Подменете се за Вси Светии

В настроение ли сте за Хелоуин? Имате ли нужда от нещо мрачно, плашещо, зловещо, но завладяващо? В такъв случай изд. Кръгозор ви препоръчва новата си книга – „Подмененият“.

Авторката е Брена Йованоф (с македонски произход), а романът й се описва като нещо мрачно между „Едуард ножиците“ и „Спасителят в ръжта“. В САЩ книгата е определена като една от десетте най-добрите тийнейджърски хорър романи за 2010.

Всичко може да бъде подменено. Освен човешката любов.

Има нещо гнило под град Гентри… Eдно момче живее в съвършения малък град със съвършеното си семейство. Но Маки Дойл е много повече от това, което изглежда. Той е подменено дете, оставено в люлката вместо човешкото бебе преди шестнайсет години. Дошъл е от свят на тунели и черна, тинеста вода, на мъртви момичета, ненамерили покой, на древни тайни, подхранвани от човешката болка.

Маки Дойл не е един от нас. Издава го смъртоносната му алергия към желязо, кръв и осветената земя. Той трябва да се бори, за да оцелее в човешкия свят. Би платил всякаква цена, за да бъде нормален  като останалите, да свири на баскитарата си, да се разхожда за ръка с любимото момиче… Но когато поредното човешко дете е отвлечено, Маки слиза в подземния свят на Гентри – пълен със странни и зловещи създания, живеещи под мрачния хълм. И този свят си го иска обратно.

Време е Маки да реши на кой от световете принадлежи и накъде го води сърцето му.

Ако ви изглежда интересно, можете да обърнете внимание и на промоционалния откъс от романа:

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.
Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш…“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

 *  *  *

Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.
Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.
Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст – някъде около трийсетте.
Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.
Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поп­равката на цигулки.
Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.
После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.
Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.
Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.
Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.
Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.
Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.
Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.
Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз ѝ вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.
Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца – мършав, костелив, с черно палто – и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спус­ка мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.
В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат ѝ.
Аз съм.