Струва ли си входът за пътуващото представление с вампир?

Ревю на книгата „Пътуващо представление с вампир” от Ричард Леймън и изд. „Изток-Запад“

вампирЗапочвам с уточнение – не съм на „ти“ с хоръра, и все пак имам определени очаквания от хорър-фентъзи с вампири. Например, очаквам да бъде ужасяващо, да има екшън, да има фентъзи… За съжаление „Пътуващо представление с вампир” излъга очакванията ми, но и не успя да компенсира разочарованието ми с нещо, което да ми допадне.

Предстоящото ревю е субективно и представя моето мнение за книгата, с което почитателите на Ричард Леймън не са длъжни да се съгласяват. Истината е, че прекалено много неща в този роман не ми харесаха, въпреки очевидното майсторство на автора – стилът на писане е лек и четивен, главите не са прекалено дълги и Леймън умее да изгражда въздействаща атмосфера.

За съжаление, сюжетът, който в началото изглежда обещаващ, е по-скоро муден и подтискащ, отколкото страшен или ужасяващ. Действието се развива през 1963 година, в скучно американско градче. Трима шестнайсет-годишни тийнейджъри – Дуайт, Ръсти и Слим (момичето, в което Дуайт е тайно влюбен) откриват, че градът им ще бъде посетен от Пътуващо представление с вампир, което ще се състои в полунощ на същия ден. Според разлепените навсякъде плакати, вампирката Валерия е прекрасна и изкусителна. Двете момчета завързват спор и в крайна сметка решават да проверят дали това отговаря на истината като посетят представлението, което между другото, е само за пълнолетни. Загубилият ще бъде обръснат от Слим – Дуайт се обзалага, че Валерия не е чак толкова прекрасна, като всъщност се надява да изгуби.

Ричард Леймън

Ричард Леймън

Повествованието се води от първо лице – Дуайт разказва за този най-ужасен ден в историята на градчето. Прочетохте правилно – ден. Целият роман от над 400 страници описва един-единствен ден, през който младежите се колебаят дали да отидат, след това се опитват да измислят как да стане това без знанието на родителите им, после пак се колебаят, и накрая (в последните петдесетина страници) става каквото става…

Разказът е разнообразен от няколко ретроспекции из живота на героите, които биха могли да накарат читателя да се усъмни, че това наистина е най-ужасният им ден. Предполагам, че зависи от гледната точка. Освен това изобилства от някои… направо казано порнографски епизоди, които нямат друга задача, освен да изграждат атмосфера. Колкото и да е странно, няма вампири или нещо друго свръхестествено. Има Полето на Джанкс – прокълнатото място, където ще се състои представлението, „дяволско” куче и цял куп отблъскващи индивиди, но едва ли някое от тези неща може да се опише като фантастично. Малко преди финала героите се сблъскват с истински изрод, но дори за него не е напълно сигурно, че е свръхестествен.

Героите – както главните, така и второстепенните, са добре изградени. Трудно ми е да преценя дали са реалистични, тъй като знам малко както за хората от шейсетте и седемдесетте години на миналия век, така и за американските тийнейджъри. Леймън успя да ме убеди в това, че американското общество отпреди шейсетина години е било наистина ужасяващо. Тийнейджърите очевидно са подтиснати във всеки един смисъл и се страхуват както от родителите си, така и от приказките на съседите. Мирогледът им се отразява на начина им на поведение, който изглежда странен и архаичен, а в същото време и на някои неадекватни постъпки. Въпреки че обществото в малкото градче е консервативно и уж всеки се стреми да спазва приличие, нито един от персонажите не е напълно облечен в нито един момент от сюжета, а зад затворените врати на домовете на обикновените жители, се случват неприятни неща.

laymon-game-260214На фона на слуховете (предадени от Дуайт) и това, което постепенно научаваме за някои от персонажите, семейството на Дуайт, както и самият той, са учудващо нормални. Младежът е доста влюбчив (а като стана дума и разгонен) и изпитва сериозни чувства както към Слим, така и към жената на брат си – Лий. Като пренебрегнем това, той е добро, смело и съвестно момче, но освен това е наивен и донякъде безхарактерен и параноичен.

Неговият най-добър приятел Ръсти е нещо съвсем различно. В очите на Дуайт, Ръсти е дебеличък, глупавичък и сладък, понякога циничен. В действителност той е същество, което успява да бъде противно във всяка сцена, в която участва, и има изключително нездрава връзка със сестра си – също толкова противната Битси. Отблъскващите качества на Ръсти градират в хода на сюжета, но въпреки това приятелят му продължава да си затваря очите за тях. За щастие говорим за хорър, следователно (нещо, което ми допада в този жанр), Ръсти си получава заслуженото накрая.

Най-интересна от всички безспорно е Слим. Тя е красива, добра и умна, и е жертва на отвратителния си баща-насилник, когото вероятно собственоръчно е убила преди няколко години. Истинското име на Слим е Франсис, но тя предпочита да използва различни прякори, които сама си измисля, или по-точно заема от любимите си романи. Това със сигурност е намек, че момичето страда от дълбока психическа травма и идентифицирането с измислени персонажи му помага да я преодолее.

Алтернативни корици - нито една от тях не набляга на кръвта и вампирите, и с право.

Алтернативни корици – нито една от тях не набляга на кръвта и вампирите, и с право.

Две трети от романа са заети основно от полу-интересна малка мистерия, чието разкриване еэразочароващо. Ясно е, че Леймън е искал да оправдае действията на героите си (на всички, освен на Ръсти) и да покаже, че те имат по-сериозно основание да присъстват на представлението от глупавия бас. Въпреки това, обратът е разочароващ. Финалът се опитва да компенсира с екшън и кръв, но като цяло следва зададения тон. Наистина има екшън и убийства, и като че ли Дуайт най-после се активизира (през целият сюжет той не е особено активен). Затова пък няма впечатляващи обрати, с изключение на това кой се оказва героят на деня. Краят е сравнително щастлив, с някои изключения и няколко отворени въпроси – например какво се случва с Битси в нощта на представлението.

Общо взето, романът става за губене на време, но не е много ясно дали изобщо има фантастичен елемент. По-скоро представлява разрез на обществото и история за порастване, отколкото хорър или новаторска идея. Има доста разочароващи моменти и, въпреки очевидната класа на автора си, не успя да ме впечатли.

БележникМоята оценка:

История – 3
Герои – 4
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 3
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Добър (4.10)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
3 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Въпросът ,,Струва ли си?“ е точния, а за мен отговора е -не. Не,не си струва да четеш описание на един единствен ден в над 400 страници, дори и да е хиляди пъти по -страшен. Плюс това според мен това може да се нарече порно -роман,психо -роман и какво ли още не,но в никакъв случай фентъзи! Аз лично не само не само не го смятам за интересен,но не го смятам и за хорър! Леймън наистина е добър писател,но тази книга е пълна загуба на време! Напълно подкрепям мнението на Петя Ивайлова!

Петя Ивайлова

Може би просто романите на Леймън не са подходящи за мен. 🙂 Не мога да отрека, че е добър писател, въпреки че книгата не ми хареса. Наистина очаквах да се случат повече неща – все пак не е малка по обем, а и да има много повече фентъзи.

Ето такива ревюта обичам – аргументирани, страхотно написани! Браво! За самата книга – честно казано за мен остава най-добрия роман на Леймън извън сагата за Звяра. Точно от книга с вампири никога не съм очаквал екшън („Сейлъмс Лот“ примерно – може би най-добрата книга на темата изобщо – няма кой знае колко екшън, същото важи и за „Покани ме да вляза“, която, като махнем вампирите и кървищата, си е чиста драма) 😛 Леймън и никога не се е славел с неочаквани обрати – всъщност над 80% от романите му са си чист сплетърпънк – кръв и черва на килограм, без много напрежение и без кой знае колко развити герои – хоръри просто за забавление. Докато с тази книжка (и още една-две) той доказа навремето, че може да пише и сериозни неща. Хареса ми примерно фактът, че и след края на книгата не можем да сме сигурни, че в случилото се има намесен свръхестествен елемент – това е големият плюс на книгата. И накрая – „порнографските“ епизоди тук са си направо софт в сравнение с нещата, които се случват в Къщата на звяра („розовите“ сценки със самия Звяр или действията на героя-педофил) или „В тъмните гори“, където срещаме доста разгонени мутанти в гората 😀