Едно аномално ревю за новата книга на Людмила Филипова

Този трейлър вече видяхте в статията ни, която отрази събитието от промоцията на новата българска фантастика, шестата книга на Людмила Филипова – „Аномалия”, издадена като съвместен проект на ветераните от издателство Сиела и новаторите от издателство Ентусиаст. От една книга, в която не се показват лица или картини, сценаристката на трейлъра Нели Димитрова се е постарала да изстиска максимума и да го направи така, сякаш рекламира някой холивудски блокбъстър. Всъщност, такова сравнение наистина подхожда – самата книга създава същото впечатление, дори по-богато – сякаш няколко холивудски филма са се събрали в един роман. С всичките плюсове и минуси, които това носи със себе си.

Книгата не може да се похвали с нещо абсолютно уникално, оригинално и невиждано. Съчетани са някои от най-хитовите елементи в историите напоследък (независимо дали тези истории са разказани като филм, сериал, книга или игра), почти всичко е научно обяснено и обосновано по много хитър и логичен начин (макар да си личи, че авторката не е съвсем на ти с физиката, математиката и програмирането, тя умело използва научните постижения на човечеството, за да обясни фантастичните събития, както и да предложи възможен сценарий на бъдещото развитие на новите технологии, които толкова бързо се интегрираха в живота ни), а същевременно са повдигнати и много въпроси, над които читателят дълго може да размишлява след като приключи с книгата (може да не са въпроси, които си задаваме за пръв път, поне ние, феновете на научната фантастика, но са добре разгледани в самия роман и вероятно ще развълнуват хората, непривикнали на философските търсения в нашия жанр). Е, въпреки първоначалната ми информация – няма извънземни. Но има световна конспирация, компютърни аномалии, технологии, които се обръщат против нас и могат да ни следят навсякъде, забулени в тайни пророчества от миналото, религиозни въпроси с реално отражение върху нашия свят, секретни проекти за бъдещи качествено нови технологии, струващи милиарди, предапокалптични събития, същества от друго измерение, личности, които не принадлежат в телата си, загадъчно поведение на цели рояци насекоми, реализиране на човешките мисли в реалността, нечовек, учещ се да живее по човешки, а черешката на тортата е едно зомби. А най-важната сюжетна линия е любовта на главната героиня, която се лута между мамещия я бивш съпруг, принца с непристойно поведение и загадъчния Айн, който я преследва от всеки електронен уред, до който се доближи. Накрая всичко това се събира в едно.

Не ми се връща в предишния абзац, за да преброя колко фантастични елемента има в книгата – доста са. Дори с една четвърт от тях можеше да стане също толкова качествен роман. 500 страници, макар и много като количество, не са достатъчно, за да развият всички тези елементи подобаващо. Но, за сметка на това, позволяват, ако един ден някой реши да превърне историята в сериал, екранизиране на романа с достатъчно голямо поле за изява на евентуалните сценаристи. В книгата, докато се развива сюжетът с леко мудна скорост, от време на време стават различни плашещи и загадъчни събития, които са развити в по 2-3 страници. Аз лично много бих се радвал някой ден да ги видя в сериал, където 40-минутен епизод ще позволи достатъчно детайлното им разглеждане и внимание.

Екранизирането, обаче, въпреки че отвсякъде личи, че и авторката, и екипът й много разчитат на това, ще бъде трудно. Един филм изобщо няма да стигне, за да се разкаже историята качествено, а един сериал ще изисква някои съществени промени, както и доста големи за нашата индустрия инвестиции, ако продуцентите не искат компютърните ефекти да изглеждат като в новата заставка на „Лека нощ, деца“. Може би в сериала по-добре ще бъде направен и основният „неочакван обрат” в книгата. Според приказките на промоцията, става дума за нещо шокиращо и тотално неочаквано – може и да е, за хора, които не са чели или гледали нищо фантастично. Аз разгадах обрата още на 100-тната страница. Небрежният читател вероятно ще се досети на 200-тната. На 300-тната би трябвало почти всички да са се усетили. Ако до 400-тната още не знаете коя е Кастра Флин, то вероятно нещо не е наред с вас. Разкритието става около 450-та страница и някак си не идва като кой знае колко неочакван шок, стига да не сте чели по диагонала дотук. Вероятно това е била и целта на Людмила Филипова – да остави читателят сам да отгатне намеренията й и после удоволствието, което ще получи от правилното си отгатване, да му подобри впечатлението от книгата, но може би трябваше да обърне повече внимание на този елемент. Нали целта е екранизиране – нека се поучи например от „Доктор кой”, където леките подсказки са много трудни за откриване. Те по-скоро служат за объркване на феновете и почти никога не позволяват да се предвиди обрата. В „Аномалия“ подсказките направо ти набиват в лицето големия обрат.

Най-съществената промяна, ако ще се прави сериал, обаче, ще трябва да дойде при героите. Те са повърхностни и изключително глупави. Ако големият мащаб на събитията е един от плюсовете на холивудските филми, който е чудесно използван в романа, то един от основните дефекти на задокеанските ленти са тъпите герои. Тук става дума за специалисти, умни хора, които с технологиите си управляват целия свят. И въпреки това, те постоянно ахкат и охкат в почуда, когато се сблъскат с нещо сравнително ново. Това нещо ново всъщност е било предмет на изследванията им около 20 години, проявило се е няколко пъти, дори читателят има достатъчна подготовка, за да го схване, но когато се изрече (и то не на първия, а на около петия път) големите специалисти са шокирани. Така наистина разказвачът си създава повод да разкаже за явлението и да го обясни по-подробно, но губи достоверността на героите си, а с това и шанса, читателят да се идентифицира с тях. Не ми се иска да давам примери от книгата, за да не разваля преживяването на тези, които не са я започвали, но се надявам, че знаете за какво говоря. Вече всеки идиот знае, че ако сте с приятели в гората и започнат да ви преследват свръхестествени същества, трябва да останете в група и да се измъкнете по най-бързия начин. Въпреки това постоянно, във всеки филм, героите се цепят на двойки или бягат някъде сами, за да бъдат изтребени по-лесно, тръшкат се за глупости, защото уж са много емоционални (колко филма сте гледали със сцени от типа „Убиецът изби половината ми приятели и ме чака зад ъгъла, но сладурът на филма не ме целуна както трябва и затова сега ще седна да рева посред нищото, вместо да опитам да спася всички“), бягат от очевидната помощ (отново паралел с филмите: „Но аз не вярвам, че той има свръхестествени способности, въпреки че няколко пъти ме спаси зрелищно от сигурна смърт като ме гонеше чудовището, значи трябва да избягаме от него, а след това да мислим за нереалното същество с големите зъби и нокти”). Същото, макар и в друга обстановка, го има и в „Аномалия” – очевидното се повтаря на героите по няколко пъти, а те започват да зацепват някъде след 300-ната страница. Отделно, всяко миниатюрно събитие ги травмира и на тях им трябват около 20 страници, да се възстановят, че да могат да видят следващото. Събитията обаче винаги им се случват повече заради бездействието им („Абе умряха няколко мои приятели при загадъчни обстоятелства в тая вила, ама я да си се помотая аз още малко из мазето, какво пък толкова“), а героите така и не си правят труда да помислят или да се заемат с наистина важните неща, за да предотвратят злощастията след това („Знам какво трябва да направя, за да спра злото, знам, че трябва да съм бърз/а, защото то убива всяка секунда все повече хора, но дай първо да пийна кафенце и да си побъбря с някого за неуспешната ми любовна връзка“). Единственият добре развит герой, както всъщност нерядко става във фантастиката, е най-фантастичният. Той пораства пред очите на читателя и постепенно се учи да живее, да обича, а накрая върши цялата работа. Главната героиня обаче зацепва, че не е човек, някъде около 250 страници след читателя.

Макар общите идеи да повдигат интересни философски въпроси, много от събитията, вече са виждани в други истории. Все пак прави впечатление, че са умело комбинирани и обяснени с обща научна теория, както и че са актуални за жанра в момента, така че е рано да им се каже „клишета”. Но клишета определено са реакциите на глупавите герои. Сякаш авторката се е страхувала да направи героите умни, за да не противоречи на някой неписан холивудски закон за филми за масовата публика. Начинът, по който героите говорят, стилът, в който е написана речта им, звучи сякаш е превод на булеварден американски роман. Трудно можеш да си представиш, че героите са обикновени хора, те говорят като глупави и повърхностни идиоти, каквито всъщност са. В този смисъл, не можеш да се идентифицираш с никого от тях. Дори краят е клиширан, така че да допадне на обикновените зрители/читатели. Но, имайки предвид, че книгата трябва да допадне на максимален брой читатели, за да се продаде, имайки предвид, че става дума за България, където подобни проекти не те правят милионер, имайки предвид, че очевидно целта е книгата да се филмира, за да реализира истински приходи и най-вече имайки предвид, че като за нашия опит книгата е повече от добра и не отстъпва по нищо на 90% от световната продукция, тази критика няма чак такава тежест.

Нека все пак да уточня нещо – „Аномалия” не е аномално явление в световната литература, но е едно приятно четиво и достойно българско допълнение към литературата в жанра. Не оставайте с впечатление, че книгата не ми е харесала, напротив. Щеше ми се изявената авторка да е направила нещо наистина невероятно, за да се похвалим и ние пред света, с някоя разтърсваща новост. Да не е просто опит да се яхне вълната на успеха, започнала от „Шифъра на Леонардо”. Щеше ми се героите да са добре развити персонажи, с които да се идентифицирам и да се вкарам в историята, за да я преживея наистина като своя. Може би затова я съдя твърде строго. Всъщност, книгата наистина не отстъпва по нищо на гореспоменатия си източник на вдъхновение, дори го надгражда и представя по-интересни идеи и повече теми за размисъл. в „Аномалия“ има много, много повече, отколкото в „Шифъра на Леонардо“. А изразените от мен критики могат да се повторят при 90% от творческите продукти по целия свят. „Аномалия” има и голям потенциал за екранизиране. Все още не е това уникално произведение, което да ни представи пред света или дори пред самите нас (защото българинът предпочита да купува чужди книги пред родните), но определено може да се нареди до „хубавите” романи, отпред на горната етажерка.

Трябва да отбележим и огромното старание на авторката, което прави впечатление от всяка страница на романа – тя наистина е вникнала в Нютоновите теории, прочела е немалко статии за последните технологични нововъведения и разработваните такива за бъдещето, запознала се е с религиозните и окултните пророчества и предзнаменования за Второто пришествие и края на света, работила е много сериозно с реалното италианско семейство от папи и кардинали Киджи, за да ги интегрира в сюжета, мислила е много, за да интегрира всички изброени фантастични елементи в един роман, без да е твърде претрупано или нереалистично. Заслужава си пищната промоция и успеха, към който се цели. Искрено го пожелавам на Людмила Филипова заради старанието и за това, че все пак показа, че модерната българска литература не е по-лоша от чуждестранната. А може би е въпрос на време някой от следващите й романи да задоволи дори и моите по-високи претенции и да й донесе успеха, за който толкова усърдно работи.

Моята оценка:
История – 4+
Герои – 3.50
Стил на писане – 3.50
Неочаквани обрати – 4-
Теми за размисъл – 6-
Фантастични елементи – 6-
Степен на оригиналност – 4-
Старание на автора – 6+
Маркетинг и промоция на книгата – 6
Хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Мн. добър (4.80)