Холивудизирането на най-важната японска притча

Ако през последния месец сте отваряли сайта ни, то неминуемо сте попадали на нещо, свързано с „47 ронини“. Новият филм на Киану Рийвс е адаптация на най-важната притча от японската история, толкова важна, че тя си има официален празник в страната на изгряващото слънце. Историята излезе в още 2 варианта – романа от Джон Алин „Историята на 47-те ронини“ и романизацията на филма от Джоан Д. Виндж „47 ронини“.

В тази толкова употребявана легенда става дума за 47 самураи, чийто господар става жертва на съперник. Шогунът им забранява да търсят отмъщение, но въпреки това те организират такова и намират възмездие, знаейки, че след това ще бъдат наказани със смърт. Историята за тяхната саможертва е станала толкова известна, че днес цяла Япония я знае и я празнува на 14-ти декември. За нея има изписани безброй романи и пиеси, има снимани Бог знае колко филми. Това ревю ще разгледа излезлите в България през последния месец творби, които по-горе вече споменахме.

„47 ронини“ – филмът

Признавам, че отидох да гледам филма без особени надежди. Кога холивудизирането на културно и историческо богатство се е получавало добре? Тук говорим за най-важното, или поне най-обичаното, събитие в хилядолетната история на Япония. А режисьорът Карл Ринч и сценаристът Крис Морган са добавили в нея чудовища, огре, вещица-шейпшифтър, тенгу и Киану Рийвс. В трейлърите не виждаме кой знае каква оригиналност или емоция, която да ни накара да гледаме филма – любовната сцена в промо-материалите изглежда от банална по-банална.

Но, каква изненада – истината е, че нещата не са толкова зле. Не очаквайте шедьовър, но филмчето всъщност си заслужава – поне ако си падате по приключенско фентъзи. Може да се каже, че всичко си е на мястото – далечна и непозната страна, в която магията е нещо нормално, герои, за които можеш да се застъпиш, зрелищни битки, борба за справедливост, саможертва. Забравете колко малоумно изглежда филмът на пръв поглед – като приключенско фентъзи „47 ронини“ си е съвсем читав. Дори гореспоменатата любовна сцена, колкото и тъпа да изглежда извън контекста, в светлината на събитията от филма си е доста затрогваща.

Притесненията, че американските елементи ще окепазят сюжета, не се сбъдват. Всъщност Кай, героят на Киану Рийвс, върши много добра работа за това да ни въведе в света на ронините. Той е различният, отритнатият, но успяващият и винаги борещият се за правилната кауза, независимо от лошите за него последствия. Е, играта му е малко дървена (което не е изненадващо за него), а героят му може и да е малко недоразвит и обиден за японците, но помага филмът да стане по-лесно смилаем за отрасналия с екшъни американец/европеец.

Според някои критици, историята му е твърде размита и докрай не се разбира дали той е главен герой или самураят Ойши, но според мен с тях двамата е постигнат идеалният баланс между японско и американско и историческо и измислено. Ойши представя истинската притча и побеждава реално съществувалия злодей, а Кай се оправя с Вещицата, внася фантастичните елементи и участва в любовната история. В този смисъл, не виждам нищо лошо да има двама главни герои.

Ако трябва да отличим някого, това е Ринко Кикучи – Вещицата. Играта й е добра, героинята й е впечатляваща, а сцените с нея – завладяващи. Останалите японски актьори също се справят добре. Има нещо симпатично в това, че целият актьорски състав, с изключение на мъжете от плаката, е японски. Не че съм от феновете на далекоизточната култура, които следят всяко ново аниме с трепет, просто оценявам, че филмът има чар, благодарение на тях.

Колкото до Татуирания и Бронирания, техните роли са маловажни. Явно целта на присъствието им върху плаката е да направи филма да изглежда доста по-посредствен, отколкото всъщност е. Презумпцията е, че средностатистическият американец по би отишъл да гледа филм с каменен войн и изрод на плаката, отколкото с двама японци. Според мен обаче, в промоцията на филма трябваше да се заложи на това, което го различава от останалите, а не на това, което го принизява до тях. Друг е въпросът, че и по двата начина комерсиалният неуспех на „47 ронини“ би бил един и същ.

Така всъщност най-голямата грешка не е на маркетинга, а на този, който е решил, че такъв филм може да си позволи бюджет от почти 200 милиона долара. Една идея по-скромни ефекти (а те като цяло са си добри) и по-обикновени японски актьори биха свършили същата работа, но на значително по-ниска цена. Същото количество хора биха гледали филма, но тогава за него няма да се говори като за провал, а като за успех. Защото предпоставки за такъв има, просто не се използват както трябва.

В заключение – няма да сбъркате ако отидете да гледате „47 ронини“. Повечето ревюта вероятно ще са лоши или поне недотам добри, но причините за това не са толкова в качествата на филма, колкото в представянето му. Ако подходите без предубеждения или претенции, би трябвало да ви хареса. „47 ронини“ е едно приятно фентъзи приключение с образователни елементи. Бих го сравнил със „Самотният рейнджър“ – забавен и също много приятен филм, който ще заеме челните места в класациите за най-големите провали на 2013 – не защото е лош, а защото продуцентите не са си направили икономическия анализ като хората. Оттам започват несъответствията, които провалят цялостния продукт и пречат на зрителя да му се наслади така, както би могъл в една по-различна ситуация.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 5-
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5+
Eлементи на изненада – 4.50
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5.50
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Общ успех: Мн. добър (5.13)

„47 ронини“ – книгата

В акомпанимент с излишно раздутия като бюджет филм, излезе и книга, чийто смисъл на съществуване малко ми убягва. „47 ронини“ на Джоан Д. Виндж и ИК „Хермес“ е директна романизация на филма, събитията са абсолютно същите, но са разгледани по-подробно и по-обогатено.

Ако не обичате да ходите на кино, но идеята ви се струва интересна, то книгата е добър избор – ще ви покаже същото, но не в няколко-D, а в 430 страници. Ако филмът толкова много ви хареса, че се превърнете във фен на Киану Рийвс и Карл Ринч и започнете да четете японска история само заради него, то книгата отново ще ви влезе в употреба – ще ви помогне да възприемете сюжета и героите му в по-голяма дълбочина. Може да се каже и че книгата е по-японска, в смисъл такъв, че представя повече от мислите на героите, а чрез тях и културата на благородниците и самураите от онова време.

Имайте предвид обаче, че 430 страници са си множко за такъв сюжет и това се изразява в твърде дълги и на моменти излишни описания. Твърде подробно разгледаните мисли на героите пък показва колко всъщност чужди са ни те, без особено да ги развива. Може така образователният елемент да е по-голям, но това пречи на емоционалния заряд. Обемът провлачва историята и на моменти ще поставя на изпитание търпението ви. Същевременно, няма място за особена оригиналност и твърде волно развитие, което пречи на едни филмови герои да (о)станат симпатични на хартия.

Моята оценка:
История – 5-
Герои – 5-
Стил на писане – 4+
Eлементи на изненада – 4+
Теми за размисъл – 5+
Емоционален заряд – 5-
Фантастични елементи – 5+
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 3.50

Общ успех: Мн. добър (4.58)

„Историята на 47-те ронини“ – книга

Поблазнени от очаквания шум около „47 ронини“, ИК „Колибри“ също пуснаха книга по въпроса. Тя разказва същата легенда, но доста по-реалистично – без фантастични елементи и представена от човек, изучавал японската култура през по-голямата част от живота си. В нея няма вещици и чудовища, липсват холивудски герои и любовни истории – Джон Алин просто е развил притчата в роман, придавайки й повече дълбочина и възползвайки се от случая, за да вкара японската култура в западния пазар.

Ако държите всичко, което четете, да е фантастично, тази книга не е за вас. Но ако от цялата патардия около „47 ронини“ най-интересни са ви именно японската култура и сърцевината на историята, то тази книга е по-добрият избор. От нея ще научите много повече за атмосферата от този период и начина, по който хората са живели. Тя има и още един бонус спрямо предишната – обемът е наполовина, а историята върви много по-стегнато. Може би защото авторът й е имал свобода да пише това, което му хареса, без да страда от ограниченията на скъп филмов сценарий.

Минусите са в по-кратката история и в това, че ако не се увличате по японската култура, вероятно няма да ви бъде твърде интересно.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 5+
Eлементи на изненада – 5+
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – х
Степен на оригиналност – 5+
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4+

Общ успех: Мн. добър (5.17)