Проблемите на слугинята

Ревю на първи сезон от сериала The Handmaid’s Tale.

Сериалът „Историята на слугинята“ по романа на Маргарет Атууд беше награден преди десетина дни с Еми като най-добра драма за годината, взе и още 7 награди от 13 номинации. Критиците масово го хвалят, зрителите се абонират и пишат позитивни коментари, а продуцентите от Hulu (евентуални конкуренти на Netflix в бъдеще) се радват на успеха. Без съмнение, The Handmaid’s Tale е успех! Но дали наистина е толкова прекрасен колкото изглежда?

Не е трудно да разберем на какво се дължи фурорът и не можем да отречем, че идеята е добра. Темата е била актуална както преди 40 години, когато е писан романът, така и днес. От няколко десетилетия се радваме на увеличаване на правата и свободите, повече равни възможности и по-малко дискриминация, но тези постижения са крехки и винаги може да се намери група религиозни или крайнодесни откачалки, които да ни ги отнемат, вярвайки (или заблуждавайки последователите си) че вършат нещо добро. Турция и Русия вървят към диктатура, САЩ си избраха техния еквивалент на Волен Сидеров за президент, Ислямска държава запали половината Африка и Близък изток, Великобритания от раз направи около 50 крачки назад с брекзита си, а в България още тъжат по комунизма докато мафията все по-стабилно се окопава във властта. Иначе казано, и в нашия свят се движим по ръба, масата от хора няма против да бъде третирана като стадо овце и не е невъзможно да си представим реално преминаване към антиутопия, в която свободите ни са отнети, а нагли психопати разполагат с живота ни.

В случая на сериала става дума за някакво неопределено бедствие или екологична катастрофа, която прави повечето жени на Земята безплодни. Религиозната групировка „Синовете на Якоб“ успяват да убият конгресмените на САЩ и да превземат властта, в резултат на което Съединените щати се разпадат и се формира република Гилиад (или Галаад, както трябва да е еквивалентът на български – името е библейско). Откачалките твърдят, че го правят за добро – завръщане към старите идеали и традиции с цел въдворяване на ред, увеличаване на раждаемостта и спасяване на човечеството. Жените вече са стока, тотално подвластни на мъжете, нямат право да четат, а тези, които могат да раждат, се разпределят по къщите на големците, където да ги заплождат в отблъскваща сексуална церемония и да се държат с тях като с добитък. Наистина, благодарение на техните методи в Гилиад започват да се раждат здрави деца, докато в по-свободното Мексико, например, не са имали раждане от 6 години. Но пък кой би искал да живее и прави деца в толкова ужасен свят, освен тираните, властващи над него.

Сериалът повдига уместни и актуални теми за размисъл, които засягат не само жените (или хомосексуалните, които са брандирани като полоотстъпници и избивани), а всички. Не става дума само за феминизма, с натякването на който, за щастие, историята не прекалява по дразнещ начин. За да се осъществи цялата тази радикална промяна, трябва първо да се намерят достатъчно хора, които да я искат (а отрепки явно се намират лесно), и второ – останалите да я проспят. Именно това се случва – свестните хора не оказват достатъчна съпротива срещу промяната, а останалите дори не се сещат да избягат навреме в доста по-либералната Канада. Гражданите на Гилиад без ръководни длъжности практически живеят в информационно затъмнение – сериалът умело изследва какво означава да нямаш новини за нищо и да разчиташ единствено на слухове, които често са неверни. Сюжетът служи за ужасяващо предупреждение, че всичко това може да се случи и тук, и всички ние – мъже или жени, хетеро или хомо, бели или черни – вероятно ще го допуснем, защото сме твърде пасивни. Някой дори ще го подкрепят, защото са твърде тъпи, за да осъзнаят кое е добро за тях. И ще страдаме, и ще псуваме тайничко държавата, докато междувременно прекланяме главицата си, за да не я отсече сабята.

Тук обаче вече се появява първият ми проблем със сериала. Намирам за трудно да симпатизирам на героите, при положение че донякъде те сами са отговорни за съдбата си. Ще ми се да вярвам, че ако съм изправен пред техните избори, ще се боря докрай или ще предпочета да умра геройски, пред това да живея като роб. Тук обаче най-свестните персонажи са заспалите – тяхната съпротива се изчерпва с посещение на протест, драскане по стените и 1-2 опита за бягство (изключвам от тази сметка красивата Офглен, тя неслучайно е най-симпатичният персонаж, за който актрисата Алексис Бледел също взе Еми). След провала си слугините се превръщат в покорни и послушни слуги на новия режим. Има ги и още по-заспалите – като шофьора Ник, който обикаля с апатична физиономия и подкрепя тиранията, дори помага в изграждането й. Неговата мотивация не е разработена, но се налага изводът, че той просто се движи по течението и е твърде мързелив, за да се замисли за последствията от действията си. Стигаме и до самите тирани – хора като леля Лидия, чиято брутална и болезнена смърт нямам търпение да видя, или командир Фред, който не само насилствено налага своите изкривени разбирания върху света, но и сам отстъпва на принципите си, обикаляйки бардаците и подкупвайки слугинята си със скрабъл или стари списания.

Но най-зле разработеният персонаж за мен е съпругата на командира – Серена Джой (изиграна от прекрасната Ивон Страховски, на която съм фен от „Чък“ насам). Отначало тя не е проблемна – просто поредната зла и безсърдечна полузаспала кучка, донякъде жертва на режима. В средата обаче се разказва и нейната предистория – тя всъщност е била умна и начетена жена, дори феминистка. Не се разбира каква точно е причината да участва в създаването на режим, който отнема собствените й права. Толкова копнее да гледа собствено дете, че е готова да затрие света, за да се сдобие с него? Избива собствени комплекси и амбиции за величие? Така страстно е влюбена в мъжа си, че е готова да му робува? Прекалено тъпа е, за да осъзнае, че адът, който строи, не е полезен за никого? Психически болна е? Нито едно от тези обяснения не изглежда приложимо и много се надявам на персонажа да се обърне по-сериозно внимание във втори сезон. Подозирам, че самата Ивон Страховски не е много наясно с ролята си и затова изглежда объркана и заблудена през повечето време.

Ясно е, че идеята на сериала е да покаже постепенното пробуждане на главната героиня – слугинята Офред (също Отфред или Нафред – идеята е, че името й зависи от командира, при когото е настанена като крава за разплод в момента). Но и там нещата не са разработени както трябва. Вече споменах, че ми е трудно да й съчувствам, предвид цялата й пасивност докато светът около нея се променя. В първите епизоди, когато вече е готова слугиня, настанена с отворени крака при собственика си, всички отвсякъде я мачкат и тя няма нищо, на което да стъпи, за да започне да се опълчва. Тъй като сценаристите явно осъзнават, че пасивната героиня не е полезна за историята, а и не бива атмосферата да е прекалено мрачна, те се опитват да й дават някакви изкуствени моменти на пробуждане и малки победи. Цяла серия я тормозят, но накрая тя вижда драскулка в гардероба и завършва с оптимистична нотка – „Вече съм будна“ или „Знам, че ще дойдат по-добри времена“. Дори един от началните епизоди приключва с гордото „Ние сме слугини!“ и група жени в червени роби, подредени като армия. Тези оптимистични финали подсказват, че всеки момент женорята ще ушият байряка с надпис „Свобода или смърт“ и ще се разбеснеят, както би било нормално да стане. Но след това сериалът продължава сякаш нищо такова не се е случвало – в следващите серии пак я мачкат и тя пак си кротува. Реална съпротива слугините оказват чак в последния епизод, но по лошо измислен от сценаристите начин, който лесно може да бъде анулиран в началото на втори сезон, за да продължи всичко както досега.

Друг елемент, който не ми допадна в сериала, е мудното темпо, забавено от излишна драматизация и прекомерно задълбаване в предистории. През повечето време не се случва нищо съществено, по-значимите моменти изобилстват от кадри на забавен каданс, диалозите се водят с продължителни паузи. Не казвам, че няма въздействащи драматични моменти, достойни за ретардация, но не е добре цялото темпо да се ръководи само от тях. Ако Серена извика Офред или я попита нещо, на слугинята й трябват около двайсетина секунди, за да реагира, като камерата проследява внимателно всяка от тях. Въпреки че донякъде е обяснимо, все пак тя трябва да внимава какво казва и прави, нищо чудно, че господарката й я мисли за слабоумна. Епизод 7 пък е изцяло посветен на практически страничен персонаж и е достоен да се мери по протакане с еквивалентните в „Живите мъртви“. Ако нямате търпение за лишени от развитие сцени, ще трябва да гледате някои моменти с превъртане.

Въпреки тези проблемни елементи, които помрачават бляскавия образ на сериала, изрисуван от критиците, гледането си заслужава, а наградите и хвалбите имат основание. Със сигурност ще усетите The Handmaid’s Tale по-близък ако сте жена, но и за мъжете има достатъчно материал. Имаме нужда от подобни истории, за да ни покажат, че трябва да се борим непрекъснато за по-добър живот, да не допускаме други да се възползват от нас, да си помагаме взаимно, да се стараем повече да се разбираме и приемаме и да не се оставяме на течението. Както и за да си напомняме, че колкото и справедлива да е каузата ни, колкото и да ни хвалят за начина, по който я вплитаме в творчеството си, трябва да внимаваме и да се стараем да работим качествено. А не да претупваме персонажите и мотивацията им или да протакаме развитието на сюжета, спокойни, че при критиците феминизмът и либералните идеи винаги дават бонус за крайната оценка, достатъчен да замаже пропуските ни.

 

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 4
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5.50
Eлементи на изненада – 5-
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 4
Саундтрак – 5+
Старание на екипа – 5-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5+

Обща оценка: Много добър (5.03)

Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |