези, на които държи.

Най-голямата изненада се оказва Дориан – изцяло негативен образ, който е отвъд всякаква възможност за изкупление. Авторът разкрива причината Дориан да е такъв, какъвто е – а именно склонен към насилие, озлобен ненормалник. Истината е, че вината не е негова и в действителност той е жертва, а някъде под всичката поквара се крие много по-добър човек. За съжаление, Дориан не може да овладее своята нова природа и да се върне към истинското си аз. Това го прави ако не симпатичен, то достоен за съчувствие.

Както и в предишната книга, финалът е изпълнен със събития и напрежение. Злото не е напълно победено, но поне се появява реална надежда за спасение. В същото време съдбата (с помощта на определени персонажи) подготвя ново изпитание за човечеството – нещо, което може да се окаже по-страшно дори от чумата!

Моята оценка:
История – 4
Герои – 5
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (5,20)