Нова надежда за човечеството

Ревю на „Последният кандидат”, книга трета от поредицата „Лабиринтът” на Джеймс Дашнър и изд. ”Бард”

1849_pic_1„Последният кандидат” е достоен финал на поредицата „Лабиринтът”. Романът е динамичен и се чете бързо, както и предходните две книги. Макар че не е така мистериозен и действието се развива в среда, за която читателят знае много повече в сравнение с преди, финалът има своите преимущества, които не са за пренебрегване. Основното сред тях е очевидният стремеж на автора да даде отговори на загадките, заложени в сюжета. Отговорите, които са доста изчерпателни (и понякога задоволителни), и посланието на поредицата, което се разкрива напълно едва в тази книга, може да не се харесат на всички, но подхождат на цялостната атмосфера и допринасят за консистентността на историята.

От друга страна, именно стремежът на Джеймс Дашнър да напише не просто тийнейджърска поредица, а постапокалиптична фантастика с послание, понякога превръща персонажите от личности, които познаваме и харесваме, в безлични инструменти на сюжета. В най-голяма степен това важи за Томас и Тереза, но за съжаление не само те, а и второстепенните персонажи (дори толкова важни като Миньо и Бренда) често само присъстват колкото да вземат участие в събитията, вместо да проявят себе си по някакъв начин. Въпреки това, самата история е добре развита – от първата до последната страница се случват интересни, често неочаквани неща, а напрежението се поддържа до края.

ъпреки недостатъците си, творбите на Джеймс Дашнър са оригинални и увлекателни и определено заслужават да бъдат прочетени от любителите на постапокалиптичния жанр.

Въпреки недостатъците си, творбите на Джеймс Дашнър са оригинални и увлекателни и определено заслужават да бъдат прочетени от любителите на постапокалиптичния жанр.

Както е известно на тези, които са запознати с историята дотук, ЗЛО – Земната Лига за Отбрана, е могъща организация, създадена от земните правителства, за да се справи с ужасяваща нова болест – избликът, която превръща хората в побърканяци (безумни, агресивни същества, които губят всичко човешко у себе си, преди да умрат, и много приличат на зомбита, с изключение на това, че са живи и доста по-настървени). Болестта се е появила, след като Земята е била изпепелена от поредица чудовищни слънчеви изригвания. Човечеството страда не само от последствията от тези изригвания, а и от епидемията, която заплашва да го заличи от лицето на планетата.

Две групи младежи с изтрити спомени, подбрани от учените на ЗЛО и затворени в два лабиринта, са подложени на серия изпитания, повечето от които могат да доведат до смъртта им. Един от учените – наречен от младежите Плъха, им обещава, че след като преминат опасна зона в Обгорените земи, ще получат лечение за изблика, с който вече са заразени. Въпреки че мнозина успяват да оцелеят, те нямат повод за радост, тъй като се оказва, че както винаги информацията, получена от ЗЛО, е измамна и лекът все още не съществува. Основният персонаж Томас има всички основания да вярва, че доскорошната му приятелка Тереза е заблудена и че ЗЛО е всичко друго, но не и „добро”. След прехода в Обгорените земи, той е изолиран от останалите и му е съобщено, че е заразен.

Романът започва почти от същия момент, където завършва предходният. Томас и останалите са събрани отново заедно и Плъха (чието име е Дженсън) им съобщава, че част от тях имат имунитет към изблика по рождение – такива хора са наричани мунита и са мразени от обществото, тъй като застрашените от болестта им завиждат. Бренда и Хорхе, които се присъединяват към Езерните в Обгорените земи, също са с имунитет и всъщност са служители на ЗЛО, чиято задача е била да наглеждат групата – и най-вече Томас. Учените имат намерение да върнат спомените на младежите и им разкриват, че в мозъка на всеки един от тях е поставен имплант, на който се дължат и телепатичните способности на Томас, Тереза и част от останалите.

Това разкритие, направено набързо, е логично, но и разочароващо. Телепатията е едно от нещата, които засилват загадъчността на предходните части от поредицата, а в крайна сметка се оказва само поредния трик на ЗЛО. Освен това, всички теории за специалната връзка между Томас и Тереза са окончателно разбити (но пък и техният романс така или иначе вече е доста поизбледнял). Тереза иска на всяка цена да върне спомените си, за разлика от Томас, Миньо и Нют, който е един от „щастливците” без имунитет. В крайна сметка Томас и приятелите му се отделят и успяват да избягат заедно с Бренда и Хорхе, които вече са на тяхна страна. Те откриват, че и другата група е избягала и се е насочила към Денвър – град под карантина. Хорхе, който е пилот на берг, също се насочва към града, тъй като групата на Томас се нуждае от помощ – на първо място за да махнат имплантите от мозъците си, и освен това за да координират действията си със своите приятели, които очевидно дори и със спомени, не са склонни да вярват на ЗЛО.

Заглавието на английски е "Лекът на смъртта"

Заглавието на английски е „Лекът на смъртта“

В Денвър, Томас за първи път вижда истински град – при това град от бъдещето с летящи коли и подобни неща, което напомня за факта, че действието в книгите се развива в едно недалечно, но и не много близко бъдеще. Въпреки влошените климатични условия и ужасяващата заплаха от изблика, хората се опитват да живеят нормално, макар и в страх. Градът под карантина е зловещо място, в което цари атмосфера на обреченост, а недалеч от стените му, се намира Дворецът на побърканяците – специално изградено място, където се изпращат заразените. Дашнър пресъздава тази атмосфера ефектно, но не мога да отрека, че според мен й липсва реализъм. Невероятно е, че хората просто се лутат по улиците, гледат си работата и мислят за пари, при положение, че светът около тях се разпада и смъртната заплаха е близка и реална. Начинът по който властите се справят с побърканяците също е неадекватен – просто ги залавят и ги изхвърлят, недалеч от стените на града (който между другото е ограден) – това не изглежда като сериозен опит да се спре разпространението на болест, която се предава по въздуха. Възможно е този подход да не е грешка, а умишлено избран от автора, за да покаже порочността на света, в който огромната част от държавните пари отиват при ЗЛО и в търсене на лек (от десетилетия безрезултатно), вместо да се прехвърлят на програми за овладяване на епидемията и опазване на останалите здрави. Самите хора, които предпочитат да крият глави в пясъка и да изкарват злобата си на мунитата, като че ли заслужават съдбата, която ги е сполетяла. Тяхното поведение, както и някои разкрития за това как се е появил избликът, правят завършека на романа да изглежда логичен и справедлив…

Трагедията на Нют е разтърсваща.

Трагедията на Нют е разтърсваща.

В Денвър групата на Томас научава за организация, наречена Дясната ръка (така и не става ясно чия), която иска да унищожи ЗЛО, както и за това, че не всички от ЗЛО подкрепят жестоките експерименти, проведени върху младежите. Председателката на лигата – Ева Пейдж е добър човек и е против нехуманните средства, използвани от много от колегите й. Томас се свързва с представител на Дясната ръка – предполагаемо мъртвият Гали (който не прави почти нищо, така че присъствието му е само колкото да изненада читателите и да ги убеди, че авторът не е забравил откъде е тръгнал). Том и приятелите му – включително Тереза и останалите с възвърнати спомени, в крайна сметка се включват в плана на Дясната ръка, чиято цел е да унищожи завинаги Земната лига за отбрана.

Краят изобилства със събития, обрати и емоции, а изходът от всичко е както мрачен, така и оптимистичен (за част от героите). Дашнър дори връща за кратко Томас и компания в Лабиринта (разположен дълбоко под земята, под главната сграда на ЗЛО), което внушава, че персонажите са направили пълен кръг от началото до финала и онова, което преди ги е плашело, вече е нещо обичайно и лесно преодолимо. Цикълът на събитията е затворен и изправен пред окончателния си край, който води след себе си новото начало – трагично, защото е изградено на основата на големи жертви, но и изпълнено със светлина и надежда.

Томас все така е централен персонаж и основен двигател на събитията, но за съжаление част от проявите му изглеждат глупави и повърхностни, което отнема от чара на образа. Той не успява да прости на Тереза – донякъде с право, но затова пък се привързва рекордно бързо към Бренда, която на практика не познава изобщо. Освен това, младежът отказва няколко възможности да възвърне спомените си, изглежда защото се страхува от себе си – тъй като след смъртта на първоначалните Създатели на ЗЛО, той и Тереза за кратко са били начело на организацията. Решението му да остане без ясни спомени служи на сюжета – ако Томас беше способен да си обясни всичко, цялостната картина би се изяснила на читателите и това вероятно би направило историята по-малко интересна… И все пак не би трябвало Томас да се тревожи, че изведнъж ще се промени и ще се подаде на манипулациите на Дженсън само заради някакви спомени, при целия нов опит, който е натрупал. Постъпката му е детинска и нелогична. Тя прави още по-лошо впечатление на фона на това, че той все пак има откъслечни спомени, които очевидно не му влияят зле.

Останалите познати Езерни са едва застъпени – с изключение на Миньо, който е все така корав, и Нют, който е болен от изблика. С последния са свързани някои от най-въздействащите и тъжни моменти в книгата, които са толкова разтърсващи за Томас, че го карат да се запита дали пък ЗЛО не са прави да жертват всичко и всеки в името на мечтания лек.

От 2012г. поредицата има прекуел, но за сега не се знае дали предисторията ще бъде издадена на български.

От 2012 г. поредицата има предистория, но засега не се знае дали ще бъде издадена на български.

Тереза отсъства през по-голямата част от сюжета, тъй като води своя собствена група бегълци, а и защото авторът не е сигурен какво да прави с нея, когато и Бренда е в картинката. Към нейният образ е добавено малко, но в крайна сметка тя се оказва на правилната страна и плаща скъпо за това, че се е доверила на ЗЛО и е участвала доброволно в жестоките им игри. Нейната съперница Бренда така и не се превръща в пълнокръвен персонаж. Би трябвало да повярваме, че тя е искрено влюбена в Томас, но от цялата информация, която читателят узнава, може да се направи извода, че Бренда е вярна най-вече на председателя Пейдж и следва предварително начертан план. Дали чувствата й са искрени всъщност няма голямо значение, но все пак може да се каже, че с Томас се заслужават взаимно.

Темата за пречистването на света е представена по интересен и елегантен начин, въпреки че е част от тийнейджърска поредица. „Последният кандидат” е въздействащ финал на една изпълнена с изненади история, която въпреки недостатъците си, е достоен представител на посткапокалиптичния жанр и дори в много отношения вдига летвата пред писателите, които решат да развихрят въображението си по подобна тематика.

 

БележникМоята оценка:

История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 6
Елементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5.60)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
6 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петя Ивайлова

Честно казано не знам дали проблемът с глобалната епидемия може да бъде развит и разрешен по много различен начин. Книгата е добра, но мистерията от предходните части, която почти липсва тук, наистина е недостатък. Сега ще пиша ревю на „Острието на Тишал“ и там пак епидемия и пак Деус екс махина изход от проблемите…
Между другото – забелязвам тренд – от началото на 21-ви век все повече автори (не само на книги, но и на сериали и филми) развиват темата за епидемията като начин да се промени света. Дали пък не е някакъв световен заговор, или конспирация да се внуши на хората, че оръжията за масово унищожение са по-хуманни от биологичните (не знам кому е нужно това и защо, но ако се вгледаме в повечето сюжети точно този извод се налага)…

Не ми хареса…Още не мога да забравя колко въздействаща беше първата книга, на втората започнах да изпитвам леки притеснения, че нещата не отиват на добре, а тази – направо заора дъното! Мисля, че Дашнър буквално си е изсмукал от пръстите повечето от написаното и наистина е жалко, че поредица, която започна толкова добре, завършва по този потресаващо скучен начин.

Петя Ивайлова

Първите две книги са много интересни – особено първата, атмосферата е съвсем различна от тази във филма. Третата не е лоша, но доказва, че авторът няма представа какво да прави с някои персонажи, след като са изиграли ролята си – особено с момичетата. „Честните трейлъри“ са напълно прави за филма – особено за механичните паяци, които са нелепи. Предполагам че режисьорът се е затруднил с това как да възпроизведе гигантски плужеци с излизащи метални шипове и ръце от произволни части на телата им…Някой в Пинтерест се е справил по-добре, използвайки картоф и клечки за зъби 🙂 : https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/ba/58/34/ba58342fe3b05c257e41ff60633f6035.jpg

Петър Атанасов

Много ми харесват ревютата – „Лабиринтът“ изглежда като една от малкото тийн-поредици, които си заслужава да се прочетат и от големи хора. Засега в тази графа ми попадат само „Игрите на глада“ и „Създадена от дим и кост“/“Сънища за богове и чудовища“. Ще дам и на Джеймс Дашнър шанс някой ден 🙂