Ревю на първи сезон на „Люк Кейдж”

Преди седмици беше излъчен първи сезон на поредния супергеройски сериал, рожба на сътрудничеството между Нетфликс и Марвел – „Люк Кейдж”. Сериалът е част от поредица, която, както феновете отдавна знаят, включва „Деърдевил”, „Джесика Джоунс”, както и предстоящите „Железният юмрук” и „Защитниците” (в който ще се съберат заедно героите от останалите три сериала, за да обединят сили срещу общ враг). Поредицата сериали за нестандартни (близки до народа) супергерои се оказа толкова успешна, че повечето от тях получиха поръчки за втори сезони, а някои нови лица дори получиха свои разклонения („Наказателят”).

Заради този успех, както и поради това, че първите сезони на „Деърдевил” и „Джесика Джоунс” бяха близки до съвършенството (като за този жанр, не до абсолютното съвършенство 😉  ), очакванията към първи сезон на „Люк Кейдж” бяха доста високи. Дали сезонът оправда тези очаквания – не напълно. Истина е, че докато сериалът имаше някои изключително силни и впечатляващи като изпълнение епизоди, той имаше и такива, които бяха по-скоро скучни, изпълнени със сапунена драма и клишета, достойни за анимационен сериал от деветдесетте години. Общото впечатление е доста смесено; заради драстичната смяна на тона някъде по средата на сезона (т.е. когато беше сменен основният злодей), зрителите биха могли да придобият чувството, че са гледали два напълно различни сезона, първият от които е значително по-интересен от вторият.

В първата част беше представен Люк Кейдж – вече сме го виждали в „Джесика Джоунс”, но тъй като екипът зад сериала (режисьор, сценаристи и т.н.) е друг, съответно и персонажът е доста по-различен от това, което си спомняме. На първо място – Люк изобщо не споменава Джесика, с която имаха сложни, но изключително страстни взаимоотношения, спасяваха се взаимно и в крайна сметка – очевидно си подхождаха (по суперсили). Това е малко объркващо, тъй като може да си зададете въпроса – дали пък действието не се развива преди събитията от „Джесика Джоунс”? Още повече, че Люк работи като метач в бръснарницата на харлемския мъдрец Поп и се държи като беглец, докато в „Джесика Джоунс” той беше съдържател на бар и не се притесняваше от полицията… Може да изглежда странно, но не – действието не се развива в някакъв отминал период, а непосредствено след събитията от втори сезон на „Деърдевил” и месеци (?) след тези в „Джесика Джоунс”. Но, както и да е – ако оставим тези странности настрана, началото на сезона е наистина интригуващо. Люк Кейдж предпочита да остане в сянка, защото е беглец (няма да издам подробности, тъй като не искам да включвам прекалено големи спойлери в ревюто). Единственият, който знае за силите му, е възрастният Поп (това е прякор – няма да превеждам прякорите, тъй като някои от тях звучат неуместно на български; предварително се извинявам за „акцента”). Той е бил гангстер на младини, но се е променил, отворил е известен в границите на Харлем бръснарски магазин и е уважавана местна легенда.

Освен при него, Люк работи и като мияч на чинии (и понякога – барман по заместване) в „Харлемски рай” – клубът на най-влиятелният харлемски мафиот – Корнел Строукс (известен още като Котънмаут). Корнел и братовчедка му Марая Дилърд, която е градски съветник, се изживяват като крал и кралица на квартала. Докато той върти на пръста си подземния свят, тя е уважаван политик и се стреми да постига целите си „на светло”. Когато група заблудени младежи (един от които работи в бръснарницата на Поп), задигат голяма сума пари от Котънмаут, ситуацията се нажежава – от една страна назрява гангстерска война между хората на Корнел и латино мафията, а от друга – Марая настоява парите да бъдат върнати незабавно, тъй като е заела на братовчед си сума, която всъщност принадлежи на обществото. Поредица от събития, някои от които трагични, превръщат Люк Кейдж и Корнел Строукс в смъртни врагове. Корнел се бори,за да опази короната си, а Люк – за да защити Харлем. Той за първи път използва силата си за благото на обществото. Междувременно, полицайката Мисти Найт (с която бегло се познават 😉  ), разследва случващото се и осъзнава, че Люк не е съвсем обикновен човек.

Тъй като не мога да пиша повече за първата половина от сезона, без да включа спойлери, минавам на втората: Ситуацията е променена и Корнел вече го няма. Бизнесът му е наследен от Марая и неговата дясна ръка Хернан Алварез –Шейдс. Двамата се борят не само с несломимия Люк Кейдж, но и с нов противник (който отначало е нещо като съдружник) – зловещият Уилис Страйкър – Даймъндбак. Страйкър има лични причини да мрази Люк Кейдж, а освен това, разполага с много специални куршуми, способни да наранят и дори да убият неуязвимия герой. За да се предпази от него, Люк трябва да се свърже с хора от миналото си – а по-точно, от времето, когато е бил в затвора и се е сдобил с невероятните си способности (нечовешка сила и неуязвимост). На помощ му се притича самоотвержната  Клеър Темпъл (т.нар. Нощна сестра, която сме виждали в двата сезона на „Деърдевил” и за кратко – в „Джесика Джоунс”). Кейдж научава някои интересни неща за себе си, както и за голямата си любов – Рива (която Джесика е убила преди години, по заповед на Килгрейв), а това всъщност са единствените наистина интересни моменти от тази част от сезона.

Въпреки, че сериалът включва някои откровено безинтересни епизоди, както и досадни лични драми, не мога да пренебрегна достойнствата му, които значително ще повишат оценката в края на ревюто. На първо място сред тях е стилната обстановка – всичко – от интрото, до костюмите, е красиво, изпипано и носи приятно ретро усещане. Музиката (която изпъква в първите епизоди) също прави изключително добро впечатление, стига да харесвате джаз. Всички тези достойнства остават малко встрани след изключването на Корнел от сюжета, но това не означава, че трябва да ги забравим.

Злодеите в сериалите на Нетфликс винаги до сега са били доста впечатляващи – Корнел и Марая не правят изключение. Те са интересна двойка – тя е зловеща не само защото е безскрупулна жена политик, а и понеже е продукт на средата си – едновременно насилник и жертва. Той е обикновен човек (т.е. без супер сили), но излъчва жестокост и някаква груба харизма, която го прави запомнящ се. И двамата са умни хора с таланти, които са могли да бъдат добри и успешни (не като престъпници, а в положителния смисъл), ако бяха отгледани по различен начин. В това е заключено едно от силните социални послания на сериала.

За разлика от тях, Страйкър (Даймъндбак), е изкуствен, дразнещ и неприятен. Той, разбира се, също е зловещ, но по начина, по който са зловещи злодеите от детските филмчета – при него всичко е пресилено. Дори личната му драма, която би трябвало да породи известно съжаление у зрителите, е по-скоро сапунена, отколкото въздействаща. Единственото хубаво нещо у Страйкър е, че неговите слабости някак си позволяват на Шейдс да се открои дори повече, отколкото е предвидено от сценаристите. Шейдс е дясната ръка на Котънмаут, а впоследствие – съветник и все по-близък приятел на братовчедка му. Той е от типа злодеи, които постигат целите си от сенките, но прякорът му не идва от това, а от слънчевите очила, които носи постоянно.

Самият Люк Кейдж е противоречив образ. Той безспорно е добър човек, но в началото е твърде колеблив (по отношение на това дали да използва силите си, за да защити Харлем), а личните му дела са пълна каша. Люк успява да създаде някакъв тип интимна връзка с почти всяка жена, с която има по-дълготрайни взаимоотношения, но в действителност обича истински само и единствено мъртвата Рива. Заслепението му по отношение на нея е необяснимо, тъй като не е трудно да се досети, че любимата му не е била напълно искрена с него във връзка с много неща. Когато истината му се разкрива, неговата реакция е едновременно емоционална и глупава (тъй като се изразява в нелепа демонстрация на сила и – както се вижда от финала, не може да спре неизбежното).

Полицайката Мисти Найт е един от основните положителни персонажи в сериала. Тя има изключително развихрено въображение, което й помага в разследванията. Тези от нас, които познават поне малко Марвел, вече трябва да са се досетили, че визуализациите на Мисти не са просто полет на въображението, а нещо различно и „специално”… Засега в сериала не е разкрито нищо повече по този въпрос, но бъдещето е пред нас.

Другата жена на Люк… Другият основен положителен женски персонаж – Клеър Темпъл едновременно прилича и се отличава от образа, който познаваме от останалите сериали от поредицата. В „Деърдевил” Клеър беше разтърсена от мрака на супергеройския живот и определено искаше да се откъсне от него, докато тук медицинската сестра разкри на майка си, че новата й житейска цел е да оказва медицинска помощ на (по-малко известните) супергерои. Интересно е, че след кратка и злополучна връзка с Мат Мърдок, Клеър успя да се влюби и в Люк. Според комиксовата вселена, той си принадлежи с Джесика Джоунс, така че връзката им е обречена на провал. Въпреки това, Клеър се появява във всички сериали на Нетфликс и има шанс да си намери нов приятел в лицето на Железния юмрук или Наказателя (или и двамата?!).

По-горе споменах, че сериалът съдържа доста социални послания, някои от които са на място и въздействащо представени (това с Марая и Корнел), докато други пропускат целта. Сред по-неуспешните е включването на BLM движението. В случай, че не сте осведомени (малко вероятно) – движението „Black lives matter” е израз на социално недоволство на цветнокожите граждани на САЩ, породено от това, че американските полицаи имат навика да стрелят на месо по тъмнокожите „нарушители” (често без да е извършено каквото и да било престъпление). Разбираемо е, че сериалът иска да даде гласност на тази кауза, но включването и в него изглежда изкуствено – като чиста пропаганда, а сцените, в които  харлемските младежи помагат на Люк да се скрие от полицията, като се обличат като него, напомнят за емблематичната сцена от филма „Спартак” и са по-скоро неуместни, отколкото вдъхновяващи.

Като стана дума за социални каузи, трудно е да се пренебрегне фактът, че „Люк Кейдж” е доста расистки сериал (расистки спрямо белите, ако не е ясно). Единствените бели персонажи, чиито имена си струва да помним, са изключително неприятни личности. А именно – това са партньорът на Мисти – Скарф (не знам дали това е прякор или фамилия), лудият учен доктор Бърстийн и още по-лудият надзирател Аблърт Ракъм. Би било добре, ако имаше поне един запомнящ се бял персонаж, който не убива добри хора, не е извратен и жесток и не прави зловещи експерименти със затворници, но явно политическата коректност не работи по този начин…

Финалът на „Люк Кейдж” е най-отвореният, който имаме досега в супергеройската поредица на Нетфликс и за съжаление най-несполучливият. Той е достоен завършек на разочароващата втора половина от сезона, но поне подготвя някои интересни промени, които ще видим в евентуалното продължение.

Въпреки разочароващите епизоди, сериалът получи относително добър прием от феновете, което накара създателите му да обещаят да има втори сезон, макар и не скоро. Вторият сезон (който, макар и обещан, не е официално потвърден от Нетфликс), ще бъде излъчен най-рано през 2019 година, тъй като предстоят цял куп проекти от същата поредица, някои от които вече се снимат. Припомням, че през следващата година ще видим първи сезон на „Железният юмрук”, след това – сборната формация „Защитницте”, след това (неясно в какъв ред) – трети сезон на „Деърдевил”, втори на „Джесика Джоунс” и първи на „Наказателят”. След всичко това, евентуално можем да се надяваме на втори сезон на „Люк Кейдж”, както и че той ще наблегне на предимствата и ще избегне грешките на първия 🙂

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 6++
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6
Общ успех: Отличен (5,50) (С уговорката, че ако оценявах само втората половина от сезона, оценката щеше да е много по-ниска)