Портокал с часовников механизъм – ревю

„Портокал с часовников механизъм“ е заглавие, което нерядко се споменава още от 1962 година насам. Тогава Антъни Бърджес публикува романа си и шокира света. Неговата творба така широко се интегрира в световната култура, че вдъхновява десетки театрални адаптации по целия свят, а също и два филма, единият от които е на Стенли Кубрик. Ако и вие сте чували тази интересна фраза и ви е интересно какво стои зад нея – четете нататък.

Действието се развива в близкото бъдеще, като от авторова гледна точка това са някъде 70-те или 80-те години на миналия век. С едно малко изключение (Бърджес не е предвидил, че днес всички имаме телефони, а не разчитаме само на домашния), обстановката е напълно реалистична като близко бъдеще дори от днешна гледна точка. Насилието идва малко в повече, но пък именно грубите натуралистични сцени са успели да шокират читателите дотолкова, че романът да стане класика.

Мястото на действието е Великобритания. Страната е на прага на анархия, а хората са оставени да се оправят сами. Денем нещата изглеждат наред, но нощем банди хулигани властват по улиците и извършват „ултравиоленции“ над непредпазливите хора.

Един от тях е и Алекс. Той и компанията му от малолетни престъпници се забавляват като бият, грабят и изнасилват, а през останалото време пиянчат в любимия си бар „Корова“. Младежите използват странен жаргон, в който постоянно смесват английски и руски думи в нормалния си език (в оригинала се използват руски думи и няколко нови английски жаргона, създадени от автора). Алекс е разказвачът, така че този жаргонен език присъства през цялата книга. И именно той е втората причина (освен насилието) романът да се отличава и запомня.

Целите на този странен стил са няколко. На първо място, идеята на Бърджис е, че в близкото бъдеще (от негова гледна точка) Русия малко по малко печели Студената война и разпростира културата и езика си по света. Опасенията на Бърджес за руска доминация не са се сбъднали, дори напротив, днес САЩ и Великобритания влияят на другите нации, но все пак правят вселената му интересна. Второ, Алекс и неговите другари използват този език като таен, за да не могат подслушващите ченгета да разбират какви нови ултравиоленции кроят малките гадове. Възрастните герои си говорят нормално, това е само езикът на младите. Трето, авторът просто е искал да се отличи от останалите.

За съжаление, макар да е оригинален и идеен, този стил на разказвача прави книгата много трудна и досадна за четене. Всяка втора дума е или английска или руска, а само половината от текста реално е на български. Аз говоря и двата езика, но въпреки това текстът ми се стори тежък и трудно разбираем – представям си какво ще си помислят читателите, които не са полиглоти. Същата идейност и оригиналност можеше да се постигне с много по-малко чуждици, като така текстът щеше да стане много по-четивен.

Но да се върнем на главния герой, Алекс. Освен, че е малолетен престъпник, той е и ценител на класическата музика. Алекс обича да си надува Бетовен и Бах на макс, а докато слуша симфониите си представя как извършва още по-брутални престъпления. Неговата жажда за кръв и склонност към насилие един ден, естествено, го вкарват в затвора. Там се запознава с Библията, но я чете само заради насилието в историите (малко критика на автора към религията и уроците, на които тя наистина учи децата). След още малко премеждия, Алекс се доказва като непоправим престъпник. Ето защо правителството решава да го използва в експериментална програма, която трябва да елиминира всичко зло у него. По доста брутален начин учените правят така, че на Алекс да започне да му се гади както от насилие, така и от класическа музика. От този момент до края на книгата се развива въпросът – морално ли е да се отнеме правото му на свободен избор или е по-добре да се запази същността му, дори това да води до страданието на други хора. И може ли Алекс сам да надрасне този период в живота си?

Авторът по-скоро изглежда като застъпник на тезата, че не е морално да се превръща престъпника в портокал с часовников механизъм. Алекс обаче е изключително неприятен младеж и върши страшно много злини. Жестокостта е част от самия него. Не знам дали Бърджес е искал Алекс да стане симпатичен на читателя или не, но аз така и не го харесах – мразех го през цялата книга. Поне да беше интелигентен престъпник, но той и това не е. Авторът намеква, че вина за развитието на героя има обществото, в което той е отраснал (пак малко индиректни упреци към нашата действителност), но аз не съм особено съгласен. Дали си добър или лош е въпрос на личен избор. Дори той да е силно повлиян от черти на характера ти, които не можеш да пребориш, не е правилно да бъдеш оставян на свобода. Ако аз бях герой от книгата, щях да съм от първите, които лобират за промиването на мозъка на Алекс.

Може би, ако сте чели книгата или сте гледали някой от филмите, сте на друго мнение – заповядайте да го споделите в коментар под статията. На книгата поне това не може да се отрече, че предизвиква у читателя много размисъл и заемане на морални позиции. За което именно и трябва да служи фантастиката – да вкарва читателя в един несъществуващ свят (но с някои доста реални черти) и да го кара да се замисли как би постъпил той на мястото на героите, дори и никога да не му се наложи.

„Портокал с часовников механизъм“ се оказва доста странна книга. Може да ви погнуси и отврати, и да ви накара да я оставите след първите 20 страници, а може и да ви впечатли дотолкова, че да ви стане любима книга. Може и от двете по малко. Но поне няма да ви остави равнодушни.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 4
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6+
Фантастични елементи – 5.50
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг и промоция на книгата – 4+
Хитов потенциал – 6

Общ успех: Мн. Добър (5.33)