Правилният път винаги е изпълнен с препятствия

„Годината на демона” – ревю на книга втора от „Съдбовните остриета” на Стив Байн и изд. „Сиела“

koritsaВ своите бележки в края на книгата Стив Байн признава, че когато е писал „Дъщерята на меча” не е планирал продължения. Успехът на романа му провокира написването на няколко такива, първото от които е „Годината на демона”. Читателите могат да се радват – романът е силно продължение, в което е наблегнато на по-интересните елементи, включени в „Дъщерята на меча” – а именно екзотиката, самураите и мистиката. Докато „Дъщерята на меча” е процедурен (т.е. включващ полицейско разследване) роман с исторически елементи, „Годината на демона” е по-скоро обратното.

Сюжетът отново включва три истории – една съвременна и две ретроспективни (които са съвсем бегло свързани с първата), чието действие се развива в средновековна Япония.  Повествованието отново започва и свършва с Марико Оширо – единствената жена детектив в Токио, но – любопитно, нейната част от сюжета някак си се губи на фона на останалите.

В ревюто на първата книга бях споменала, че ретроспективните истории са в определен аспект по-интересни от съвременната – и особено тази за младия самурай Дайгоро Окума. „Годината на демона” продължава разказа за неговите приключения и именно това без всякакви уговорки е най-интересната и завладяваща сюжетна линия в романа. Нека първо отделя по няколко изречения на останалите, а след това ще обясня защо, според мен, е така:

Интересна снимка на Стив Байн :)

Интересна снимка на Стив Байн 🙂

Марико вече е детектив в отдел Наркотици, има си партньор – Хан, с когото са добър екип, и нов лейтенант – Сакакибара, който не й създава проблеми като предишния. От събитията в „Дъщерята на меча” са изминали едва няколко месеца, а мафиотският бос Ханзо Камагучи се е заканил да я убие като наказание за това, че е отнела живота на Шузо Фучида. Тази заплаха не се оказва толкова сериозна, колкото изглежда, тъй като Ханзо се интересува много повече от бизнеса си, отколкото от отмъщението. Той дори се обръща към Марико с предложение да „я помилва” (което тя и партньорът й възприемат по-скоро като възможност да го превърнат в информатор) срещу услуга. Услугата е да открие и да му върне скъпа антика – демонска маска, която наскоро е била задигната от него. В същото време, мечът Славна победа нетърсена, който детективката наследи от своя ментор Ямада, е откраднат от апартамента й, като крадецът не е оставил никакви следи, нито пък е събудил спящата в същата стая Марико. Уликите от двете престъпления сочат към един и същи извършител – мистериозният Джоко Дайши, водач на странна секта, чието ядро се състои от перфектно обучени нинджи, наричащи себе си Божествения Вятър – на японски Камикадзе. Марико се изправя пред нов и опасен враг, който застрашава не само нейния живот, но и цяло Токио, тъй като целта на Джоко Дайши е да сее хаос и терор…

Гмуркачка "ама"

Гмуркачка „ама“

1484г. – младата Кайда е гмуркачка ама (традиционни жени-гмуркачки, които се спускат до дъното на морето, за да вадят бисерни миди и други неща) в изолираното японско селце Ама-мачи. Кайда е сираче, след като е изгубила майка си по време на буря; същият инцидент е довел и до загубата на едната й ръка. Животът на девойката е допълнително усложнен от трите й доведени сестри, които се забавляват с това да я тормозят, а най-злата от тях – Миоко, дори възнамерява да я убие. Тягостното ежедневие на момичето е разтърсено от инцидент – корабокрушение, което довежда група непознати в селцето. Тайнствените мъже търсят нещо из останките на потъналия наскоро кораб, но не могат да се справят сами със задачата, тъй като не умеят да се гмуркат добре. Тяхното присъствие е едновременно благословия и проклятие за Кайда – мъжете са жестоки и безмилостни към селяните, но освен това, те са ключът към осъществяването на най-голямото й желание – да се махне завинаги от родното си място.  За да достигнат по-лесно до целта си, странниците прибягват до помощта на магия – един от тях изковава зловеща маска, която има свойството да насочва носещия я към потъналия артефакт, който търсят, а именно – мечът Славна победа.

9d02a512be7c75ed7d81602d7df3ebe8f7bee12a_l

В действителност, нинджите носят специфична черна маскировка само по филмите. Те са нещо като шпиони/наемни убийци, които умеят да се сливат с обкръжението си – т.е. носят дрехи, които не се набиват в очи.

Историята на Кайда е наситена с напрежение и емоции – чувствата на девойката са ярки и варират от  безизходица, колебание, тъга, гняв, до непоколебима решимост, смелост, желание да се докаже и да постигне целите си. Тази сюжетна линия е въздействаща, но и доста кратка, като нейната основна задача е да представи за първи път нинджите (на японски – шиноби), както и демонската маска, която има ключово значение за повествованието. Отчасти заради трагедията, която е преживяла, Кайда се е превърнала в изключителна личност, задълбочена и много силна психически, макар и още съвсем млада. Противно на нея – съселяните й са повърхностни и тъпи – самото олицетворение на закостенялостта. Трите доведени сестри представят три различни форми на злото – Миоко е жестока и зла по природа, Шиоко проявява изобретателна жестокост от конформизъм и желание да надмине сестра си, а страхливата Киоко просто прави каквото й кажат по-силните, без да притежава собствено мнение или каквито и да било ценности. Сестрите, както и цялата общност на Ама-мачи провокират у Кайда някои интересни размисли за човешката природа и придават изненадваща дълбочина на романа.

От друга страна, сюжетната линия на Марико, която този път е изправена пред терористична заплаха, е актуална, но и някак суховата и прекалено забързана. Най-общо казано – тя се състои от разследването на Марико и Хан, което ги поставя в напрегнати и опасни ситуации, но никоя от тях не е достатъчно емоционална или оригинална – всеки, който обича криминални сериали и книги, се е сблъсквал с подобни сюжети.

91cjcs09s1l-_sl1500_Марико вече се доверява на инстинктите си и приема, че в света съществуват много необясними неща, сред които омагьосани мечове, съдбовни съвпадения и зловещи маски, които дават демонични сили на носещия ги… Тази промяна е освежаваща, тъй като в „Дъщерята на меча” детективката проявяваше упорит и дразнещ скептицизъм. След като вече не е тормозена от дребнавия и злобен лейтенант Ко, тя може да разгърне пълния си потенциал на професионалист. Това е отлична възможност, но и става причина за някои прибързани грешки, както и за разкриването на черти от характера на полицайката, които правят малко неприятно впечатление. Например – Марико е възмутена от склонността на партньора си Хан да заобикаля някои правила, докато води разследването. Желанието й да спазва правилата е похвално, но и говори за прекален педантизъм (въпреки, че авторът едва ли е възнамерявал да представи нещата от тази гледна точка).

Новите персонажи в нейната история – Хан и лейтенант Сакакибара са симпатични, без да са прекалено забележителни (т.е. не крадат светлината на прожекторите от главните герои). Хан, чието истинско име е Уатанабе, е перфектният партньор за Марико – те имат подобен начин на мислене и се разбират отлично, дори си приличат по склонността да постъпват безразсъдно в напрегнати ситуации. Сакакибара е пълна противоположност на предшественика си Ко – енергичен, свестен и строг, той съдейства с готовност на служителите си да водят ефективни разследвания. Същевременно, той е малко нещо гийк (ако приемем популярния напоследък у нас превод – „маняк”) и  има и дразнещо чувство за хумор или по-скоро склонност да измисля нелепи, но устойчиви прякори. Така например, той нарича Уатанабе „Хан” на Хан Соло, понеже носи бакенбарди, а Марико – Фродо (понеже е дребна и има само девет пръста след двубоя с Шузо Фучида). Злодеят – Джоко Дайши, засега е съвсем кух и интересен само и единствено с това, че е нинджа и водач на секта. Читателите не узнават почти нищо за него (т.е. за личността му), но вероятно персонажът му е развит в третата книга от поредицата…

Време е да се върна към историята на Дайгоро, чието действие се развива през 1588г.

Хидейоши Тойотоми е един от тримата основатели и обединители на Япония.

Хидейоши Тойотоми е един от тримата основатели и обединители на Япония.

В „Дъщерята на меча” читателите се запознаха с петнадесетгодишния младеж, който ненадейно се превръща в глава на семейство Окума, след смъртта на брат си и баща си. Въпреки, че е куц по рождение, той овладява меча, наследен от баща му – Славна победа нетърсена и печели уважението на всички феодали на полуостров Изу. Една от причините за успеха му е, че Дайгоро не е жаден за кръв и не обича безпричинните битки и двубои, а мечът – както подсказва името му, дарява с победа всеки, който в действителност не иска да се бие, а го прави, защото му се налага. В първия том от поредицата, младежът създаваше впечатление на уравновесен, разумен и може би прекалено мек по характер за самурай. „Годината на демона” не просто развива този персонаж и продължава неговата история, а ни представя едно класическо приключение, което, макар и кратко (заема по-малко от половината роман), съдържа всички елементи на приключенската сага – любов, битки, опасности, възход и падение, извратен и упорит злодей – имаме си от всичко по малко (а от някои неща дори и повече, отколкото би могло да се очаква).

Самураят без господар се нарича ронин, което означава "човек- вълна" (тъй като ронините са свободни като морските вълни).

Самураят без господар се нарича ронин, което означава „човек-вълна“ (тъй като ронините са свободни като морските вълни).

Дайгоро вече е шестнадесет годишен, което в Средновековна Япония означава пълнолетен (въпреки, че според автора, той изглежда няколко години по-млад?!). За да стабилизира позициите на семейството си, той се жени за дъщерята на друг местен феодал – Акико. Двамата не се познават добре, но се харесват от пръв поглед и бързо се обикват. Семейното им щастие е помрачено от психичното състояние на майката на Дайгоро, която след смъртта на съпруга и големия си син е станала нестабилна и на практика е заплаха за семейството (тъй като дава възможност на съперничещи си местни господари да подриват авторитета на рода Окума). Според най-близкия приятел и съветник на Дайгоро – ронинът Кацушима (който имаше малко участие в предходната книга), младежът трябва да разреши този проблем, като я убие. Според самият Дайгоро, това е малко прекалено…

Освен този личен проблем, съвсем скоро след сватбата той се озовава в центъра на опасна интрига. Пристига заповед, отправена до него от самия Хидейоши Тойотоми (историческа личност, един от основателите на Япония) – регентът на императора. Той му нарежда да убие своя познат и (не твърде близък) приятел – игумена на разположения наблизо манастир Като-джи (също има малко участие в първия том от поредицата). След разговор с игумена, Дайгоро узнава, че заповедта най-вероятно произлиза не пряко от Хидейоши, а от неговия приближен – Шичио. Шичио е любим (в буквалния смисъл) на регента, генерал и стратег, а игуменът, който е бивш самурай, някога е служил в армията му. Една от най-срамните загуби на тази армия е била резултат от военна хитрост, измислена от бащата на Дайгоро – именно тя е станала причина мъжът да се отрече от меча си и да се оттегли в манастир. Хидейоши не знае подробности за загубата и няма представа, че войните му са били надвити от значително по-малка армия. Това, всъщност едва ли има голямо значение, тъй като са минали години, а игуменът е един от малкото живи, които знаят подробности за тази конкретна битка. Въпреки това, Шичио е изключително злопаметен и иска на всяка цена да унищожи всеки свидетел на случилото се. Тъй като влиянието му над регента е огромно, той го убеждава да издаде смъртна присъда за монаха (разбира се, под фалшив предлог). Дайгоро (който, както стана ясно, е малко мекушав), отказва да убие невинен човек и се опитва да се измъкне от ситуацията дипломатично. Неочаквано за него, не след дълго в скромното му имение пристигат самите Хидейоши и Шичио, заедно с огромната си свита. Регентът всъщност е разбран човек, умен, дори добър – доколкото един тиранин може да бъде добър и харесва Дайгоро. Затова пък Шичио, макар да има изключително скромен произход, е надменен, докачлив и зъл като усойница. Той упражнява влиянието си над Хидейоши, за да го настрои против Окума.

obakumonk-283x300

Будистки монах.

Освен проблемът с игумена, се появява още един въпрос, който влошава допълнително отношенията между Шичио и Дайгоро: Подмолният генерал притежава демонска маска (разбира се, същата, която срещнахме и в другите две истории), която го кара да копнее за мечове – винаги когато я сложи, мислите за мечове го завладяват напълно, дори го обсебват. Когато за първи път вижда Славна победа, Шичио осъзнава, че копнежът, пораждан от маската, може да бъде удовлетворен само от този меч. В него се заражда фикс идеята да присвои меча на всяка цена, а това води до верига от събития, които застрашават не само живота на Дайгоро, но и този на майка му, жена му и нероденото им дете, както и цялото съществуване на рода Окума.

Премеждията на Дайгоро го докарват до самия предел на оцеляването и го карат да постави под съмнение всичките си принципи, дори самурайската чест, която е в самия център на мирогледа му. Въпреки изпитанията, той избира да следва пътя на Бушидо – дори с цената на огромни жертви… От друга страна, мечът Славна победа проявява двойствената си природа, като предава Дайгоро в момент, в който младежът истински иска да убие врага си.

Историята на Дайгоро е обогатена допълнително от представянето на шиноби (които за първи път срещнахме в малкото селце на Кайда). Нинджите са представени по нетипичен за попкултурата начин – не като облечени в черно злодеи, а по-скоро като тайни агенти – студени и подмолни наемници, които биха продали услугите си на всеки, способен да плати цената им, но и които могат да бъдат симпатични, когато се борят на правилната страна. Тяхното обучение ги превръща в нещо като свръхчовеци, а поведението им на хладнокръвни войни, които нищо и никой не може да смути, им придава специфична харизма.

koba84sun-img295x300-1448444116bhvuxc15327Злодеят също заслужава внимание. За разлика от Джоко Дайши, Шичио е пълнокръвен образ, чиито мисли, чувства и преживявания са подобаващо предадени на читателите. Макар и генерал, той не е истински благородник и изпитва презрение и омраза към класата на самураите, в същото време използва всяка възможност, за да парадира с високопоставеното си положение. Той е достатъчно умен, за да разбере, че маската го превръща в чудовище, но не и достатъчно силен, за да се отърве от нея. Шичио може би се чувства донякъде комплексиран от връзката си с Хидейоши, но в същото време се държи като капризна съпруга и се възползва безогледно от привързаността му. Въпреки това си личи, че той самият е искрено привързан към любовника си.

Впрочем, подобни хомосексуални връзки изглежда не са били нещо рядко срещано в Средновековна Япония, затова е трудно да се каже дали авторът е постъпил провокативно, приписвайки я на реална историческа личност (т.е. на Хидейоши Тойотоми), или просто е искал да създаде по-заплетена ситуация, за да направи творбата си по-интересна. Може би тук е мястото да спомена, че на няколко места в текста присъства определена хомоеротика, която изглежда е използвана от Байн по-скоро за да създава мрачна и напрегната атмосфера, отколкото за да подкрепи някаква социална кауза. Освен интимността и странната взаимозависимост между Хидейоши и Шичио, за това напомня и любимият израз на нинджите от Божествения вятър („Вятърът прониква навсякъде”), както и естествено, демонската маска, която поражда видения и (както самият автор признава – едва ли не сексуален) копнеж по мечове у всеки, който я носи дълго време. В предишното ревю споменах, че стилът на Стив Байн има някои особености, които понякога биха могли да подразнят читателите. Въпреки това, писателят се е справил отлично със създаването на една богата, мрачна и на моменти зловеща атмосфера. С последното може би дори малко е прекалил – в текста присъства сцена описваща детайлно специфичен метод за изтезание, която откровено казано, е трудна за четене. Хубаво е, че самият автор осъзнава това – той признава, че редакторът му първоначално е искал да премахне сцената, но тя е била оставена не за да зарадва някой с извратено въображение, а за да предаде особеностите на епохата…

„Годината на демона” е по-мрачен, по-интересен и по-напрегнат роман, в сравнение с „Дъщерята на меча”. Той има и една особеност, която може да се възприеме както като предимство, така и като недостатък – а именно, „Годината на демона” е много по-отворена книга, в сравнение с предходната. И трите сюжетни линии имат финал, но и трите биха могли да бъдат продължени. Тъй като знаем, че продължението е налице (макар и все още да не е на българския пазар), остава да се надяваме, че авторът е успял да задържи същото високо ниво и в третия си роман за „Съдбовните остриета”.

бележникМоята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6-
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,50)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петя Ивайлова

Може и така да е, но на мен ми изглежда абсурдно да порицават и наказват полицай, защото следи подозрителен тип – нарушавал гражданските му права… На полицаите това им е работата, да разследват, да следят…
Историята на Дайгоро е много интересна, но само ако човек се интересува от японци, самураи и т.н. – знам, че не на всеки това му харесва, имам познати с предразсъдъци към тази култура (факт, че е доста жестока, но нима европейците – разните му там викинги, сакси, франки и подобни, са по-добри?).
Напоследък японците ми станаха доста интересни (не само заради тази поредица), мисля да започна някоя манга поредица, за обогатяване на общата култура – тъкмо сега имам време 🙂

Петър Атанасов

Хм, ще ме накараш да съжалявам, че не се захванах аз с ревюто на тази книга 🙂 Определено по думите ти звучи много по-добра от първата. Там точно мудното действие, процедурната история и леко баналните сюжетни моменти ми попречиха, а тук и трите недостатъка са намалени.

Само като коментар ми хрумна да напиша, относно възмущенията на Марико, че партньорът й нарушава правилата – за нас не изглежда голяма работа, но в Япония много си държат на правилата и процедурите, така че е логично ако някой ги нарушава, останалите да се сащисват. От друга страна, точно Марико е живялата в Америка и би следвало тя да нарушава правилата, а баш японецът да се възмущава на нея…