Справил ли се е Патерсън с тийн-жанра?

Джеймс Патерсън е известен и награждаван американски писател, който не е непознат на българския книжен пазар. Ако обичате трилъри, със сигурност сте чували за филмите „Целуни момичетата” и „Завръщането на паяка”, които са адаптации на негови романи. Краткият, но небезизвестен сериал „Дамски клуб Убийства”, също е вдъхновен от негова криминална поредица. Като се вземе предвид всичко това, очакванията към поредицата „Максимум Райд” разбираемо са високи.

„Ангелският експеримент” е първата книга на Патерсън, предназначена специално за тийнейджъри. Може би заради това тя съдържа в себе си всички задължителни за съвременния тийн-жанр елементи. Основните персонажи са млади – всъщност най-голяма е главната героиня Макс, която е на четиринадесет години; притежават специални дарби и им се налага да се изправят сами срещу света. Има и любов, която засега е едва засегната, но тъй като това е само първа част, в бъдеще тази тема със сигурност ще бъде развита подобаващо.

Началото на романа е изключително динамично и изпълнено с екшън. Героите, ситуацията, в която се намират, и завръзката са представени в пролога, както и в първите десетина глави (като главите са не по-дълги от две страници). Читателят е представен на Ятото – група от шест крилати младежи (трима тийнейджъри и трима по-малки) – Макс (Максимум), Зъба, Иги, Ръч, Гази (Газопровода) и Ейнджъл (Макс, Ръч и Ейнджъл са момичета, в случай, че имената ви объркват). Те са плод на генетичен експеримент и са отгледани в тайна лаборатория, наречена Училището. ДНК-то им е смесено с това на птици, а жестоки учени, наречени от младежите „белите престилки”, ежедневно ги подлагат на болезнени тестове и ги държат в клетки. Един от учените – Джеб Бачълдър ги спасява и ги отвежда в планинско убежище, където всички заживяват като семейство. След време Джеб изчезва – Макс и останалите предполагат, че е заловен от агенти на Училището и убит, но са прекалено млади и уплашени, за да го потърсят и да се уверят в това.

Четири години след бягството им, младежите са нападнати докато се разхождат в гората, от същите тези агенти – изключително жестоки мутанти, наречени Заличители. Шестгодишната Ейнджъл е отвлечена с хеликоптер. Един от нападателите (които приличат на върколаци, но не съвсем), се оказва Ари – малкият син на Джеб. Макар че са разтърсени от случилото се, членовете на Ятото бързо се вземат в ръце и решават да спасят Ейнджъл, като предполагат, че тя е отведена в Училището.

Цялата тази информация е струпана в началото на книгата. Това прави представянето на персонажите и средата прекалено повърхностни и забързани. „Обратът” (няма как да е истински обрат, ако няма предистория) – че седемгодишно невинно момче (Ари) е превърнато в кръвожаден злодей, не е истински въздействащ, тъй като читателят не е имал шанс да опознае героите.

Въпреки, че началото ми се стори някак претупано, останалата част от книгата ме изненада приятно. Джеймс Патерсън постепенно представя както главните, така и второстепенните герои като (нетипично за тийн-роман) набляга повече на характерите, отколкото на външния им вид. До момента на спасителната акция, членовете на Ятото се разделят на четири групи и сюжетът става многопланов. Всеки има своето приключение, което дава шанс на читателя да научи много повече за реалността, в която живеят персонажите и да ги опознае като индивиди, а не като ято.

Събитията, в които присъства Макс, са предадени през нейните очи, а останалите са разказани от автора. Стилът чрез който са описани едните и другите, е осезаемо различен – и в това проличава майсторството на Патерсън. Макс е нещастно, но силно момиче, което се чувства отговорно за случилото се с Ейнджъл, а от друга страна се опитва да бъде добър водач на Ятото. По време на дългия полет до Училището, тя за първи път опознава света и има шанс да се докосне до живота на нормалните хора; нейните мисли и коментари често са изпълнени с песимизъм и сарказъм.

За разлика от нея, авторът е много по-безпристрастен разказвач, който има всеобхватен поглед върху героите и ситуациите. Чрез него научаваме за терзанията на Ръч, която повече от всичко иска да разбере кои са родителите й, за куража на Газопровода (истински брат на Ейнджъл), който успява да докаже, че не е безпомощно момченце и заедно с Иги отмъщава на останалите в планината заличители, и за ужаса на малката Ейнджъл, подлагана на експерименти и държана в нечовешки условия. Всички членове на Ятото са решителни и борбени, и нямат намерение да се предадат на съдбата си, но освен това, те са деца, които страдат от факта, че са лишени от семейства и нормален живот.

Тяхната драма е предадена подобаващо от Джеймс Патерсън. Тя не се изчерпва само в това, че младежите са преследвани и застрашени от живот в клетка, а и от това, че те дори не знаят откъде са се появили – дали са отгледани в епруветка, дали са откраднати от родителите си като бебета, или, както обичат да се шегуват помежду си – са се излюпили от яйца. Тъй като децата не знаят произхода си, а в Училището са се отнасяли с тях като с опитни животни, те сами са измислили своите имена. Макс, която очевидно е максималистка, си е избрала не само показателното малко име – Максимум, а и фамилия – Райд, като на американската космонавтка Сали Райд. Темата за семействата на младежите е добре разработена, а произходът на Макс се превръща в една от загадките на романа.

Сякаш това, че са отгледани в ужасни условия и лишени от родители, не е достатъчно, членовете на Ятото имат още едно основание да се тревожат – те не знаят колко дълго ще живеят. Децата, подлагани на експерименти в Училището, обикновено умират бързо. Единствените „успешни” мутанти са Ятото и заличителите. Заличителите, както споменах, са донякъде подобни на върколаци – те имат привлекателна външност и глас, но по време на битка се превръщат в полу-вълци. Освен това, макар че изглеждат възрастни, имат кратък живот и обикновено умират, преди да навършат седем години (Ари е изключение). Това означава, че те също са мутирали деца – би трябвало да им съчувстваме, но е трудно, тъй като са безмилостни и жестоки. Знаейки всичко това, членовете на Ятото се страхуват, че те също имат „срок на годност” и не са сигурни колко им е писано да живеят.

Едно от основните предимства на „Ангелският експеримент” пред други тийнейджърски книги, е именно това, че емоционалният свят на персонажите е отлично представен. Личните драми на героите не са досадни, а въздействащи, и тяхната неопитност в света на нормалните хора ги прави да изглеждат невинни и симпатични. Малък недостатък в моите очи беше един детайл от описанието на Макс и приятелите й – главната героиня има огромни крила, но някак си успява да ги скрие под дънково яке или суичър и да се движи незабелязано сред обикновени хора.

Темите за размисъл са няколко. От една страна бихме могли да се замислим за жестокостта на света, в който безпомощни деца са подлагани на експерименти. Дали прогресът и развитието на науката заслужават подобни жертви? Макс и приятелите й се наслаждават на крилете си, както и на останалите си дарби, но, ако можеха да избират, едва ли биха се подложили на всички преживени страдания, за да ги придобият. Интересна тема за размисъл е тази за различните хора – дали това, което ги отличава, ги прави по-добри, или ги превръща в изроди и аутсайдери (очевидно би трябвало да се подходи индивидуално – същата тема беше развита и във филмите „Х-мен”, но истината е, че за средностатистическите хора всички отличаващи се от тях, са еднакво отблъскващи). Генното инженерство, прилагано от „белите престилки”, напомня за неоеволюционизъм (като този от Orphan Black или нацистката му форма – евгеника), тъй като има намек за това, че учените от книгата са се опитали да създадат усъвършенствани човешки същества. Трансхуманизмът е модерен в последните години и принципите му са наистина интересна тема за размисъл, но може би прекалено сложна за тийнейджъри.

Различен вид теми за размисъл предлагат загадките от сюжета на „Ангелският експеримент”. Главните герои не само могат да летят, а имат и разнообразни допълнителни дарби, за които самите те често не подозират. Още в началото е уточнено, че малката Ейнджъл може да чете мисли, а Гази може да наподобява до съвършенство чужди гласове, но това е само върхът на айсберга. Самата Макс получава напътствия от тайнствен глас в главата си, но тя не знае със сигурност дали Гласът е нова дарба или нещо друго – може би дори нещо зловещо. Друга важна загадка е Училището – кой го ръководи и с каква цел е създадено, както и откъде злите учени намират деца, за да ги подлагат на експерименти – Макс и останалите са решени да разкрият това и, ако могат, да сложат край на зловещата организация. Темата за спасяването на света засега не е развита – Макс научава от няколко източника, че от нея се очаква един ден да спаси света, но не става ясно дали това е истина, или част от зловеща игра, целяща да я обърка.

В романа има и няколко обрата, които няма да разкривам в това ревю. Те са свързани с основния сюжет и са добре представени – карат читателя да се замисли дали нещата са такива, каквито изглеждат, или ситуацията има пластове, които тепърва ще бъдат разкрити и ще променят всичко.

„Максимум Райд: Ангелският експеримент” се оказа напрегната и интересна книга, която е отлично начало за поредица. Би могла да се превърне в интригуващ филм или сериал (може би с подобно излъчване и послание на „Х-мен”). Всъщност правата за филмова адаптация са закупени още преди години от Колумбия пикчърс, но засега проектът е преследван от лош късмет. Сама по себе си обаче книгата е достатъчно добра и е сред най-доброто, което литературата за тийнейджъри може да предложи.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5.50)