Ревю на „Зора“

Зората на промяната, която идва в резултат на извънземна намеса в историята и генетичния код на човечеството… Романът определено е интересен и доста необичаен.

Преди около 2 месеца излезе книга първа от поредицата „Ксеногенезис“ на Октавия Бътлър – „Зора“. На красивата, макар и леко банална корица, се мъдри гола чернокожа жена в някаква постапокалиптична обстановка, която се е загледала тъжно нагоре, може би милеейки за миналото, или чакайки спасение в бъдещето. Не изглежда кой знае колко обнадеждаващо. Спасение, в известна степен има, но не такова, на каквото тя се надява.

Преди да разясня какво имам предвид с горното изречение, ще кажа, че преди да напиша моето ревю, прочетох няколко други. По-голямата част (макар и не с много) се оказаха негативни, което силно ме изненада. Основната им критика беше свързана с мудност на действието и прекалени терзания на главната героиня. Според мен книгата е великолепна, прочетох я на един дъх и останах жаден за още. Да, личи си, че авторката е жена, но не, това в случая не е кусур. Напротив, дава една много свежа перспектива върху жанра и позволява доста… учудващи моменти.

И така – главната героиня е Лилит Аяпо, която, заедно с болшинството от хората почти е умряла след ядрения апокалипсис, с който човечеството се е самоунищожило. Тя е събудена в малка стая, без да знае къде е и какво й се случва. Може само да предполага, че е отвлечена от извънземни. Догадката й се потвърждава, когато в стаята влиза един от похитителите й – оанкали на име Адая. То остава с нея известно време, за да може тя да свикне с него и расата му, преди да я пусне да се разхожда сред тях. Оанкалите са отвратителни на външен вид, слузести, с много пипала, приличат на земноводни.

Вероятно тук вече някои от недоволните са се отегчили – защо ще се губи време от повествованието, докато се накани Лилит да приеме извънземното такова, каквото е, да му се довери, за да излезе на свобода. От една страна са прави – наистина е малко мудно и наистина във филм или сериал този момент ще мине за секунди. Може би причината е, че книгата е писана преди доста време, когато читателите не са толкова привикнали с идеите за странни и гнусни извънземни, което малко пречи на темпото. Може би има нещо общо с пола на авторката – жените са по-склонни да изпадат в описания на емоции и да бавят действието. Но от друга страна, я си представете, че това се случи на вас. Прекарвате години затворени сами, а накрая идва едно отвратително същество, с което трябва да общувате като с човек. Да спите в едно легло с него и да свикнете да не се гнусите от допира на кожата му или пък да не се смущавате от рецепторните му пипала, които му служат за очи. Сигурно веднага ще го хванете за ръка и ще се разходите с него навън…

Ключов за романа цитат от Октавия Бътлър – Всичко, което докоснеш, променяш. Всичко, което промениш, променя теб.“

Та както и да е, постепенно Лилит се доверява и извънземното й показва къде се намира – на огромен жив космически кораб, където растителността изобилства. Оанкалите живеят в подобия на дървета, чиито стени се отварят след допир с тяхно пипало – пипалото изпуска вещество, което химически стимулира стената да се отвори. Всъщност, всичко при оанкалите е химия и биология. Те са стара миролюбива раса, която отдавна пътува сред звездите и се чифтосва със срещнатите същества, взимайки най-добрите гени за потомството. Оанкалите в романа може и да нямат нищо общо с оригиналните – те дори не знаят дали планетата им още съществува. Но повече за размножаването им след малко.

Оказва се, че извънземните са спасили няколко десетки човека и са ги оставили да хибернират на кораба им в продължение на стотици години. Някои вече са събудени и живеят почти свободно (макар и постоянно наблюдавани) сред извънземните на кораба. Целта е някой ден отново да заселят Земята с хора. Но част от оанкалите също ще останат и ще се чифтосват с нас, за да се създаде една (уж) по-добра раса. На тях им трябват нашите интересни гени, които ще направят чудеса за възможността им да се самолекуват, а на нас ни трябва някаква промяна, за да не се самоунищожим втори път. На Лилит идеята за обща хибридна раса хич не й се нрави, но всъщност има ли изход? Тя не може да избяга от космическия кораб, нито може да убеди оанкалите в промяна на плана. Единственото, което й остава, е да продължи да опознава извънземните и да дебне за добра възможност да избяга и да спаси колкото се може повече от хората.

Но колкото повече ги опознава, толкова по-объркана се чувства. Те ни мислят доброто, но не ни позволяват сами да си го изберем. Също като при застрашените видове животни – ние искаме да запазим вида им, но ги държим в плен и малко по малко ги опитомяваме. Те искат да ни променят, на практика да унищожат човечеството, но Лилит и сама се убеждава в необходимостта на тяхната намеса.

Учудващо е, че оригиналният вариант на книгата е излязъл преди повече от 20 години – през 1987 г.

В крайна сметка, въпреки че оанкалите дълго време я държат без нормален човешки контакт и дори променят леко химичната й структура, за да може и тя да отваря стени и да говори на оанкалски, се стига до основната функция на Лилит. Тя трябва да събуди група от 40 човека, които да обучи така, че да могат да оцелеят обратно на мутиралата Земя. Но това не е никак лесно – на събудените им е трудно да й се доверят, а накрая неизменно се стига и до конфликт с убити.

От една страна, нещата изглеждат малко пресилени откъм идеологическа гледна точка. Супер интелигентните и мили, дори леко наивни оанкали искат да спасят и променят тъпите и лоши хора, но накрая ние се връщаме към дивашката си природа и тръгваме пак да се избиваме. Неслучайно главната героиня, най-свястната от всички, е чернокожа жена – проповед за равенство между половете и расите. Може би прекалено явните послания дразнят тези, които не харесват книгата.

Но от друга страна, аз смятам, че всичко е описано съвсем реалистично. Доказан факт е, че колкото по-многобройна става една тълпа, толкова повече спада демонстрираният коефициент на интелигентност от всеки нейн член. Добавете към това стреса от цялата ситуация, липсата на пълна информация, вроденото ни недоверие към „лидерите“, спуснати отгоре, особено ако са променени от извънземните похитители… Всичко това е напълно достатъчна причина за събитията, които се случват след събуждането на другите хора. Може би Лилит излиза по-умна единствено защото е живяла сама с оанкалите дълго време, а не е събудена като част от групата? Може би това важи за всеки от нас? Колкото до посланията на Бътлър – факт е, че човечеството има нужда от радикална промяна към някакво по-миролюбиво и толерантно начало. Само си представете лумпените, които се избиват по стадионите и гласуват за „Атака“, и ще разберете какво имам предвид.

Това, което истински ме грабна в книгата, колкото и извратено да звучи, са оанкалите и тяхната странна биология. Е, не чак толкова странна колкото на извънземните в „Слепоглед“, но определено една от най-странните, на които съм попадал в жанра. Те имат три пола – той, то и тя. Ролите на той и тя са ясни, макар и с някои малки разлики в сравнение с нас, но интересното и новото е то. То служи за посредник между него и нея. Присъствието на то многократно увеличава удоволствието у партньорите чрез опиатите и телепатичната връзка, които се създават по време на акта. Шантаво е, защото в книгата достатъчно подробно е описано какво точно става, когато то влезе в полов контакт с мъж и жена от човешкия род. Усещането се харесва на всички, но самата извратеност на съвокуплението си е сериозен стрес-фактор. Особено за мъжете, които трябва да приемат нетипичната за тях в секса пасивна роля. Не ме разбирайте погрешно, не съм перверзник, просто винаги търся новото и шокиращото в жанра, а това определено е такова. И ако трябва да съм честен, само жена може да го измисли 🙂

Това разбира се е и средство, за да се предаде още една идея за равенство – това между половете. При оанкалите мъжът и жената имат еднакво важна роля, докато при хората мъжът винаги доминира. Чернокожите жени, поне тези от времето на Бътлър, имат скромен набор от роли, които да заемат в обществото. Лилит е извадена от това общество и поставена в съвсем различно такова, което й дава възможност да се превърне в много повече. Във втората половина на романа тя заема ролята на извънземното, което е въвело нея в този странен, може би по-добър, но плашещо различен свят. Впрочем, тази борба между половете е и в основата на вродената ни йерархична структура, която според Бътлър и извънземните й, се е оказала фаталната за оцеляването ни характеристика.

И така, нека обобщим. Действието в романа може и да не е от най-динамичните, но въпреки това книгата се чете на един дъх и е страшно завладяваща. Оанкалите са една от най-интересните раси в жанра. Героите и сюжетът са един смел психологически и социален експеримент, заради който на книгата е отсъден „класически“ статус. Авторката-жена определено прави книгата по-различна, но това има както минуси, така и плюсове. Разбирам защо на някои от ревюиращите „Зора“ не се е харесала, но аз лично съм адски доволен от прочетеното. Нарочно направих ревюто толкова субективно – ако смятате, че имаме общи вкусове и сме склонни да прощаваме едни и същи авторови прегрешения, то горещо ви препоръчвам „Зора“. Ако пък точно тези загатнати от мен прегрешения обикновено ви дразнят, ако описаният секс между мъж, жена и извънземно ви отвращава, то по-добре пропуснете книгата и заложете на някоя по-консервативна фантастика.

 

Моята оценка:
История – 5
Герои – 6-
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6-
Теми за размисъл – 6-
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5-

Общ успех: Отличен (5.70)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |