Николай Теллалов: „Тъкмо търсенето на отговори осмисля живота“

Петото поред интервю от „Седмицата на българската фантастика“

Николай Теллалов е сред емблематичните автори на „Човешката библиотека“. Той е реализирал цяла фантастична поредица за змейове, разпростираща се върху няколко епохи. Към нея има още редица разкази, романи и новели. Всички те са достъпни безплатно онлайн. Николай Теллалов може би е най-продуктивният писател от участващите в „Седмица на българската фантастика 20-26.05.2013“, а и с най-интересни идеи и визии за света, в който живеем и в който той би искал да живее. Всичко това предопредели именно неговото интервю да бъде пуснато в деня на славянската писменост и култура, както и рожден ден на SciFi.bg.

 

Кой е Николай Теллалов?

Роден съм преди почти 46 години в семейство на военен летец. Като дете бях голям бърборко и правех грандиозни пакости. Днес съм още по-голям бърборко, но пакостите са по-малки. Или поне по-смислени.

Мечтаех да стана летец, ако не космонавт, но отстъпих на увещанията на родата и тръгнах да следвам за инженер-химик. Преди това, в казармата, бях много смотан. Сега летя по монитора на компютъра си, уважавам естествените науки, не съм толкова смотан, а напротив – забавен, мил и ужасно възпитан, макар че не всички мислят така. От всички професии най-трайна се оказа тази на (полу)професионален мечтател.

Може да се каже, че емблемата на твоето творчество е поредицата “Драконче”. Разкажи ни повече за нея.

Откакто научих от буквите да сричам думички, от думите – изречения, а от тях – цели приказки, все търсех в книгите чудесното и вълшебното. Затова предсказуемо налетях на фантастиката и я предпочетох пред всичко останало. Обаче във фантастиката се съдържа доста наука, та четях научнопопулярна литература, без да изключвам и учебниците си. Прочетеното много пъти ме е препълвало, но не смеех да преливам. Писателството ми изглеждаше нещо трудно и отговорно. Благоговеех и не смеех. Докато при едно поредно преливане си рекох да опитам. И почнах. Три месеца мъки да опиша междузвездно пътешествие в авариращ кораб, при което случващото се повтаря сънуваното преди това от един от членовете на екипажа, въпреки че в състояние на хибернация нямало сънища. Получиха се купища чернови, никоя не ми харесваше.

Мина година. Пробвах и други сюжети. Не върви и не върви. И един ден отидох с приятели на планина, където ледът се пропука. За моя изненада – не във формата на научна фантастика, а на нещо, което подозрително мязаше на фентъзи. Фентъзи! Аз – и фентъзи?! Ужас. Но понеже се беше получило от началото до края, въпреки преписването заради прекъсванията на тока, пък и ми хареса, примирих се. За кратко.

Когато се запознах с Николай Светлев и го помолих да ми помогне да издадем “Драконче”, вече ме бе обзела манията да видя продължението на историята. Двете “втори” книги се пръкнаха много бързо и лесно. Както и общата идея за завършващия роман. В същото време осъзнах, че се иска доста проучване и размисъл по куп проблеми в сюжета и образите, както на отделните персонажи, така и на фантастичните раси. Наложи се да погледна и към хората през нечовешки очи. Трябваше и да “вляза в ролята” – на всеки герой, на всяко събитие, на самия “декор”. Затова завършването на книгите се проточи. После се проточи технически самото издаване. Но накрая видяха бял свят.

Не знам какво намират читателите в книгите ми, не знам какво им дават те – затова и обикновено питам. Знам друго – какво дадоха на мен. Знам, че писателят научава от творбите си повече за себе си, отколкото читателят – за писателя. Може би.

В тази поредица успях, без да е нарочно, да се пробвам в различните видове фантастика. Съдейки по реакциите на публиката – получи се. Толкова мога да разкажа за книгите. Останалото го разказват те, при това вече без мен… а понякога и против моето желание.

В книгите си вплиташ доста български фолклорни елементи. От какви източници се информираш и вдъхновяваш за това?

Първият ми източник бяха добре забравените народни приказки. Останалото – митологии, изследвания на народното творчество, история, най-вече по-радикалните хипотези и тълкувания. Беше ми важно да направя текстовете да изглеждат правдоподобно. Сега смятам, че е било прекаляване с подробностите. Но пък сама по себе си встъпителната работа беше интересна.

Ако в книгите става дума за “змейове” защо в заглавията се използва “дракон” като термин?

За благозвучие. Двете думи са синоними.

Смяташ ли, че поредицата ти е успешна?

Не знам. Привлича вниманието на читателите. Пък и в какъв смисъл “успешна”? Не, този въпрос не е за мен. Не аз оценявам какво съм написал. Докато още е във вид на чернова – да, аз съм оценителят. Нататък – нямам думата.

Ако можеше да промениш нещо в нея, какво би било то?

Не бих променил сюжета. Навярно бих смесил “Драконче” и “Заръката”. Бих пипнал някои акценти във възгледите на Верена. Не много, колкото да не е инфантилна и да е по-отстранена от човешките обичаи. Сигурно бих направил “Пълноземие” от две части – Пълноземие и Антиземие. Утопия – и откровена антиутопия. И бих добавил антиутопично в утопията и утопично в антиутопията. Да речем – без толкова гладък хепиенд в първото, но пък по-обещаващ завършек в антиутопията. Щеше да е една книга като две огледала, но в едното отражението не просто замества лявото с дясно и дясното с ляво, а нещо повече.

В издаването – да, бих заложил на схемата на “Слънцето” – пряка помощ от читателите.

Друго не ми хрумва.

Но така или иначе поредицата вече е свършен факт. Част от биографията ми.

Трудно ли е да си писател в България?

Трудно е не само да си писател, но и много други неща да бъдеш. Най-лесното е да си нагаждач – напълно професионален, конкретната сфера на дейност е без значение. Защо? Защото “правилата на играта” го поощряват.

Не, не съм сигурен дали е трудно или лесно – специално за писателството. Трудно е да се спечелят пари. А ако творчеството ти е потребност – всичко е лесно, колкото и да е уморително.

Сподели своя опит с издаването на книгите ти.

Опитът ми е горчив на места. Търсенето на средства за печата на “Драконче” беше унизително. Спасиха ме близки и приятели да не стигна до края на това унижение. Следващите две минаха добре, дребните компромиси не успяха да развалят усещането. Нямам причини да недоволствам и как се случи публикуването на следващата двойка – “Ангели пазители” и “Нано”. Но пък преговорите за “Слънце недосегаемо” ме скараха с издателите, макар че те от своя страна се опитваха да угодят на книгоразпространителите, които май още продължават да прибират голяма част от печалбата и държат всички да се съобразяват повече с тях, отколкото те с творците и издателите.

Окончателната ми позиция по въпроса с издаването е: пускайте си творбите в електронните библиотеки със свободен достъп, колеги! Ако читателите ги харесат, ще ви подпомогнат финансово, ще се самоорганизират и да напечатат хартиени екземпляри. Много повече хора ще посетят интернет-библиотеката, ще научат за вас, ще ви четат, ще ви обичат. И, за да напишете още нещо, ще възнаградят труда ви. Извън политиката на регистрирани издателства, извън капризите на търговците, извън рекламното лустро.

Въпрос от Ефрем Ефремов от фестивала на българското образование: Има ли българска фантастика?

Има, защо да няма? Написано е на български, с отпечатък на българския манталитет, по проблеми, които вълнуват българите. Част от нашата култура, а тя – част от световната. Езикът определя литературата. Ако е написано добре, разбира се. И най-добрият превод няма да накара друг читател да трепне по същия начин, както ако оригиналът би бил написан на родния му език.

Какво е мнението ти за българската фантастична литература? Какво си чел и какво мислиш за прочетеното?

Не е по-лоша от чуждестранната. Има самобитност. Има свое лице. За съжаление, чисто количествено е малко. Свалям шапка на автори като Ангелина Илиева, Янчо Чолаков… я по-добре да не изреждам, за да не пропусна някого от разсеяност. Макар че специално искам да спомена Агоп Мелконян. Атеист съм, но специално заради него ми се иска да ни “гледа отгоре” – доброжелателно, с лека тъга и дяволчета в очите. И дано няма много поводи да се хваща за главата…

През последната година, признавам, и то без срам, не съм прочел нито един български автор на фантастика. Имам сериозна причина за това – вътре съм във виртуалната реалност на новия си роман, не бива да се разпилявам повече от това, по което вече съм разпилян – защото също е много нужно това, което правя извън литературата, – за да не пренатягам търпението на читателите, които очакват новата книга.

Какво е бъдещето на жанра според теб?

Трудно ми е да прогнозирам “обективно”. Иска ми се цялата литература да придобива най-добрите черти на научната фантастика, както и фантастиката – най-доброто от “реалистичната”. Само че това са мои щения, не истинско предвиждане. Иска ми се фантастиката да се върне по-категорично към ролята си на “будител на мечти”, да рисува правдоподобни утопии, които да мотивират хората за опит да ги превърнат в действителност. Иска ми се да има по-малко втренчване в “тъмната половина” и повече внимание към “светлата”, без да се изпада в сладникавост. Само че – кой ме пита? Всеки пише каквото го вълнува, или каквото е усетил като вълнение сред читателите. Освен мен, кой друг ще осъществи моите желания? Колкото мога, колкото успея – ще го правя.

Въпрос от Владо от Фестивала на българското образование: Как виждаш бъдещето на човечеството след 1000 години?

Преди 1000 години как е било? Е, след хиляда години разликата ще е още по-драстична. Не можем да видим картината на бъдещето в цялостното й разнообразие. Разчитам, че положителното ще преобладава, а негативното няма да има козове да се закрепва и разраства. Или така, или не ще има какво да се види след 10 века, не и с човешки очи.

Бъдещето зависи от това, което правим сега. Или ще успеем да предадем щафетата на градивното, или човешката история ще е приключила – може би не трагично и зрелищно, може би скучно и сякаш “естествено”, но ще е краят.

А къде виждаш себе си след 10 години?

Ами… на Марс може ли?

Може, но дай да си говорим за Земята. Ти имаш доста интересни политически възгледи, разкажи ни повече за тях и това, което ги провокира.

Моите възгледи са антиполитически. Политиката, както научих, че пише в учебниците по политология, е технология за спечелване или завземане на властта, нейното удържане и използване. А аз съм анархист – безвластник, антивластник.

Анархията, според мен, а това ми мнение е съставено от прочита на класиците на анархизма Кропоткин, Бакунин, Рокер, е състояние на обществото, в което хората се ръководят не от институции, лидери или закони, а от собствената си съвест и се стремят да спазват пет простички принципа: безусловна свобода на личността, солидарност, социално равенство, справедливост, федеративен подход към структуриране на обществото и начините на взаимодействие между личностите и групите от свободни личности.

Анархизмът пък представлява учение как да се стигне до такова общество на лична свобода, солидарност вместо конкуренция, справедливост вместо произвол – особено отвратителен, когато е облечен в законност.

Фантастиката, освен много други неща, сред които и “бягство към реалността”, връщане с нови очи към проблемите на действителността около нас, е футурология, изследване на бъдещето, може би дори провокиране то да се случи така, а не иначе. Затова фантастиката конструира не само извънземни светове и същества, смайващи технологии и ситуации, но и се мъчи да види обществените модели, които рано или късно ще сменят днешните. Така и аз се запитах, и то от две страни: какво общество е логично да съществува в бъдещето? в какъв свят бих искал аз да живея?

Картините в книгите на много автори не ме задоволяваха. Нещо куца, когато описват чак неприлично напреднали технологии, а на техен фон – днешни и даже минали човешки отношения и страсти. Няма начин човекът на утрешния ден да прилича едно към едно на днешния. Най-малкото историята опровергава мнението, че сме абсолютна константа. Промените може и да не са качествени, но поне количествени е логично да има. Променя се човекът – променят се и отношенията му с другите хора, тъкмо това наричаме “общество”, не механичния сбор от индивиди. Например, само по себе си увеличението на продължителността на живота срутва вековни традиции, създава нови; обезсмисля едни институции, нуждае се в инакви. И вече го виждаме – за съжаление в неадекватни форми от калъпите на бюрократизма.

И когато потърсих отговорите на тези два въпроса – всъщност един, просто раздвоен като клещи за по-здраво вкопчване в проблема – стигнах до приблизителните очертания на нещо, което ми се стори достойно да го има наяве. Огледах се – и разбрах, че пак съм изобретил велосипед. Само по себе си изобретяването на колело и откриване на топлата вода е увлекателно занимание. Недостатъкът му е, че те хваща яд за изгубените в лутане години живот.

Та изобретих аз анархизма като теория. Доста объркано и грубо в сравнение с описаното от умните хора в миналото, но в тяхната посока. Така разбрах какви са моите истински убеждения. Но, за да се наречеш “някой си”, чистото самоусещане не е достатъчно. Ако само “се чувствах” писател, без да съм довършил поне едно разказче, табелката “писател” ще ми стои като на свинче пожарна камбана – тоест имагинерно. Нелепо в най-добрия случай. А откровено – лицемерно ще стои. Идентификацията се потвърждава с действие. Самоосъзнаването е мотив за действие. Също като сърбежът да твориш – трябва да се почеше, не се издържа. Така че, колкото е по силите ми, участвам в движението, в просветната му дейност, пиша за вестник “Свободна мисъл”. Анархическият идеал ми се вижда достатъчно убедителен и привлекателен, за да съм мотивиран да го популяризирам… и да поемам рисковете, свързани с това.

Тогава какъв е идеалният свят, според теб, и как се управлява той?

Няма идеален свят. Това е логичен абсурд. Идеалното, съвършеното е нещо такова, към което няма какво да се добави повече. Тоест – пълно мъртвило. Кристал без дефекти. Чудовищна скука. Добре, че не е възможен, освен като абстракция.

Но е възможно общество с практически неизчерпаем потенциал за развитие. Възможен е свят, в който основната ценност, Аксиома ако щете, да е щастието на всеки. Свободата да гради щастието си, както го разбира. В такъв свят нещата, които са потребни на много хора, не принадлежат на единици. В такъв свят няма твърдо управление чрез принуда и насилие. Когато изникне някаква обществено значима задача, пряко заинтересованите се събират, образуват институция за решаването й, намират решението, обявяват го пред всички, за да няма неволно ощетени, след това го реализират. И се разотиват – кой от къде е, кой какво друго го вълнува. Доброволно и безкористно, защото всичко нужно получават толкова, колкото им е нужно. Досега най-чистото и лаконично описание на такъв свят има в романа, по-късно екранизиран, “Кей-Пакс”.

Твърде “идеално” ли изглежда? Така е, защото го гледаме отстрани и през пластовете на времето. Дори фактът, че можем да го “видим” с въображението си, е почти невероятен. “Почти”, защото елементите му вече ги има днес – така се държим с приятели, близки, съмишленици. Държим се солидарно, конкурираме се не за съществуване, а единствено с идеи, без да държим сметка за авторство на някое добро хрумване, стига да го реализираме за свое общо удовлетворение. Но въпреки това видението е много замъглено. Човекът от каменната епоха също трудно би видял проблемите на съвременния свят. Ние, които сме “вътре”, знаем що за лудница се вихри покрай нас, а него навярно ще заслепи и очарова. Ако изобщо успее да си го представи, разбира се. Това е проблемът. Можем да си представим само общите контури на това “идеално” бъдеще. Само че имаме пълното основание да допуснем, че ако това бъдеще има за ценности свободата, солидарността и справедливостта, механизмите за откриване и справяне с проблемите ще са по-съвършени от днешните, а причините да се появяват проблеми и да се закучват до остри конфликти – многократно по-малко от настоящето.

Добре, ти предлагаш при възникването на проблем пряко заинтересованите да се съберат, да направят нещо като институция и да го решат. Смяташ ли, че в една държава от 7 милиона човека това е възможно? Ами в такава от 700?

Посочи ми проблем, който не може да се реши като сбор от локални проблемчета; посочи ми защо трябва да има единно решение за 7000, 7 милиона или 7 милиарда? Анархичното общество е федеративно общество, то реализира всички възможни и приемливи за отделните общности решения, като полезните решения станат пример да подражание, а грешките се преодоляват с помощта на съседите. Писал съм по въпроса и в блога си.

Смяташ ли, че такъв модел би проработил в България? Има ли нужната зрялост за такова нещо у нас?

Разбира се. Народните училища от Възраждането какво са? Кооперациите? Ами все инициативи за бездържавно самоуправление. Зрялостта не нестъпва, докато човек не започне да се държи зряло. Някои си живеят цял живот и умират инфантилни. Освен това, анархия в отделно взета страна – това е смешно. Или ще я смажат, или цялата сегашна световна система ще рухне.

Въпрос от Калин от ФБО: Какви бъдещи технологии си представяш, които ще ни помагат да развиваме човешките си умения, общуване, емпатия, по-дълбоко разбиране на различния от нас?

Преди всичко технологията на социалното взаимодействие. Традиции и условия, които поощряват да проявим най-добрите си страни един към друг. Тогава всяка технология ще носи максимум блага и полза при минимум лишения и щети. Защото ще се проектира и реализира в интерес на всички заедно и всеки поотделно. Такава технология съществува. Нужно е само да започне да се практикува. Никой не се научил да плува, без да влезе във водата.

А чисто технически – ами залагам на бактериалните биотехнологии и молекулярната бионика (нанотехника). Концепцията на първата е да заживеем в съзнателно насочвана от нас симбиоза с бактериите. Идеята на втората е да създадем нови средства за производство на нужни ни предмети и машини. А двете заедно ще дадат средства за персонален контрол над телата ни, възможност за симбиоза с компютрите, перспективи за масово излизане в космоса.

Но пак – социалният модел е основата. Само той може да гарантира (повече от всеки друг, при разбирането, че абсолютна гаранция не съществува), че всички тези технологии няма да се обърнат към нас с опасната си, разрушителна страна, няма да станат фактор на деградация на хората и отношенията между тях.

Въпрос от Лъчезар Енчев от ФБО: Възможно ли е човек да развие змейски качества? Ако да, какво би го накарало?

Да. Вече ги има. Разбира се, става дума за “качествата” които аз съм постулирал в поредицата “Драконче”. Друг автор на романи по темата предлага други характеристики. Свобода, отговорност, решителност, разсъдливост, състрадание, честност. Притежаваме ги и хората. Поне като потенциал. Просто в момента те са на почит “теоретично”, докато “на практиката” се предпочитат други. И тъкмо това противоречие според мен е достатъчна причина човек да поиска да ги развие, за да “избере на коя страна” да застане.

Има различни видове дракони/змейове – ти виждаш ли себе си като дракон и ако да, като какъв?

Виждам себе си в очите на любимата. Това е най-доброто и правдиво огледало. И отражението прилича на… просто разумно същество, формата не е важна. Е, с криле и люспи е по-красиво. Но и човешкият облик не е грозен, когато не прави тъпи и злобни физиономии.

Пожелай нещо на тези от нашите читатели, които са успели да изчетат всичко дотук 🙂

Да преживяват прочетеното като наяве. Да си вадят поуки. Да пречистват така мечтите си. Да откриват в себе си смелостта и обичта, твърдостта към коравото, нежността към мекото. И това да е един от поводите и причините да живеят пълноценно, като сами, без посочване от кой да е друг, си поставят цели и избират пътищата към тях.

Ако това им изглежда твърде безпокойно, пожелавам им да си пожелаят нещо сами. Каквото си харесат.

Държа и на вас да благодаря за въпросите, на някои от които търся отговори постоянно. Защо ли го правя? Ами защото светът няма изначален смисъл, а тъкмо търсенето на отговори осмисля живота, който е важна част от този наш свят.

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Кал
Kal

Прекрасно интервю – благодаря за удоволствието. 🙂