Не пожелавайте американска лудница на никого!

Определено не се смятам за един от най-изявените фенове на хоръра, но няма как да спестя хвалбите си към оригиналното, различното, завладяващото, смразяващото и трогателното. Всички тези епитети, а и още много, могат да се употребят за „Зловеща семейна история: Лудница“.

Както знаете, това всъщност е втори сезон на антологията „Зловеща семейна история“, която миналата година изненада всички с добрия си дебют. След историята за призраците в къщата на убийствата, дойде ред на още по-ужасяващ хорър в заведение за умствено нестабилни, наречено Брайърклиф.

Общо взето, през този сезон видяхме от всичко онова, което ни хареса миналата година, но по повече. В едва 13 серии и една единствена сграда видяхме период от около половин век, изпълнен с толкова ужаси, колкото не сме си и представяли, че може да има накуп. Всеки от тях можеше да се отнесе към определен поджанр, чиито рамки и канони се спазваха строго и с нужното уважение към пионерите му. Същевременно, всички те бяха преплетени майсторски в един наистина луд и нестандартен минисериал.

За разлика от миналата година, този път началото беше шеметно, а краят – по-муден и описателен. Влязохме в дълбокото почти веднага – подгони ни сериен убиец, отвлякоха ни извънземни, затвориха ни в лудница с побъркани ръководител и лекар, а след това се намесиха и демони, зомбита и всякакви други чудовища. В никакъв случай обаче не може да се каже, че този сезон е бил просто една мешавица от жанрови клишета. Ако на някой му се струва така, то вероятно той изобщо не е гледал внимателно.

Започваме с неповторимата Джесика Ланг. Миналата година тя направо открадна „историята“ и грабна награда ЕМИ за изпълнението си. Логично, в този сезон ролята й беше още по-централна и комплексна. Макар и сестра Джуд да не е зла колкото Констанс, тя не е и толкова добричка, колкото се опитаха да я изкарат накрая. Наистина, Джуд е една изстрадала жена, която просто не устоява на всички ужаси, които й се стоварват на главата. Не е никак лесно да жонглираш между тълпа неконтролируеми луди, амбициозен свещеник-манипулатор и собствените си травми от миналото.

Образът на Джуд е доста сложен и трудно вписващ се в дефиниции. Защо камшикът й играе толкова често по гърбовете на провинилите се – защото е садист, наслаждаващ се на чуждата болка, или защото това е единственият начин да опази реда? Защо рови толкова надълбоко в миналото на доктор Арден – защото иска да опази пациентите си от злия нацист или защото нахалникът оспорва авторитета й? Защо държи на църквата и вярата си – защото е искрено посветена на Бог, защото опитва да убеди самата себе си и да изкупи греховете си или за да се хареса на загадъчния монсеньор Уайът? Красотата на сериала е именно в това, че не дава готови отговори на въпросите – кара зрителя сам да си ги зададе, и ако му е харесало видяното, да се опита да си отговори за себе си. В крайна сметка обаче, Ланг отново играе превъзходно, а каквито й прегрешения да е извършила героинята й, ние искрено й съчувстваме в последните години от живота й.

Нейната основна опонентка, и в крайна сметка превърнала се в главна героиня, Лана Уинтърс също далеч не е повъхностна. И Сара Полсън показва много свои лица и ни кара да изпитваме противоречиви чувства към героинята. Лана е любопитната репортерка, бореща се да изкара правдата наяве. Но дали наистина толкова й пука за страдащите в Брайърклиф? Дали просто не се бори да утвърди себе си в период, в който жените, а още поовече пък лесбийките, не се броят за хора? Отговорът се избистря към края, макар и не еднозначно, но отново не можем да се въздържим от поне малко съчувствие. Лана е постоянно отритвана и пренебрегвана от света, в който живее, предадена от любимата си, подложена на какви ли не ужаси. Виновна ли е наистина за това, че премеждията й са я втвърдили и направили по-егоистична? Брад Фалчук и Раян Мърфи не спестяват нищо на зрителя, дори и опитите на психиатъра да я излекуват от лесбийството. Наистина, едно време точно така са „лекували“ хомосексуалните и, както се досещате, терапията не е била особено ефективна.

Но Лана е и нещо повече в тази история на ужасите – тя е уж нормалната, която е подлагана на ужаси. Но наистина ли тя е най-здравомислещата в целия сериал? Типично за поджанра, последната сцена от сериала ни кара подсъзнателно да си зададем въпроса „А дали всъщност всичко това не е измислица на озлобената журналистка, която тя е използвала, за да стане известна?“ Едва ли съм единственият, на когото му се е сторило, че Лана срещна твърде много откачалки по пътя си, което прави историята й доста трудна за вярване. Съществуват ли всичките ужаси в Брайърклиф или всичките тези години са само болна фантазия на скрита луда? Това е много често използван мотив в романите и филмите на ужасите, който тук е въплътен идеално.

Продължаваме с най-фантастичната история, а именно тази на Кит Уолкър и неговите извънземни. Сравнително стандартна американска история на ужасите, която, преработена от сценаристите на този сериал, става нещо доста различно, неочаквано и дори „тройно“ смущаващо. Но дори краят на живота му се вписва чудесно в каноните на съответния поджанр, а именно отвлечени и манипулирани от извънземни. Като фен на научната фантастика би трябвало да искам повече извънземни и повече яснота около целите и действията им, но не е така. Показано е точно колкото трябва.

Ако има актриса и история, която тази година да краде фокуса от централната история, това е обладаната от демон монахиня на Лили Рейб. Леко малоумната блондинка се превръща в истинско чудовище, когато в нея се въплъщава Сатаната. Съответно, от просто поредната невинна монахиня, която върши чуждите поръчки, тя се превърна в основен фактор за развитието на сюжета. И то наистина впечатляващ! Сатаната върши това, което знаем, че може най-добре – изкушава и позволява на хората да пуснат демоните си на свобода, като същевременно мачка и наказва добрите постъпки. Контрастът между обладаната от Дявола и отдадената на Бога е потресаващ и Лили Рейб се справя перфектно във въплъщаването му на екран.

Доктор Арден, като човек на науката, не вярва в намеса на свръхестественото и вижда в монахинята просто невинно и добро момиче, тръгнало по грешен път. Случайно, подобно на възприятието му за самия него – той в никакъв случай не вижда в себе си чудовището, което другите му приписват. Именно затова той толкова се сближава със сестра Мери Юнис и се променя, когато вижда нея / себе си отстрани. Краят на двамата също е много поетичен (без да губи реализъм!) и подходящ.

Единствената ми критика тук, а и към целия сезон – е че свърши твърде бързо. Мери Юнис спокойно можеше да изкара още поне един-два епизода, вместо предпоследните да се разтягат така. Сякаш сценаристите са добавили нейната брънка от веригата последна и не са се усетили, че ще стане най-интересната. Но дори така, сериалът пак натрупа бонус точки, защото последните епизоди бяха поредното смело и нестандартно решение, което отличава AHS от всичко останало по телевизията. В днешно време сериалите трябва да се правят като на конвейр, а експериментите като този са рядкост – затова и хора като мен ги оценяват толкова високо.

И така, сериалът противопостави наука, религия и извънземни – всяко от които донякъде отрича другите две. Същевременно ги постави на едно място и ги разви чудесно, без изобщо едното да пречи на другото. В крайна сметка, всеки сам избира към кой лагер да се присъедини и в кое от трите да вярва. А може би просто трябва да останем с отворено съзнание към всички възможности.

Сред по-малките роли също имаше суперпопадения. Като Франсис Конрой, зловещият ангел на смъртта, който все пак беше всичко друго, но не и лош герой. При всяка нейна поява обаче притръпвах, а саундтракът я допълваше перфектно. Актрисата направо ме довърши с разширената си роля в предпоследния епизод. Или Пепър – най-лудата, която в последствие се оказа една от най-нормалните. И чиято смърт, макар и извън екран, също оказа голямо влияние. Нека не забравяме и за нимфоманката, която преживя най-много болка, или пък за Дядо Коледата, който вкара допълнителна интрига в и без друго най-напрегнатия момент.

Всички тези ярки персонажи, страхотните декори, режисура и сценарии, създадоха една страшно депресираща атмосфера – но от този тип депресираща, който те кара да се връщаш за още. Дори да не си луд, когато попаднеш в Брайърклиф, няма как да излезеш здрав оттам. Но убийците, извънземните, демоните и зомбитата не изчерпват ужаса. Истинския ужас е и в реалността, в това, че тази лудница, с такова ръководство и персонал, може съвсем спокойно да съществува и в нашия свят. Всички се пазим от лудите, не се интересуваме от тях, не искаме да имаме нищо общо с тях и само се молим да не попаднем сред тях. Но така оставяме на най-безскрупулните от нас да правят с тях каквото поискат. Сестра Джуд може да е доста плашеща в началото, но трябва да й признаем, че дава максимума от себе си, за да осигури що-годе комфортен живот на лудите. Към края на сезона вече виждаме какво би станало без нея.

Изобщо, въпреки че рейтингите тази година не бяха толкова силни към края на сезона, а имаше и доста недоволни зрители от това, че сюжетът беше твърде объркан и много неща останаха недообяснени (каквито критики имаше и към първи сезон), тази година Американската история на ужасите беше дори по-добра от миналата. Горещо препоръчвам на всички със здрави нерви и желание да се потопят в нещо различно и смразяващо, да я гледат – аз още тази вечер я започвам отначало, след което ще чакам с притаен дъх новата догодина. А ако все пак не ви хареса, не се отчайвайте – American Horror Story не е за всеки.