Същински снежен ужас

Няма да се впускам в обяснения колко е велик Дан Симънс или колко много интересни книги издадоха „Изток-Запад“ през последните няколко месеца – това вероятно сте го видели и сами. Новият роман на този автор излезе в края на миналата година. Издателството явно знае с какво бижу разполага, защото преводът е много качествен, печатни грешки почти няма, а корицата е прекрасна и на 120% адекватна.

Първата реакция, като видиш цената от 30 лева за изданието с меки корици, вероятно е да си кажеш „Ужас!“. Много хора, при вида на книга от 800 страници, също възкликват „Ужас!“. Бързам да ви успокоя, че цената си заслужава, а обемът изобщо не тежи – стилът е много лек за четене (макар да не описва леки за четене неща), а историята е толкова завладяваща, че може и да не усетите как сте прелистили книгата за няколко дни.

В романа „Ужас“ става дума за полярна експедиция от 134 души, които през ХІХ век се отправят на север, за да търсят преки пътища до Канада и да картографират сякаш вечно замръзналите земи около Северния полюс. Особено тежката зима по време на тяхното пътуване обаче ги сварва неподготвени и двата кораба са сковани в леда някъде на 70-тия градус северна ширина. Техните хранителни запаси стремително намаляват, студът прави всеки по-невнимателен моряк жертва на измръзване и това са само предвидените неудобства.

В последствие започва да ги дебне мистериозен и сякаш непобедим звяр, появяват се болести, мистериозна ескимоска, за която моряците смятат, че е вещица, и бунтовници сред екипажа. Моряците започват да измират един по един, а оцелелите отслабват и се разболяват от студ, глад и стрес. Ситуацията става все по-тежка, ледът не дава признаци за пропукване и, като знаем, че двата кораба от романа, „Еребус“ и „Ужас“, са съществували реално и нито един член на екипажите им не се е завърнал, героите от романа изглеждат обречени.

Ужасът от заглавието е напълно буквален и… поради липса на по-силна дума, перфектно описан. Добре ще е да прочетете този роман докато още е зима. Прибирате се отвън, където е -5 градуса, и веднага се сгушвате под одеалото, за да се стоплите, проклинайки студа и по-късия зимен ден. Отваряте книгата и… се озовавате в свят, където обичайната температура се движи около -45, -15 градуса се смятат за жега, а слънцето не изгрява с месеци наред.

Потръпвате и посягате към дистанционното, за да усилите климатика. Героите от този роман могат да си позволят по един час парно отопление дневно и то само защото корабите им са връх на технологиите, и то само докато не им свършат и последните запаси от въглища.

Четете за несгодите им и ви става лошо, чувствате вечерята си да се движи из корема ви. Героите от книгата са прекарали последните две години в ядене на развалени консерви, осолено свинско и нищо друго. Но дори и тези запаси намаляват, докато гладът все по-настойчиво чука на вратите им.

Заболява ви главата – може би сте хванали грип? Героите от „Ужас“ заболяват от скорбут, при който зъбите и косата падат, кръвта изтича от всяка възможна дупка на тялото, всеки удар причинява неспасяем вътрешен кръвоизлив, а всеки по-силен звук може и да ви убие.

Изобщо, атмосферата от първите 600 страници на книгата е най-мрачната, на която съм попадал в художествено произведение. И може би най-качествено изградената такава. Читателят не просто се потапя в нея, студът от страниците се просмуква в костите му, а тварта от романа сякаш го дебне зад гърба му. Симънс не пропуска нито един детайл, който може да се използва за натъртване или усилване на ужаса (без в никакъв случай да прекалява).

Още по-хубавото е, че се потапяш в тази атмосфера още от самото начало. При обем от 800 страници, човек очаква първите 200 да минат в приготовления за експедицията, опознаване на героите и тем подобни глупости. Напротив, още от самото начало се озоваваме на борда на хванатия в капана на ледовете „Ужас“ с неговия капитан и мъжете, търпеливо чакащи възможността да се спасят от студа, мрака, глада, звяра и ескимоската вещица, приютена на борда. По-нататък има няколко ретроспекции за преди заминаването, част от които изглеждат излишни, но всъщност помагат на героите да влязат под кожата ни или подсилват значението на развръзките накрая.

Странно е как в тези 800 страници хем не се случва много, хем почти няма моменти на излишни описания или досада. В редките случаи, в които е минало повече време без някакво по-значимо събитие, а Симънс е задълбал в някоя подробност, е достатъчно само да обърнеш още 1-2 страници, за да стигнеш до нещо впечатляващо. Тайната може би се крие в това, че авторът успява да изцеди максималното от сюжета и да предаде всяка случка по начин, който да я направи запомняща се и значима.

Странно е също как хем някои неща са предвидими, хем като цяло не знаеш какво да очакваш и обръщаш всяка следваща страница с нетърпение. Не се търсят толкова стряскащите появи на чудовище от нищото, колкото се залага на напрежението от очакването, мистерията на това какво и защо всъщност се случва, откъде се е взело чудовището и каква е ролята на ескимоската в цялата история. Симънс цели не толкова да ни шокира с обрати, колкото да ни завладее и да превземе умовете ни с историята си. И му се получава.

Въпреки че е сред доайените на фантастиката, Симънс е бил пестелив с фантастичните елементи в „Ужас“. Самото чудовище всъщност има доста редки появи, а свръхестественото идва от митовете и легендите на ескимосите, които за целите на романа се оказват истински. Реално обаче, не се усеща липса, защото атмосферата и без чудовището е достатъчно тягостна и завладяваща. Изобщо, в този роман не може да се каже, че нещо, което трябва да го има, липсва.

Героите не са малко, отнема им известно време да ни станат симпатични, но след като успеят, а това неминуемо се случва, всяка следваща смърт има силен емоционален заряд. Колкото и мрачни да изглеждат нещата, сякаш винаги се надяваш следващият план да проработи или поне този или онзи герой да оцелее. Няма да ви кажа дали някой оцелява или не (то и без друго има основания за спор по този въпрос), само ще ви кажа, че инвестицията във време и емоции за прочитането на книгата се отплаща.

Колкото до темите за размисъл и литературните достойнства – има ги в изобилие. На практика имаме сблъсък между две култури, два тотално различни начина на живот – англичаните от ХІХ век и ескимосите. Има моменти, в които е възможно да се зачудиш дали студът е в леда около земите на ескимосите или в сърцата на хората от лицемерното общество на цивилизацията.

Чест прави на Симънс, че деликатно е вкарал няколко пиперливи теми, които са само загатнати, но обективно, с доброто и лошото и на двете страни. Така например има четирима герои хомосексуалисти, по това време наричани още содомити. Двама от тях спокойно могат да се определят като лоши, а другите двама – като добри. В крайна сметка обаче съдбата им е еднаква – както на всички хора, без значение от ориентацията им. Разбира се, този детайл е нещо съвсем странично – нито е особено важно за сюжета, нито смятам да обръщам ревюто на дискусия „за или против гей парадите“. Ако въпросът ви притеснява, върнете се на секса с извънземни от предишните творби на Симънс. Това е само една от социалните теми, един от разрезите на обществото, деликатно втъкнати в романа, за да го направят много по-задълбочен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Няма да задълбавам в литературен анализ, дори да има почва за такъв, защото не се смятам за висш критик и мразя да се занимавам с такива неща. Само ще ви кажа, че, независимо дали си търсите просто хорър-романче или по-задълбочена литература от жив класик, „Ужас“ има потенциал да се нареди сред любимите ви четива и със сигурност ще остане за дълго време в съзнанието ви.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6-
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6-
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 5.50
Фантастични елементи – 5+
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5.50

Общ успех: Отличен (5.78)