Зелена библиотека

Ако сте чували за фондация „Човешката библиотека“, но не сте много сигурни кои са те и за какво се борят, то аз имам идеалния литературен отговор на въпроса ви. Тяхната антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която излезе през 2016 г., отлично въплъщава идеалите и посланията на „Човешката библиотека“ – както с хубавото, така и с не чак толкова хубавото. Техните автори пишат не само за да ви развличат, а и за да ви предадат, че имаме нужда от малко повече любов, и от малко повече активност, за да запазим себе си и природата около нас. Понякога творбите в тази антология са твърде наивни, понякога са излишно патриотични или прекалено повърхностни, но винаги са позитивни, а посланията им – адекватни и актуални.

Сред авторите има всякакви – стари и млади, българи и чужденци, най-старият разказ е писан през 1971, а най-новият – през 2014. Но е учудващо колко необходимо е да се чуят/прочетат те сега, когато наболели теми са Пирин, справедливостта, увехналите ценности и борбата за по-добър живот. Сборникът едва ли ще допадне на хората, които смятат, че протестите всеки четвъртък на Орлов мост са не на информирани хора за опазване на природата, повече прозрачност в бизнеса и отделяне на мафията от държавата, а просто на сбирщина хипита, платени от „зелен октопод“, пречещи на туризма. „Зелени разкази (ама наистина)“ няма да обърне възгледите на закотвилите се в колите си псевдопатриоти, но пък може да влее нови сили на онези, които вече се борят за зелена кауза и имат нужда от съвсем леко презареждане.

Що се отнася до литературните качества на антологията – те също варират от творба до творба. Имаше 1-2 неща, които ме изненадаха много приятно, както и още толкова, които ме отвратиха. Останалите разкази се вмъкват някъде в скалата между двете крайности. Като цяло, по-често ми допадаха дългите разкази, чуждестранните и по-скорошните. Очаквах да харесам разказите на ветераните повече от тези на тийнейджърите, но учудващо се оказа, че възрастта на авторите въобще не е фактор.

Теодор Стърджън отдавна е любимец на съставителите и не е изненада, че първият разказ е негов. „Скалпелът на Окам“ е приятно произведение, повече експеримент на мисълта, отколкото динамичен сюжет. Не мога да кажа за какво се разказва, без да го спойлна, но определено е от по-добрите разкази в антологията. Въпреки че е най-старият, писан преди почти половин век, възрастта му изобщо не си личи. Спокойно можеше да бъде написан и днес.

Не мога да кажа същото за „Светулчина поляна“ на Сергей Другал. Неговият разказ не е лош, но се усеща повече като откъс от нещо друго, а не като самостоятелно произведение, и е видимо, че е писан отдавна. Той представя един потенциален свят на бъдещето, в който практически цялата му естествена история е консервирана в един изкуствено създаден микрокосмос. Група изследователи се придвижва из него и разглежда какво се е получило от пускането на природата на свобода.

За съжаление, безразличен ме остави „Братята от Левса“ на Александър Карапанчев, донякъде и заради позицията си в сборника. Той е третият поред, който просто представя един свят, без в него да има някаква запомняща се история и вторият без впечатляващи герои. „Братята от Левса“ са и доста по-фентъзи ориентирани, отколкото на мен ми харесва, и хиперболизират зеленото си послание твърде много, макар че поне не го набиват в канчето директно, а по начин, изпълнен с повече красота и въображение.

С подобни впечатления (или липса на такива) останах от „Следствието“ на Сергей Комарницки, „Парченца смърт“ на Мария Белчева, „Зрънце живот“ на Мария Сердарева, „Любов под дърветата“ на Христина Панджаридис, „Багер в пясъка“ на Камен Петров и „Единак“ на Християн Трифонов – разказите им са кратички и твърде явно предават екологичното си послание, с което рискуват да го направят отблъскващо. „Багер в пясъка“ дори е повече есе, отколкото разказ, обясняващо очевидните причини да се протестира срещу засипването на природни местности с бетон. „Единак“ е изключение от последната критика, защото при него не разбрах дали изобщо има послание, но пък поне главният герой не е човек, а вълк, което е бонус. Но да не прескачам – продължавам по ред на съдържанието.

„Справедливост“ на Дейвид Брин отново е от добрите разкази и е първият с нормални структура и история. Сюжетът му се развива в бъдещето, когато един войник е част от екипа, който ще залови опасен престъпник и контрабандист, забогатял от продажба на редки стоки като „рогове от носорози, зъб от нарвал на прах, сперма от кит“ и др. Оказва се, че той продава стоката си не на хора, а на извънземни, които са също толкова лишени от морал, колкото купувачите им днес. Споделям това, защото ми направи впечатление – не е голям спойлер, тъй като е малък детайл в разказа, но добре украсява и без друго интересната история.

„По Е-3 за 23“ на Димитринка Ненова е разказът, който практически ме вбеси. От една страна, Ненова очевидно има талант (без да съм чел друго от нея) и пише майсторски, с емоционален заряд, с литературни изразни средства, с колоритен език, увлекателно, с всичко необходимо. От друга – посланието му е толкова безобразно банално, така пропагандно предадено и толкова пресилено, че отвращава. Главният герой е кисел тийнейджър, който след една екскурзия по чукарите осъзнава колко много обича живота, природата, страната и роднините си и изведнъж се превръща в мъж за пример. Не съм сигурен доколко едно такова леке ще бъде полезно на обществото, независимо че вече знае, че е лошо да си хулиган и е хубаво да си патриот. Остава си също толкова тъп, просто е с правилни възгледи. Подразни ме също езикът на разказвача – от една страна той е, повтарям, тъпо леке, а от друга, авторката е очевадно ерудирана и интелигентна дама. Двете крайности са смесени в един разказ, което е нереалистично и дразнещо. Може би причината е, че героят стига до „прозрението“ си тотално незаслужено и целият процес е изключително повърхностен. А неговата придружителка Рени е просто зубърка с промит мозък, въпреки че и тя е с правилните възгледи. Едно признавам на разказа – малко неща успяват да стигнат толкова дълбоко до мен и да породят толкова противоречиви чувства. С интерес ще прочета нещо друго на Димитринка Ненова, за да се опитам да си обясня на какво се дължи това и какъв автор е тя.

Интересно произведение е „Приказки за юнаци и злодеи: Зелена?“ на Калин Ненов и Борислава Славеева – Борея. Усеща се като доста извънземно и извънреално, същността на главните герои е енигма, има емоционален заряд и излети чувства в него. Същевременно, и тук посланието е ясно, дори лицата и местата, за които става дума, са с ясни прототипи от нашия живот. Юнаците, пазителите, героите, активистите, протестърите вероятно ще се припознаят в него. Краят му е малко мрачен, а ми се щеше да е по-позитивен и мотивиращ. Струва ми се, че е писан повече с цел самотерапия, отколкото като литература, ориентирана към читателите, но това не е лошо и не пречи прекалено.

Любомир П. Николов е авторът на най-дългото произведение в антологията, пиесата „За вятъра и другите природни пиршества“. Да не се бърка с Любомир Николов – Нарви. Тук си признавам, че просто не разбрах смисъла. Има интересна концепция, но пиесата е от онези, които ненавиждам да гледам – твърде арт, твърде отнесена, с твърде много баластра. Написана е точно като за дървените български актьори, обожаващи да театралничат. Вероятно проблемът е в мен.

„О, дай ми дом“ на Адам Ракунас е един от най-интересните разкази в сборника, въпреки че е спорно дали принадлежи на фантастичния жанр. В него един гениален и упорит фермер се опълчва на гадна корпорация-монополист, която иска да го смаже като конкурент и заплаха за бизнеса си. Написан е увлекателно, зеленото послание не е прекалено крещящо, а и е по-осмислено и дълбоко от стандартното „Пазете природата“, героите са достатъчно добре развити и запомнящи се въпреки малкия обем, сюжетът е интересен и ни кара да симпатизираме на главния герой. Усещам бизор да се поинтересувам повече за Ракунас и дали има други творби на български.

„Моцартина“ на Марта Радева е от наивните кратки разкази с твърде крещящо послание, но пък е интересно написан и успява да докосне сърцето на читателя. Става дума за прецакано от живота и хората (и наводнението в Аспарухово) ромче, чиято единствена подкрепа е една трогателно добра учителка по музика. Въпреки че сюжетът и героите са твърде оптимистично представени (реалността е доста по-черна), а консервативните читатели веднага ще изкрещят „Помощ – политкоректност!“, разказът ни кара да се замислим как се отнасяме към малцинствата и колко лесно би било всъщност да ги интегрираме, стига ние самите да преодолеем надменността и невежеството си и да положим минимални усилия да ги приемем.

„Сълза от змеица“ на Светла Дамяновска и „Само любов“ на Нели Цветкова са по 4-5 странички, но си струва да се прочетат. И двата са трогателни – единият заради сладкото малко драконче, а другият – заради симпатичната и изпълнена с любов баба, обичана от растенията.

Най-много от цялата антология ми хареса и приятно ме изненада последното произведение в нея – „Коя е тя“ на Давид Мавродиев. Отново кратък разказ за едно дете с леко нахална майка (авторът е 13-годишен), което под зоркия й поглед пише за… няма да ви кажа за какво, въпреки че не е далеч от акъла. Любопитно е, че разказът е написан в рима, но без да е оформен като стихотворение. Интригуващ и леко закачлив, определено привлича вниманието и го задържа. Не знам дали авторът сам осъзнава колко добро и свежо нещо е изкарал. Предвиждам светло бъдеще за него, независимо в каква област избере да се развива.

Като обобщение за цялата антология – не мога да кажа, че тя е задължителна за библиотеката ви, тъй като прекалено много от творбите в нея не можаха да ме докоснат. Не съм сигурен и доколко е подходяща като „пропаганден“ материал, ако искате да я подарите на някой ваш познат, когото да спечелите за зелената кауза. По-скоро е предназначена за тези от вас, които вече са спечелени и имат нужда да видят себе си, историите и мечтите си на (100% рециклирана) хартия. Жалкото е, че такива хора не сме много – ако се съди по последните парламентарни избори – около 3% от обществото. Но е важно да се чува гласът ни, да сме сплотени и да не се отказваме. Само така имаме шанс да постигнем нещо.

Моята оценка:
История – 4.50
Герои – 5
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 5-
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Общ успех: Мн. добър (4.65)