Искам да съм бог-чирак

Бернар Вербер ни води в Школата на Боговете чрез новата книга от изд.“Колибри“ „Ние, боговете“ – вълнуващо приключение след смъртта

Признавам си грешката, че не съм чел нито „Танатонавтите“, нито „Империята на ангелите“ на Бернар Вербер. В тези две книги Микаел Пенсон открива какво става с душата след смъртта и изследва нови нива на съществуване. Пътешествието му продължава и в „Ние, боговете“. Не е нужно да си чел горепосочените две книги, за да разбереш тази, но определено ще те е яд ако не си.

Има автори, които запълват много страници с малко съдържание – при тях има излишни изречения, случки и въобще неща, които могат да бъдат пропуснати. Така беше при „Аномалия“ на Людмила Филипова. Други автори казват точно толкова, колкото трябва – всяка дума е обмислена и има своето важно значение за целия текст. Такъв автор е Робърт Шекли, както забелязахме в „Корпорация Безсмъртие“, такъв е и Кристофър Прийст с „Преобърнатия свят“. Бернар Вербер е от най-висшия тип автори по тази класификация. Той умее да казва страшно много неща в много малко текст. В 300 страници е събран материал за 3000. Французинът знае как да въведе читателите в света си, да позволи на въображението им да заработи и да създаде детайлна представа за света от книгата, но без самият автор да изпада в ненужни подробности. Честно казано, не разбирам как го прави, но историята е стегната, образите са детайлни и реалистични, а всяко изречение навежда на размисъл. Това е фантастика в най-висшата й форма.

В началото на книгата бившият танатонавт Микаел Пенсон отново придобива кръв и плът, оказвайки се на странна планета. Оказва се, че времето му като ангел е свършило и е дошъл моментът да премине на още по-висше ниво на съществуване – да стане Бог. Но първо трябва да мине през Школата на боговете, където да се обучава като чирак. Неговите учители са древногръцките богове, а неговите съученици са изявени французи, също извисени до нивото на богове-чираци, както и Мерилин Монро, която е придобила гражданство, след като се е омъжила за французин след смъртта си.

Групичката трябва да овладее божествените техники за развитие на цивилизации върху чернова на планетата Земя. Първо трябва да оформят континентите и пейзажа, след това да създадат растенията и животните, а накрая да отгледат собствени цивилизации. Героите на книгата прекарват по-голямата част от дните си в грижа за творенията си, а междувременно на Земя 18 минават векове. Част от историята на книгата е именно тази на планетата Земя 18 и пътят на най-интересните й цивилизации. Размишлявано е върху това какво дава правото на един вид да оцелее, как пещерняците се превръщат в цивилизовани хора и какво движи човешката история. Вербер дори е навлязъл в психиката на неандерталеца – представете си какво е да не знаете що е нощта и какво крие тя, дали зимата някога ще свърши, да нямаш никаква защита срещу дивите животни. Как се сеща човекът да влезе в пещерите и как започва да се развива? Това е само една от малките теми на книгата, набързо засегнати, но същевременно подробно обмислени.

Обучителната игра е изключително сложна и занимателна, но същевременно изглежда като по-детайлна компютърна стратегия. Боговете-чираци могат да се намесват по всякакъв начин в делата на хората и дори ги използват, за да разрешат собствените си спорове. Всичко напомня на един страшно интересен мултиплейър, който обаче още не е създаден за геймърите от нашето си човешко ниво на съществуване. Не знам дали е грандоманско от моя страна, но определено би ми било забавно да съм на мястото на героите и да оформя свой собствен животински вид, своя цивилизация. Накратко – искам и аз да съм бог-чирак!

Една от малкото ми критики към Вербер е, че героите му показват незавидна липса на въображение. Вместо да развихрят фантазиите си и да създадат изцяло нови животински видове, те просто копират вече видяното от Земята, на която самите те са израснали (всъщност, дали тяхната Земя е и наша, или ние сме по-скоро на черновата Земя 18 така и не се казва). Но авторът отдава това на факта, че няма безкрайно много начини, по които да създадеш животински вид или цивилизация със способността да оцелее.

За всеки етап от оформянето на Земя 18 има състезание, водено от различен бог, а в края му се обявяват победители – тези с най-пригодените за оцеляване твари, и победени – тези, чиито създания не са успели да се приспособят към тежките условия на планетата. Победените се изключват от класа и се превръщат в митично същество, обитаващо планетата на боговете. Срещаме кентаври, сатири, сирени, грифони и какво ли още не. Но, че загубилите се превръщат в такива същества, е само теорията на героите, а дали това е така и как точно се случва, остава мистерия.

Всъщност, мистерии в Школата на боговете колкото искаш. Сред 140-те ученика има богоубиец, който елиминира съучениците си един по един – сякаш групата не намалява достатъчно бързо след всеки ден на обучение върху Земя 18. Кой е богоубиецът е неясно както за чираците, така и за учителите. Но дали? Изглежда, че боговете-учители знаят много повече, отколкото казват и направляват чираците си много повече, отколкото те осъзнават. Най-загадъчна от всички е Афродита, като между нея и Микаел сякаш има някаква по-дълбока връзка. Самият Микаел е енигма сам по себе си, защото боговете се чудят дали той е „този, когото чакат“. Ами сигурно – щом е главният герой, нищо чудно да е той. Голямата загадка е какво има на върха на планината – място, където нощем светят мистериозни светлини и където на чираците е забранено да ходят.

Друга интересна подистория в „Ние, боговете“ е съдбата на бившите клиенти на Микаел от времето, когато е бил ангел. Душите, на които е помагал тогава, вече са преродени и той може да следи съдбата на новите им превъплъщения чрез телевизора в хола му.

Какво става с душата след смъртта е изключително интересна тема, която малцина дръзват да разгледат, защото на самите автори е ясно, че трябва са доста способни, за да им се получи. Но тези изследвания винаги водят след себе си новите въпроси. Добре, Боговете са създали Земята, те направляват развитието й, позволяват на човешки души да се възнасят и да достигат тяхната Школа. Но те вече са осезаеми, имат плът и кръв както в Древногръцката митология.

Впрочем, голяма част от книгата преразказва митове и легенди, като вкарва и нови интерпретации в тях. Всеки бог-учител е представен с най-известните легенди за него, преди да стане герой в книгата. Това води и до много размисли за самите тях като личности. Стига се например до извода, че Афродита, макар и да се води богиня на любовта, е неспособна да изпитва любов. Тя има толкова много връзки с различни богове, защото иска да я изпита, но не може.

Но да се върнем на темата – Боговете са създали Земята и на нас, като хора, това обяснение донякъде ни стига, защото не знаем какво са те и какво има след нас. Стига ни да знаем, че съществуваме, благодарение на по-висши същества, които владеят непонятни за нас измерения. Но това вече не е достатъчно за танатонавтите (вече теонавти), които са на едно ниво с боговете. Те са стигнали до това много по-висше ниво, а все още много неща не са им ясни. Кой е създал Боговете и кой е по-висш от тях, кой е Създателят на света и какво същество е той? Той ли живее на върха на планината? Какво цели и откъде идва пък самият той?

В пролога Бернар Вербер обещава Микаел да срещне Създателя в края на трилогията и аз лично горя от нетърпение да стигна дотам и да разбера повече за света на Боговете. А въпросът, който авторът се надява да развълнува читателите след третата книга, „Какво бих направил аз на мястото на Бог?“, мен ме вълнува още от средата на първата. Естествено, не бързам да се освободя от тялото си, за да разбера, но самата идея, че има още толкова неизследвани територии пред човешката душа е едновременно успокояваща и вълнуваща. Въображението на Вербер и писателският му талант са напълно достатъчни, за да предложат временен вариант за отговор на човешкото ни любопитство. Тази книга ми напомни защо обичам фантастиката и до какви висини е способна да достигне тя като жанр, за разлика от всички останали.

За общата оценка – съжалявам, че не мога да дам 7, но ще пренебрегна факторите Маркетинг и Хитов потенциал, за да мога да напиша 6+. „Колибри“ отново заслужават похвали с хубава корица и отбелязка, както и за комбинирането на „Ние, боговете“ с „Кармичният часовник“. Нищо не може да надмине разхитителната промоция на „Аномалия“, но това издателство все пак успява да се отличи ярко от останалите, влагайки малко повече и използвайки това малко по хитър начин. Вярвам все пак и, че хитовият потенциал на книгата е достатъчно голям – Бернар Вербер не присъства на българския пазар от вчера, а „Ние, боговете“ показва още по-голямото му израстване като писател. Силно се надявам, че интелигентните български читатели ще оценят творбата както подобава. По-скоро не съм съгласен с решението на френското издателство да раздели историята от 1000 страници на 3 книги – явен опит да се изцоцат повече пари от феновете на Вербер, но нищо, писателят заслужава.

 

Моята оценка:
История – 6+
Герои – 6
Стил на писане – 6+
Неочаквани обрати – 6+
Теми за размисъл – 6+
Фантастични елементи – 6+
Степен на оригиналност – 6+
Старание на автора – 6+
Маркетинг и промоция на книгата – 4.50
Хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Отличен (6+)

 

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Вход | Регистрация   |  

Иван Петков

Винаги ми е било интересно какво става с душата на човека след смъртта и съм харесвал да чета такива романи. Определено ще си купя този.