Смазващата сила на времето

„Честотата на Шуман” е първият роман на австралийския автор Кристофър Райд, като съчетава в себе си приключения, фантастика и трилър. Въпреки че в самото му начало е поместен кратък предговор, който твърди, че творбата съдържа специфична научна информация и се основава на исторически факти, фокусът е именно върху приключението. Затова ако евентуалният читател я отвори с нагласата за сложен и задълбочен роман, посветен на вселенските загадки, може да остане разочарован. Но ако приеме книгата такава, каквато е – нелоша фантастика с пътуване във времето (което не включва твърде много парадокси и теми за размисъл), може да прекара няколко приятни часа в четене.

Сюжетът ни отвежда в 2081 г., в средите на така наречения Меркуриев екип – група учени, които осъществяват изследванията си под патронажа на могъщата корпорация Ентърпрайз. Ръководителят на екипа – Бартън Ингърсън, е посветен на последния си проект – пътуване във времето. За негово съжаление, могъщият шеф на корпорацията му поставя твърде кратък срок, за да завърши експеримента си. Притиснат от обстоятелствата, Бартън трябва бързо да открие подходящ кандидат и да го убеди да влезе във все още неизпробваната машина на времето. Не всеки може да изпълни тази задача – кандидатът трябва да притежава специфична ДНК структура.

Най-подходящ според Бартън се оказва трийсетина годишният Уилсън Даулинг. След като е убеден от учения (не без обещание за щедро заплащане), Уилсън се съгласява – колкото заради парите, толкова и поради това, че вярва в съдбата си. За разлика от собствениците на Ентърпрайз Корпорейшън и останалите от Меркуриевия екип, младият мъж е посветен в тайната на Бартън – че не просто ще пътува във времето, а ще се върне до навечерието на 2013 г., когато ще трябва да изпълни специфична мисия – а именно – да регулира Честотата на Шуман. Мистериозната честота, наречена още „пулсът на Земята”, се усилва с годините и това води до буквално забързване на времето, повишаване на нивото на насилие сред хората, и евентуално – до пълна разруха. Разбира се, не всичко протича както е било планирано, и Уилсън трябва да преодолее куп препятствия, докато осъществява мисията си, състояща се в активирането на три древни портала.

Близкото бъдеще, в което ни отвежда творбата е предполагаемо много по-добро от нашето настояще, но и не много по-различно. За съжаление, авторът не му е отделил достатъчно внимание – надявам се, че ще поправи този пропуск в следващите си романи. Може да се предположи, че хората от края на 21 век са по-напреднали от нас (в разнообразни аспекти) и имат поне донякъде различен мироглед, но тази тема не е разгледана в сюжета.

Началото на романа е бавно и донякъде дори недодялано, но след около стотина страници, действието се забързва значително и тонът става доста интересен и напрегнат. Стилът на автора има както добри, така и лоши страни. Към добрите спада това, че Кристофър Райд определено умее да обрисува красиви пейзажи и да изгражда атмосфера. Недостатъците (които са значително по-натрапчиви в първите стотина страници), се състоят в няколко неща. На първо място, авторът изпада в ненужни подробности при описанието на героите. Вероятно целта му е да накара читателя да ги почувства близки, но той би могъл да постигне същото и с няколко детайла. Освен това, всички второстепенни персонажи са клиширани – имаме смешен афро-американец, едър червенокос злодей (признайте, че можете да се сетите поне за два примера за ненормално силен и едър, риж отрицателен герой), забавен професор – двойник на Айнщайн, красива руса жена с трагично минало и богат баща и т.н. Единствените, които заслужават внимание и може би дори симпатии, са Бартън и Уилсън.

Бартън определено е най-чистият в духовно отношение – той е човек с изцяло добри намерения, посветен на науката, който рискува работата и свободата си, за да изпълни това, в което вярва – така наречената „мисия Исая”. Единственото, в което може да бъде обвинен, е, че рискува и живота на Уилсън, вкарвайки го в експерименталната машина на времето, но в крайна сметка, той не го принуждава насила да се включи в експеримента. Образът му не е разгледан подробно (въпреки че в първите няколко сцени с негово участие получаваме изключително детайлно описание), но е симпатичен и интересен.

Уилсън Даулинг е Избраният (като Нео, Хари и разни други), в случая – наречен Надзирателят. Той, освен това, е смел, енергичен и привлекателен, и притежава глуповато чувство за хумор. Подобно на Бартън е симпатичен и добронамерен, въпреки че в края на творбата взима някои спорни решения. Също като (почти всеки от) останалите герои, Уилсън има тайна – неговата обаче, не е нито мрачна, нито трагична. Типично за ролята му на избран, той притежава някои специални сили. И по-точно – преди време младият мъж доброволно се е подложил на експеримент, целящ да отключи потенциала на мозъка му. В резултат на това, Уилсън може да задейства определени способности, като изключителна сила, способност за бързо запаметяване на информация, бързо изцеление, виждане в тъмното и др. За съжаление скритите възможности на мозъка му не го превръщат в гений и често не му помагат в трудни ситуации.

Останалите персонажи, както споменах, са повече или по-малко стереотипни. С тях са свързани някои несъответствия, които са прекалено нищожни, за да се нарекат дупки в сюжета (но все пак ги има).

Например – красивата Хелена е предопределена от съдбата да бъде любима и помощница на Уилсън, но освен това притежава специфични способности, които така и не са обяснени добре. Освен това, главният герой споменава, че от някъде познава противника си – едрият и страшен Висблат, но никога не става ясно от къде. Изявлението му остава като подвеждаща читателя улика. Тъй като „Честотата на Шуман” има няколко продължения, е възможно тези неща да бъдат обяснени допълнително. Може и да се дължат на неопитността на автора – както написах в началото, това е дебютният му роман, така че е нормално да страда от някои недостатъци.

„Честотата на Шуман” е интересна, но формулатична творба, която вероятно ще се хареса на почитателите на филми от типа на „Съкровището” или книгите на Дан Браун (с уговорката, че в него има фантастични елементи и много по-малко история). Романът не съдържа сложни теми за размисъл и не поставя героите си пред неразгадаеми мистерии и дълбоки дилеми, затова пък има доста добра развлекателна стойност. Приключението на Уилсън Даулинг, което се развива в края на 2012 г. дава един възможен и забавен отговор на въпроса защо преекспонираното пророчество на маите за края на света така и не се изпълни.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 4.50
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5.50

Общ успех: Мн. добър (4.80)