Претендентите за Железния трон на Вестерос понамаляха
Ревю на втори сезон от „Игра на тронове“ на HBO. Съдържа важни спойлери.
След суперуспешния първи сезон на „Игра на тронове“ миналата година, Дан Вайс и Дейвид Бениоф трябваше доста да се постараят, за да направят втория ако не по-добър, то поне на същото ниво. Е, браво не само на тях като ръководители, но и на целия екип зад сериала, защото общо взето се справиха.
Това, което за мен беше най-важно тази година, беше дали сериалът ще успее да запази елемента на изненада. Разбира се, той отсъства при тези, които са чели „Песен за огън и лед“ на Джордж Р. Р. Мартин, но аз умишлено чакам да свърши сериала, преди да се захвана с книгите. Търкулването на Нед Старковата глава беше едно от най-шокиращите събития, на които съм ставал свидетел в сериал. Трудно е подобна изненада да се постигне втори път в един и същи сериал. Но ето, че този сезон челюстта ми увисна на цели 3 пъти!
Първият беше, когато Червената жрица Мелисандра се съблече и роди сянката пред опуления Давос. Сценаристите постъпиха много хитро, оставяйки тази сцена за край на епизода и продължавайки я (и по този начин удвоявайки шока) в следващия. Ренли, който се пишеше за ясен победител с по-голяма армия и любовта на народа, беше заклан от сянката само за секунда, и то в най-неочаквания момент – ето го вторият wtf-момент. Катлин и грозноватата, но лоялна Бриен можеха само да наблюдават безпомощни. Жалко, защото Ренли беше един от малкото герои, на които можех да симпатизирам като зрител. Но всъщност не чак толкова жалко, защото смъртта беше зрелищна и неочаквана, иначе казано, напълно адекватна към стандартите на сюжета.
Третият шок дойде с финалната сцена – последното, което очаквах от „Игра на тронове“, беше да вкара живи мъртъвци в сюжета. Да, наистина с тях се започна още в първата сцена на първи епизод на първи сезон, вeче всички знаехме за Белите Бродници… Но не очаквах да изглеждат така и да се появят на сцената по точно този начин. Ако пълничкият нощен стражар изобщо е оцелял след тази среща, то в следващия сезон трябва да бъде с бели коси.
Вторият много голям успех на „Игра на тронове“ е доброто развитие на героите. Тук вече имам лоша забележка – героите продължават да са ми твърде много. Не мога да запомня имената на всички, а камо ли всички подробности от сюжетните им линии, та да знам откъде е тръгнало това, което се случва. С десетките сюжетни линии, които в повечето случаи дори не бяха свързани и взаимодействащи си, на всекиго от героите се падаше доста оскъдно екранно време, вероятно средно по половин час общо за целия сезон. Така някои моменти се получиха доста прибързани и непояснени – в горния случай с убийството на Ренли това е плюс, тъй като хем не ти е много жал за героя, хем движи останалите напред, но в историята на Денерис, например, е минус. Нейната сюжетна линия беше може би най-интересна този сезон и спокойно можеше да се развие в повече екранно време.
В тази връзка – защо просто не направят сезоните по 13 епизода? Така и така губят страшно много време в подготовката на декорите, а сериалът се снима на 3 различни места, тоест графикът за снимките на Денерисовата история не зависи от този на Джон Сняг и Кралски чертог. В такъв случай нека просто поразширят с една идея сценариите, за да отдадат на всеки герой и всяка история нужното време. Всъщност, епизодът с битката между Станис Баратеон и Тирион Ланистър се получи толкова добре, с класи над останалите, именно защото се концентрира само върху Кралски чертог и използва колкото време му беше нужно, за да се покаже всичко както трябва.
Но, въпреки този недостатък, фактът е налице – вторият много голям успех на втори сезон е доброто развитие на героите. Колкото и малко да бяха показвани главните действащи лица, сцените с тях бяха достатъчно, за да ги опознаем повече, да разберем събитията около тях и самите тях.
Теон Грейджой разкри истинското си лице, а именно на един необуздан глупак. Той се обърна срещу доскорошния си добродетел не толкова, защото животът му в Уинтърфел наистина му е бил толкова противен, а защото се остави на манипулациите на баща си и сестра си. И най-вече, защото си помисли, че може да бъде като Роб, Джофри, Станис и останалите претенденти за власт, които просто завоюват властта си. Сметна, че е достатъчно да имаш благородно потекло и да дръпнеш една вдъхновяваща реч на войниците, за да започнеш да покоряваш кралства. Теон действа без да мисли, без да се съобразява нито с психиката на сънародниците си от Железните острови (въпреки че поне 5 пъти му се подсказа, че те не завоюват кралства, а само плячкосват), нито с психиката на доскорошните си приятели от Уинтърфел. Той се опита да нагоди света към себе си, а не себе си към света – и именно оттам дойде провалът му. За съжаление, Теон май оцеля и нищо чудно да го гледаме пак догодина, въпреки че историята му спокойно можеше да приключи още в епизод 2.10.
Церсей Ланистър беше една от насладите за този сезон и този път Лена Хеди едва ли ще обере пак толкова негативни критики за уж лоша актьорска игра. Това, което твърдях миналата година (че има причина зад подхода й към ролята и това е по-дълбокото вникване в самата героиня), смятам, че тази се доказа. Церсей само изглежда пасивна – тя рядко изпада в истерии, не прави много гримаси, защото животът я е научил да се сдържа и да търпи несгодите. Злобата в нея обаче вече е толкова много, че направо прелива. Тя личи от пренебрежението към придворните, през хапливите подмятания към Санса, до тържествуващата усмивка, с която съобщава на брат си, че държи проститутката му. Нейните постоянни опити за подли интриги невинаги са особено удачни, но няма и как да бъдат – Седемте кралства на Вестерос не са място за жени (освен ако не са майки на дракони). Още по-малко пък за хора, които оставят на натрупаната горчивина и самотата да ръководят решенията им. Приживе Робърт се е отнасял с нея като с боклук, а единственият, на който все пак е можела да се довери, е брат й, който този сезон беше далеч от нея, оставяйки я още по-уязвима. Като за капак на всичко, Джофри се оказва далеч по-непокорен и извратен, отколкото тя е очаквала. Желанието й да бълва огън и жупел по враговете си и да отмъсти на злодеятелите й не може да се осъществи, защото тя е изпуснала контрола върху собствените си деца. Това я озлобява още повече и допълнително замъглява преценката й.
Все пак в нея явно е останала и човещина. От време на време маската й се пропуква и тя демонстрира искрено съчувствие към младата Санса. Церсей вижда в съпругата на краля себе си преди години – когато още е била неопетнена от злините на света и с ненарушени романтични представи за живота. Макар и да е примесено с желанието да отмъсти на целия свят за собствените си несгоди, тя съзнава, че и това, което се случва на Санса, не е справедливо и при други обстоятелства, не би й го причинила. Но Церсей е познавала само мъката и лишенията през целия си живот и просто не вижда друг начин да се играе играта на тронове освен чрез причиняване на нещастие. Тя казва, че „колкото повече обичаш, толкова по-слаб си“, но самата тя не е лишена от любов – към озверелия си син, към пленения й брат, към отпратената й дъщеря… Все пак намира и малка частица за червенокосата девойка, която тепърва ще понася всички мъки, през които Церсей вече е минала.
Самата Санса също стана доста интересна героиня. Зад зачервените й очи и миловидното изражение се крие нещо, което полуосиротялата потомка на Нед Старк явно тепърва ще демонстрира. Тя имаше възможност да се измъкне от двореца на два пъти, но не го направи. Остана в Кралски чертог въпреки ужасния характер на Джофри, хапливите подмятания от Церсей и несигурната ситуация около трона. Почти я изнасилиха, почти й се наложи да забременее от Джофри, почти превзеха града…Тя очевидно не може да се защитава сама, но въпреки всичко не иска да избяга. Дали и тя има амбиции за трона? Или просто чака възможност да отмъсти за баща си и на тази идея се крепи цялото й съществуване сред враговете? Тепърва ще видим, но подозирам, че Санса ще блесне много ярко, когато настъпи моментът й.
Денерис също показа развитие през сезона. Като потомка на династията Таргариен и съпруга на Кал Дрого й беше много лесно да раздава заповеди и да дава обещания на дотраките. Но ето, че в Карт тя на няколко пъти се изправи срещу собственото си безсилие. През по-голямата част от сезона Дани нямаше друг избор освен да се оставя на чуждата милост, на моменти дори да проси. Заро Зоан Доксос я пусна в града само защото явно вече е подготвял преврата и е сметнал, че може да се възползва от нейните дракони. Дори и в града на изобилието, тя пак се оказа неспособна да защити народа си, че и собствените си „деца“. В крайна сметка обаче успя да надделее над магията на Неумиращия и да напусне Карт като победител. Денерис мина през изпитанията, не загуби вяра в себе си и продължи да се хвърля с главата напред, уверена в способностите си, което в крайна сметка се оказа правилният ход. (Друг е въпросът, че развръзката на историята с отвличането на драконите беше прибързана и леко разочароваща откъм трудности на пътя на героинята.)
Интересно беше и да наблюдаваме как Бран Старк пораства. Малкият лорд свикна с неспособността си да ходи, но едва сега усети бремето на отговорностите си. Уинтърфел този сезон беше доста различно място без родителите му, Роб и сестрите му – по-мрачно и пусто. Задълженията на владетеля се паднаха на него, а с това и отговорността му към защитата на северния град. Бран се оказа абсолютно неподготвен за атаката на Теон и два пъти пое тежко бреме на гърба си. Първо, заради него убиха двете сирачета, а след това, донякъде заради него, опожариха Уинтърфел. Бран не можа да се справи като владетел, но той е още малък, а някои тежки уроци научи рано. Ако оцелее, вероятно някой ден ще стане много достоен претендент за трона, който не бива да бъде подценяван.
Роб пък се доказа като достоен син на баща си. Той възприе неговите добродетели и продължи да ръководи хората си с достойнство и чест. Единственото петно върху репутацията му е отмяната на дадената дума за женитба с дъщерята на лорд Фрей (която даде в края на миналия сезон, когато прекосиха моста му), но поне е за добра кауза – истинската любов. Не му предричам дълъг живот обаче – първо, за да оцелееш в света на Джордж Мартин, трябва да си безкрупулен – „колкото повече обичаш, толкова по-слаб си“, второ, предателството на майка му няма как да не се отрази и върху самия него, трето, отмятането от обещанието със сигурност ще му донесе проблеми, а, както правилно отбеляза майка му, истинската любов не трае дълго, и четвърто, вече видяхме докъде стигна Нед Старк с неговите добродетели.
Като споменахме Катлин, тя и Джайм определено са една от слабите страни на сезона. Джайм почти нямаше екранно време тази година, а решението на Катлин да го освободи беше лишено от всякаква логика и беше в разрез с характера, принципите, и най-вече с ума и опита на героинята.
Разбира се, като съм почнал с анализа на по-открояващите се герои, не мога да не спомена и Тирион. Той определено показа, че ръстът не е правопропорционален на ума, хитростта и способността да оцелееш в змийското гнездо на столицата. Въпреки че в края на сезона джуджето се оказа в незавидно положение, той едва ли ще остане сразен още дълго. Но Тирион така или иначе е един от най-добре развитите герои още от самото начало, така че този сезон няма кой знае какъв прогрес – просто няма по-високо от върха.
Сред второстепенните герои се открои лорд Варис, който не е загубил жаждата си за власт заедно с гениталиите си. Разбира се, при него всичко е контролирано и в определени граници – той не се надскача, за разлика от лорд Бейлиш, който все се бута между шамарите в алчността си. Накрая обаче и на евнуха му дотегна и едва ли ще позволи да бъде задминат от конкурентите си толкова лесно.
Иначе, като цяло, в този сезон имаше повече интрига и повече фантастика. Драконите вече могат да бълват огън (и са адски сладки) и тепърва ще играят все по-важна роля в историята, а по-осезаемото присъствие на магията оправдава и по-голямото значение, което религиите придобиха тази година. Още от гореспоменатата първа сцена с Белите бродници чакам те да заемат по-важно място в историята и може би това ще стане догодина, след като най-накрая се появиха в пълния си блясък. Нищо, че така се надявах и миналата година. Белите бродници са доста по-различни от обичайните зомбита, но фактът, че присъстват в средновековно фентъзи, няма как да не доведе до интересен резултат.
Следващият сезон ще се излъчи през пролетта на 2013 и отново ще е с 10 сезона, но този път сценаристите са взели решение да позабавят нещата и да преразкажат само първата половина от третата книга, „Вихър от мечове“. Въпреки това, да се надяваме, че ще има по-малко епизоди, състоящи се основно от малко безсмислени разговори (като в началото на този сезон) и повече внимание към отделните сюжетни линии. Така или иначе, нивото на втори сезон беше дори малко по-високо от това на първи, което вдъхва увереност, че Game of Thrones ще остане още дълго на екраните и ще мине много време, преди на някого да му доскучее.