Само кръвта не стига, за да си крал
Ревю на втората част от „Страната на сънищата“ – „Кралска кръв“ на Юлия Спиридонова и ИК „Кръгозор“.
Преди седмица ви представихме „Любими попътечо“ – отлично начало за най-малките читатели, които тепърва ще навлизат във фентъзи-жанра. Днес е ред на нейното продължение – „Кралска кръв“.
Втората част от „Страната на сънищата“ е доста по-добра от първата. Отново главният герой е Иво, който в миналата книга стана крал на попътечовците и другите същества в тяхната страна. Той не разбира много от политика и има добро сърце – простил е на всички предатели, които са се съюзили със злия магьосник Сянката, а в състезанията, които е длъжен да спечели, участва само заради олимпийския принцип със стария си миризлив змей. Тази добрина обаче ще му изиграе лоша шега. Оказва се, че освен кошмари и попътечовци, в Страната на сънищата има и друга раса – Виденията. Нещо повече – един от нейните представители е полубрат на Иво и изявява претенции за трона. Същевременно, в собствения двор на малкия крал се плетат интриги и се готвят преврати. Ще успее ли спасителят от света на хората да запази трона си или времето му в приказната страна е към своя край?
Макар така описана историята да звучи като за възрастни (пренебрегваме факта, че основната раса се нарича попътечовци), случаят не е такъв. Тя е по-интересна и оригинална и със сигурност ще направи по-добро впечатление на пълнолетния читател, но е също толкова подходяща за деца, колкото и предишната. Нещо повече – Юлка е омекотила доста от по-страшните и напрегнати моменти в книгата с повече комедия и дори пародия. Не че в „Любими попътечо“ героите са били особено сериозни, но тук шегите и забавните моменти са много повече (особено ако гледаме през очите на малки деца, на които всичко е забавно), а голяма част от героите са почти пародии на образите си от първата книга. Най-типичният пример е вещицата Вру, която беше обвита в мистерия и загатната като силна магьосница в „Любими попътечо“. Тук тя върши много глупости, често мрънка за дреболии и изобщо съществува само с цел да забавлява малките читатели. Добрият магьосник Фърн Руис пък се превръща в говорещ чайник, на който всички се подиграват. Макар това да е малко неуважително към първата книга, внася приятно и неочаквано разнообразие.
За елементи на изненада и теми за размисъл е трудно да говорим, тъй като целевата публика е малко по-специфична. Малките деца трудно запазват концентрация и запомнят сюжетни линии дотолкова, че да правят логически връзки и да си формират очаквания, така че изненадите, макар и да ги има, не са реализирани както сме свикнали – с подвеждане на читателя, натрупване на напрежение и шокиращ обрат. Но все пак има напредък – далеч не всички герои са бели или черни, поне не и през цялото време. Има много повече моменти, в които не можеш да предвидиш какво ще се случи по-нататък, а това определено е по-интересно за четене.
Стилът на писане е като в първата книга – достатъчно детски, но не и инфантилен. Отново главите са кратки, а сюжетът върви бързо и е разнообразен, за да задържа вниманието на малките си читатели.
Ако децата ви са харесали „Любими попътечо“, то обезателно им купете и тази книга – по-добра е. Ако не са – здраве да е, пратете ги на двора да играят и, кой знае, може би някой ден сами ще се зарибят по жанра, когато пораснат достатъчно за по-сериозната литература.
Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 5+
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – x
Теми за размисъл – x
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 6
Маркетинг и промоция на книгата – 4+
Хитов потенциал – x
Общ успех: Отличен (5.50)