Кое е по-важно за вас – атмосферата или сюжетът?

Сред предложените за номинация за дебютен роман от България на Еврокон впечатление ми направи „Прокълнатият“ на Петър Станчев. На пръв поглед сравнително кратка (143 страници с немалък шрифт), добре оформена, с космически сюжет и психологически/философски елементи – сефтето на бургазлията нямаше как да не привлече вниманието ми. Както някои други български дебюти, на които съм попадал, и този роман има много силни и много слаби страни.

Най-хубавото в „Прокълнатият“ е атмосферата. Петър Станчев наистина се е вживял в създадената от него вселена и я е описал прекрасно – по начин, който изцяло потапя читателя в нея. Нямах никакъв проблем да вникна в света на „Прокълнатият“, да почувствам атмосферата, да си представя визуално всяко нещо, което се случва. Очевидно авторът е фен на жанра и това си личи от дълбочината и детайлността на създадената вселена. Някои моменти ми напомниха на култови сцени (или усещания) от любими сериали, книги или игри, част които нищо чудно да са послужили за вдъхновение на Петър Станчев. Общо взето, може да звучи малко странно, но атмосферата на този дебютен роман е една от най-достъпните и най-зарибяващите, на които съм попадал в книга. Това е и най-силната страна на „Прокълнатият“.

Трябва обаче да спомена и най-слабата, според мен, страна, а това е сюжетът. Романът започва обещаващо – започнала е война между хората и уааксите, мистериозна раса с превъзхождаща ни флотилия, унищожаваща планета след планета. Един умен човек обаче измисля как да ги спре – те са силни в грандиозните космически битки, но са доста зле при боя лице в лице. Ето защо той убеждава военните да изпратят на уаакските планети самотни бойци, които да посеят максимално количество хаос, преди болшинството от тях да бъдат убити. Самият той се превръща в такъв, донякъде с надеждата да бъде убит, за да не му се налага да живее с последствията от стратегията му, изпратила хиляди хора на сигурна смърт.

Дотук добре, звучи доста обещаващо. И като пренебрегнем някои малко по-мудни и описателни моменти в началото, си е доста зарибяващо. Самият Тернил и неговата психика са доста добре развити, самият герой винаги действа едновременно логично и човешки. От неговите размисли и терзания идват и обещаните психологически и философски моменти. Той е прокълнатият, чието пътуване и развитие ще проследим.

Колкото повече напредва сюжетът обаче, толкова повече става ясно, че той всъщност няма ясни цел и посока, а ако е имал, те са били сменяни неколкократно в течение на писането. Усещането от повествованието е все едно гледаш сериал, който не си хванал съвсем от началото, но средата на първи сезон ти е интересна, изпуснал си втори и трети сезон, след което си гледал четвърти и откъслечни серии от пети сезон. Краят на пети сезон (както и на романа) е хем висящ по начин, по който има достатъчно материал за развитие в шести сезон, хем достатъчно завършен, за да не ти е твърде гадно, ако се окаже че от телевизията са спрели сериала. Просто събитията са така описани, че липсва достатъчно плавен преход помежду им, в средата на романа се появяват нови герои почти от нищото, а една от сюжетните линии (тази с артефакта) е сякаш без цел или връзка с останалите събития.

Не ме разбирайте погрешно, романът е интересен и ако възприемем аналогията със сериала, на който сте гледали само някои епизоди, определено си струва. Но както всеки сериал, на който сте гледали само някои епизоди, имате чувството, че сте пропуснали голяма част от важните и интересните неща.

Хубавото е, че през цялата книга Тернил остава важен герой и, въпреки че търпи развитие, не се променя по някакъв странен и нелогичен начин, за да послужи на целите на сюжета (каквато грешка правят много други автори). Извънземната Онда също е любопитен образ и ако беше с една идея повече акцентирано на нея, можеше да ми стане любимка. Към края на романа се появява Рисна, която също изглежда интересна, но поради изпуснатите серии от пети сезон не можем да я опознаем дотолкова, че да я харесаме и да ни пука за съдбата й. Останалите герои, които идват някъде от средата нататък, могат да бъдат развити по интересен начин в едно продължение, но засега са странични и маловажни. Ако обаче авторът няма планове за продължение, то половината герои и събития в „Прокълнатият“ се оказват безпредметни.

Надявам се, вече стана ясно защо съм избрал такова заглавие на ревюто. Тези от вас, които настояват да има ясен и добре развит сюжет, едва ли ще намерят „Прокълнатият“ за новата им любима книга. Но тези, за които е по-важно да се потопят в завладяващата атмосфера на едно възможно бъдещо космическо развитие на човечеството, определено ще останат доволни.

Общо взето, въпреки че бях по-остър към сюжета и неговата постройка, определено искам да се окаже, че „Прокълнатият“ е начало на поредица и ще видя скоро следваща част. Авторът явно има талант да вкарва читателя между страниците, а героите и вселената имат много потенциал за развитие. Ако за една евентуална втора книга Петър Станчев предварително си направи план за развитие на повествованието, с ясни начало, среда и край на всяка от сюжетните линии, и се придържа към него, то ще се получи една много, много добра книга. Но и това, което сега имаме, не е малко – един добър дебют с обещание за повече. Поздравления и на издателство „Пространство форма“ (което никога преди не бях чувал) за това, че се е осмелило да се захване с българин-дебютант и е оформило едно добро издание във вид, достоен за конкуренция с тези на водещите издателства в България.

Моята оценка:

История – 3.50
Герои – 4.50
Стил на писане – 6-
Eлементи на изненада – 3.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6+
Степен на оригиналност – 5+
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Мн. добър (4.85)