Последната битка

Ревю на „Библиотеката на душите” – том трети от поредицата за чудатите деца на мис Перигрин на Рансъм Ригс и издателство „Бард“.

„Библиотеката на душите” завършва трилогията „Чудатите деца на мис Перигрин” по относително задоволителен начин – сюжетните линии са затворени, основните конфликти са разрешени, но освен това авторът си е оставил достатъчно голям прозорец за евентуални продължения. За мен поредицата на Рансъм Ригс е изтъкана от противоречия – от една страна я има първата книга, която е блестяща по свой начин, а от друга – продължението „Градът на гладните” – нищо повече от детски приключенски роман. „Библиотеката на душите” е някъде по средата – като качество тя не може да се сравнява с „Чудатите деца на мис Перигрин”, но пък има значително по-динамичен и занимателен сюжет от втория том.

Историята продължава от същото място, където е прекъсната – Джейкъб, Ема и говорящото куче Адисън се намират в разгара на битка в лондонското метро (в наши дни) и са разтърсени и изморени след поредица съкрушителни събития. Основният обрат на предходния том променя динамиката на ситуацията и принуждава главните герои да си поставят нови цели (обрат, който вече не е спойлер – следователно мога да го спомена без страх, но вие четете на свой риск), а именно – птицата, която децата през цялото време разнасят из бомбардирания Лондон, се оказва не любимата им мис Перигрин, а нейният зъл брат Каул – същият, който командва всички гадини и гладни и цели да завладее света на чудатите. Той не е имбрин, но също като сестра си може да се превръща в сокол скитник и се е възползвал от дарбата си, за да се добере до скривалището на мис Рен, за да залови и нея… От цялата група чудати деца, свободни остават само Джейкъб и Ема. Те се спасяват благодарение на помощта на Адисън и на дарбата на Джейкъб, която се развива по неочакван начин. Веднага след като се измъкват от преследвачите си, тримата поемат на спасителна мисия, чиято цел е не само да освободят своите приятели, а да атакуват щаб-квартирата на врага – мрачно място, разположено в зловеща примка – един от най-западналите и отвратителни квартали на Викторианския Лондон.

Читателите се срещат и с нови персонажи; сред тях е мама Прашец, чиято дарба е да лекува по доста специфичен (и отблъскващ) начин.

Като цяло, сюжетът е много по-интересен и разнообразен от този на „Градът на гладните”; приключенията на основните персонажи не са така клиширани и са много по-напрегнати. Освен това, излишните елементи – а именно всички останали чудати деца, са отстранени (тъй като са в плен). Харесвах някои от тези персонажи (поне в началото, когато изглеждаше, че имат добър потенциал за развитие), но във втория том авторът ясно показа, че не го е грижа за тях и те са само някакви имена – части от група, без каквато и да било индивидуална роля. При това положение наистина е по-добре да ги няма. Макар присъствието им да е силно редуцирано, Рансъм Ригс все пак успява още веднъж да покаже колко малко се интересува от тях. Не мога да разкрия напълно какво имам предвид заради спойлерите, но малък пример е поведението на Бронуин, което е доста неадекватно (в един момент тя дори говори на Джейкъб и Ема на „Вие”?), както и едно изявление на самата Ема, според което тя е много повече от всички останали от групата (освен, разбира се, от Джейкъб).

Що се отнася до самите Джейкъб и Ема – рядко се срещат толкова антипатични главни герои. На първо място Джейкъб Портман, който още се има за дете (на седемнадесет е и очевидно още е млад, но не е малко момченце) и от една страна иска да се докаже като герой, а от друга – да се върне при родителите си. Самият той осъзнава, че има нещо като раздвоение на личността, но това, че го признава, не прави поведението му по-малко дразнещо. Джейкъб е все същото разглезено богаташко дете, което е и в началото, въпреки, че дарбата му го прави един от най-силните чудати. Между другото, родителите, при които той копнее да се върне, го смятат за странстващ клошар-наркоман и имат намерение веднага щом си го приберат, да го „излекуват” (а той самият е наясно с това).

Не по-малко дразнеща е Ема Блум. Момичето, което може да създава огнени кълба с ръцете си, изведнъж е редуцирано до някой, който има изключително лош характер, невероятно високо самомнение и използва дарбата си предимно за да си свети (при това положение е ясно защо дядото на Джейкъб е избягал от нея).

И двамата „влюбени” са изключително раздразнителни и могат да подхванат спор с всекиго – включително с говорещи набучени на кол глави (да, правилно прочетохте). Джейкъб и Ема се държат нагло през цялото време и гледат отвисоко дори хората, които многократно ги спасяват. И двамата не правят разлика между обидно предизвикателно поведение и смелост (за съжаление, май и авторът не прави разлика).

Не всички чудати са деца и не всички са добри…

Злодеите, начело с Каул, са жалка карикатура. Невероятно е, че в продължение на десетилетия обществото на чудатите не е успяло да ги унищожи. Ригс прави някакъв опит да вкара феминистка кауза – злите братя и поддръжниците им (мъже) са противопоставени на добрите имбрини (всички имбрини са жени). За съжаление, идеята, макар и добра, е представена повече от незадоволително, тъй като мъдрите и силни имбрини (сред които и Алма Перигрин) са напълно безпомощни почти през цялото време, а другият основен женски персонаж – Ема – е дразнещ и безполезен и не може да постигне нищо без помощта на Джейкъб (който очевидно също е мъж).

В самата тъкан на историята има много дупки и недомислици, налице е и пренаписване (цялата история с втората душа) на първоначалната идея, което или е признак на липса на талант, или на творчески блокаж. Не съм сигурна, че мога да обсъждам тези сюжетни дупки, без да издам прекалено много спойлери от сюжета на третия том, но все пак мога да спомена няколко по-незначителни. Каул (който всъщност се казва Джак) може да се превръща в птица. Само че той самият е гадина и би трябвало да е изгубил дарбата си по време на злощастния експеримент, който го е преобразил. Друг пример за недомислица – чудатите, които извършат престъпление (става дума за възрастни, не деца), се затварят от съвета на имбрините в затворнически примки – ужасни места, където никой не би искал да живее. От друга страна, някои чудати от възможно най-лошия тип, бягат в подобни примки, за да се укрият от същия този съвет?! Още един пример (три за късмет) – гадините и гладните не са магьосници – как точно са направили така, че отсечените и набучени на кол глави, да говорят? А и – нима това е разбирането на автора за комично отклонение?!

Не мога да си обясня каква е причината за такава огромна разлика в качеството на втората и третата книга от трилогията, в сравнение с първата. Дали Ригс се е главозамаял от успеха или някой му е помогнал, докато е съставял първия том, ще остане загадка (поне докато самият автор не реши да хвърли светлина по въпроса)… Все пак е добре, че финалът е по-задоволителен от предишната книга.

„Библиотеката на душите“ слага край на една глава от историята на чудатите деца, но и оставя достатъчно възможности за безкрайни продължения. Дали това е хубаво, или напротив, зависи от вкусовете и възрастта на читателите.

Оформлението на третия роман е все така перфектно – кориците, страниците и илюстрациите са красиви и впечатляващи, което в днешно време не е толкова често срещано и заслужава голяма похвала.

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 3=
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 3
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (4,60)

Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |