Форуми Книгите

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

  • Автор
    Публикации
  • #33906
    Кал
    Кал
    Участник
    64 отговора

    корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“

    Взе ръката ѝ в длани.
    Разви потъмнелите бинтове. На лунната светлина изглеждаха черни.
    – Познавам това, там, откъдето идвам – въздъхна. – Сполетя ни същото. Голяма битка се задава… А врагът е неизвестен, напада отвътре. Всеки сам не може да му устои. Не може.

    Приказки за юнаци и злодеи: Промяна“ е задружна история за гражданските протести от 2013 година, окупацията на СУ „Св. Климент Охридски“ от Ранобудните студенти и други зреещи промени.

    – Аз съм дете на протеста.
    Новият говорител е строен, висок – дете и половина, кажи-речи две – с очила и сив елегантен шлифер.
    – Родителите ми са се запознали на първите големи протести преди 24 години. Ходили да скачат и викат заедно, блъснали се… и после съм се родил аз.
    Смеем се.
    – Тъжно ми е, защото сега, 24 години по-късно, излизам да протестирам за същите неща, за които са протестирали и те.
    Не се смеем.
    – Страшно ми е да си помисля, че след 24 години на моето място може да са децата ми – да протестират за същото…

    В случването, разказването и написването на „Промяна“ участвахме осемнадесет души. Написахме я, за да имаме още един поглед върху онези събития – различен от онова, което ни показваха медиите; допълващ онова, което четохме в блоговете. По-личен. По-широк. По-човешки.

    – След последната година – нещата, които научих, и нещата, които са ме водили цял живот – разказва Вяра – вече не просто не работя с коне. Не работя и с… Може би някой ден ще се върна да яздя – ама не по тоя начин.
    Причината е, че… Има много причини. Основната, за която ми се иска да направя нещо, е, че реално конят е единственото ни животно – не само домашно, – което е законно да бъде малтретирано. Ако нещата, които прилагам на конете, ги приложа на Анита – овчарката щръква уши към нас, – и недействащият ни закон ще се задейства.
    – И ще те погнат, всичките органи – представям си аз.
    – Абсолютно сигурно. Значи, причината е… Не обвинявам абсолютно никой. Хубавото нещо е, че идвам от там и знам за какво става въпрос. Наистина не обвинявам никой: от хората, които познавам да се занимават с коне, всеки един се опитва да направи максимално доброто за конете си. Въпросът е, че гледаме през… крива призма.
    Проблемът е… аз, като човек, който радееше, милееше, или как се казваше, за инкриминирането на жестокостта към животните, бях в шок, като си дадох сметка за това: Конят, точно животното, с което аз си прекарвам голяма част от времето, е в друго положение. И аз го правя това същото, волно-неволно. Което си има своите отражения…
    Причината да не може да се получи прилагане на закона спрямо конете е, че нямаме алтернатива. Това е все едно да кажеш: в центъра на София повече няма да се паркира и да се шофира. Което е прекрасно – ще бъде един разкошен, зелен, свеж… но няма алтернатива. Не можеш да кажеш „не“, без да кажеш „ама еди-как си ще бъде“.
    Нямаме алтернатива на начина, по който се използват конете. Засега ако конят трябва да бъде язден, трябва да бъде бит. Звучи ужасно, но е истина.
    Това, което ние правим, по-мекият вариант – така нареченият natural horsemanship, – ако си кажем нещата с точните думи, пак се стига до бой… В една или друга степен си има бой. За мене има и други нива, ама за тях ще говорим друг път. Тука става въпрос, че това не може да се промени сега – може би след години, – но трябва да се говори за него. Все отнякъде трябва да се…
    – Почне.

    Написахме я и за да (си) отговорим защо участвахме в промяната – защо протестирахме, окупирахме и се събирахме. И защо продължаваме.

    – Ако сега не мислим за онези 15 години напред, а само за оставката, ние ще сме поредните разочаровани. Има ли хора, които са повярвали, че чрез едно действие ще се промени всичко? Всъщност единственото, което може да промени всичко, е като променим себе си. И като осъзнаем, че не един път трябва да се намесваме в гражданския живот – а постоянно. И промяната, както я виждам аз като исторически процес, върви към директна демокрация – това е далече напред, поне 15 години. Под „директна демокрация“ разбирам онези бунтуващи се групи отдолу да получават повече възможност за реална намеса в политическия живот. Защото те няма да спрат – те никога няма да спрат, докато не им се даде възможност да взимат решения. И това ще се случи, тръгнало е натам. Технологиите вече го позволяват. Не го позволяват нашите глави. Ние не сме научени – не сме се научили.
    Ранобудните го заявихме още в началото: образованието има нужда да се промени. Да изгражда критично мислещи личности. Ако тръгнем оттам и имаме технологиите, след петнайсет години ще бъдем малко по-добре. Малко по-добре.
    Ще се учим от грешките си – нашите лични грешки. А не тези на другите – няма постоянно да сваляме от власт всеки следващ, а постепенно ще получаваме все повече власт, ние самите.
    И в заключение ще кажа това: според мен не ни трябва революция, трябва ни просвещение. След просвещението ще дойде революцията.

    Може да четете „Промяна“ напълно самостоятелно от сборниците „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Но ако се огледате и за тях, ще откриете още повече от нас… а може би и от вас самите.

    Врагът напада отвътре. През ония ъгълчета, които си напоила, населила с най-топлата си магия. Те са местата, през които се стига до тебе. Врагът би бил много глупав да се засили и да се хласне в крепостни зидове от по девет стъпки. Не – той ще удари там точно, през мекото, топлото, податливото.
    Врагът няма нужда да удря. Ти си тази, която ще го удари. Ще удряш и удряш, докато пръстите ти се разкървавят. Докато отвсякъде текне кръв. От пръстите ти. От устните ти – особено тая, долната. Вътре в очите ти.
    Врагът обожава ударите ти. Той съществува, за да те гледа как кървиш. Той съществува, когато кървиш.
    Врагът е там, когато нощем се свиваш на кравайче, търсейки още от себе си… но няма никой. Под тия бинтове, в тия изсветлели очи… няма никой.
    Протягаш ръцете си. Протягаш нишките си, през всичките седем пространства, до самия Предел на Силите… И няма никой.

    Как така, мислиш си, няма никой? А пък врагът е там?

    „Промяна“ се разпространява безплатно. Но може да подкрепите авторите ѝ – с отзиви – и каузите им – с дарения.

  • Трябва да влезете в профила си, за да отговорите в темата.