Революция и магия

„Нова зора, нова пустиня” гласят подзаглавието на „Дете на пустинята” и лозунгът на бунтовния принц Ахмед. Както може да се досетите от него, от заглавието и от корицата на романа, той пренася читателите си в една магическа източна реалност, която странно напомня и за „1001 нощ”, и за уестърн, и в същото време съдържа всички елементи на юношеските фантастични романи, които не спират да ни заливат през последните години. Книгата е първа част от трилогия, предназначена за младите читатели (да кажем между 13 и 16 години) и има определен чар, който може да се хареса на по-възрастните, ако изпитват носталгия по приказките от детството.

Авторката Олуин Хамилтън е създала свой собствен свят, който не е разположен в миналото или бъдещето, а сякаш в отделно измерение, със собствена география, космогония и култура. Повествованието е от първо лице и се води от главната героиня Амани, която живее в затънтения пустинен град Дъстуок. Той от своя страна е в изостаналата, но мистична страна Миранджи, която явно е вдъхновена от арабските приказки. Страната се управлява от зъл султан (с огромен харем и много синове), който експлоатира поданиците си и е позволил на чужденците галани (светли и синеоки, за разлика от местното население) да разположат свои военни бази на територията на държавата и да се държат като господари. Един от синовете на султана, отраснал зад граница – споменатият в началото принц Ахмед, събира бунтовници, за да детронира баща си и да помогне на народа и страната си.

Основното природно богатство на пустинната държава е желязото, което служи за производство на оръжия, но има и едно изненадващо приложение – укротява духовете, джиновете и другите магически създания, с които е пълно в тази реалност (т.е. не само в Миранджи, а навсякъде) и чието съществуване предхожда човешкото. Въпреки, че местните водят тежък и доста обикновен начин на живот, те разполагат и със съвременни изобретения като влакове, бомби, пистолети и т.н., което придава определен стиймпънк привкус на сюжета. Подобно на тези, от които са вдъхновени, миранджийците са изключително религиозни – религията и митологията им са интересни и сами по себе си също напомнят за приказка. Централно място в митовете заемат джиновете – безсмъртни и могъщи същества, които били първият народ, населил земята. Те създали хората, за да воюват вместо тях с изчадията на Разрушителката на светове, но след като спечелили войната, започнало падението им. Джиновете били привлечени от човешките жени (тъй като самите те са безсмъртни и не се налага да създават поколение, сред тях няма същества от женски пол) и мнозина се сдобили с деца от тях – полуджинове, които приличат на хора, но имат отличителни белези и разнообразни дарби (или „суперсили”). Постепенно хората осъзнали, че могат да се борят с джиновете по същия начин, по който са победили създанията на Разрушителката – а именно с желязо. С времето те ги отблъснали и се превърнали в господари на света.

Амани е сираче – майка й е екзекутирана, след като убила баща й – пияница, който тормозил семейството си години наред. Шестнадесетгодишната девойка предполага, че причината за това се корени в цвета на очите й – сини, като на галаните, а не тъмни като тези на двамата й родители. В началото на романа тя живее в дома на леля си и чичо си и слугува в домакинството им, което се състои от жените, децата и синовете на чичото.

Похотливият чичо (който не й е кръвен роднина, а е съпруг на сестрата на майка й), възнамерява да се ожени за нея, но самата Амани има други планове. Тя смята да използва дарбата си да стреля безпогрешно с пистолет, както и оскъдните си спестявания, за да се спаси от забравения от бога град и да отиде в далечната страна Изман, където живее друга нейна леля (която тя никога не е срещала). Първоначалният й план се проваля, но съдбата я сблъсква с красивия Джин (който е човек – просто така се казва). Той е бунтовник със загадъчно минало, преследван от армията на султана. Двамата обединяват сили, за да спасят живота си, но скоро момичето разбира, че спътникът й има тайни от нея. Постепенно Амани осъзнава, че бягството при непознатата леля не е решение и мястото й е в нейната родина – тук тя има цел – да помогне на собствения си народ, на своите себеподобни, и да открие повече за самата себе си и произхода си.

„Дете на пустинята” е дебютната книга на Олуин Хамилтън и това за съжаление си проличава по стила й на писане, който се нуждае от  допълнителна шлифовка. В определени моменти е трудно да се разбере кой на кого говори, съществува лека тромавост, която не е дразнеща, но затруднява читателя да си изгради добра представа за случващото се (най-вече в наситените с екшън моменти). На доста места из книгата се срещат и печатни грешки (например променени букви в имената на персонажите), което също може да отблъсне по-взискателните читатели. Самата история е приятна, но общо взето стандартна (момиче среща момче и се влюбват; тя открива, че е много по-силна, отколкото си е представяла; двамата, заедно със съратниците им, се борят да променят света). Обратите не са много впечатляващи (но ги има), а посланията са типични за западната култура – на моменти дори намирисват на пропаганда. Разбира се, няма нищо лошо в това, авторката да пропагандира в полза на каузи като правата на жените, толерантност към различните, демократичните ценности, но понякога просто изглежда прекалено очевидно, а и прекаляването с прозападните идеи стои някак наставено върху общия приказно-екзотичен фон на историята.

Персонажите като цяло не са добре представени. В две-трети от романа единствените, които имат истинско значение (и които читателите имат възможност да опознаят), са Амани и Джин.

Тя е красива и решителна, има голяма уста, която често й докарва неприятности. Сама се е научила да стреля с пистолет и в това отношение е ненадмината. Първоначално просто иска по-добър живот, но в последствие открива чувствата си към Джин и много тайни, свързани със семейството и.

Джин е борбен, потаен, закрилнически настроен (не само към Амани, но и към роднините си), отличен воин. Той споделя чувствата на Амани, но прикритото му поведение създава напрежение между тях.

В ролята на традиционния злодей е злият син на султана Нагуиб, за когото всъщност знаем много малко (освен че е жесток, слабохарактерен и комплексиран).

Едва към края на романа се появяват още интересни персонажи, но може би тъкмо защото са много и струпани на едно място, те правят впечатление по-скоро на шарена тълпа, отколкото на личности, които заслужават специално внимание.  Може да се допусне, че по-голяма роля в следващите части от трилогията ще имат Нуршам – младеж с много специална дарба (тайна е), религиозен фанатик, но онеправдан по своему, както и красивата Шазад – девойка, която е съвършена във всичко, което прави и е изключителен стратег и войн. Вероятно предстои да бъде развит и образът на бунтовния принц, който засега само присъства, но не е в центъра на събитията. Полуджиновете общо взето са впечатляващи и напомнят за мутантите от „Х мен”. Любопитна подробност е, че те не могат да изрекат лъжа, въпреки че по природа са измамни създания.

Като цяло, „Дете на пустинята” е интересен юношески роман, в който и любовната история, и баталните сцени са представени по начин, който го прави подходящ за младите читатели. Сюжетът на творбата не е наситен със събития и напомня за дълъг пролог, поставящ началото на една по-мащабна история. Фантастичните елементи изобилстват, а източната атмосфера въздейства по приятен начин на въображението – общото впечатление е за една дълга приказка, в която злите си получават заслуженото, а силите на доброто извоюват победа. Разбира се, тъй като поредицата не е завършена, засега това е само спекулация…

Моята оценка:

История – 4
Герои – 5
Стил на писане – 4
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (4,80)