Андроиди, електроовце, виртуална религия, емо-синтезатор и още…

Признавам си, че филмът „Блейд Рънър“ не ми е от най-любимите. Твърде муден и повърхностен ми идва, въпреки неоспоримите си други качества. Миналата година обаче бях отвян от „Блейд Рънър 2049“ на Дени Вилньоф. Затова, когато „Бард“ пуснаха сборника „Омнибус“ с филмираните творби на Филип К. Дик, незабавно проявих интерес! Обикновено отделяме по една статия на книга, но тук си заслужава да се пусне отделно ревю, още повече, че „Сънуват ли андроидите електроовце?“ е издавана и самостоятелно преди (от „Аргус“ като „Сънуват ли роботите електроовце?“).

Ако сте гледали филмите, би трябвало да знаете какво става в повестта. Рик Декард се подвизава в радиоактивното ни бъдеще като ловец на андроиди, който трябва да се справи с група такива, изтрепали цял екипаж на совалка, за да се доберат до Земята, след което внедрили се сред нас. В течение на разследването той се запознава с твърде близката до човека андроидка Рейчъл и дори се влюбва в нея. Това е основният сюжет, който Ридли Скот е уловил във филма, но в неговия оригинал има много, много повече. Дори може да се каже, че екранизацията е орязала и осакатила около 3/4 от идеите в книгата.

Бъдещето на Земята не е просто мрачно и радиоактивно, то е на косъм разстояние от пост-апокалиптичното. Човешкото общество някак си е оцеляло и продължава да се развива, но в един страшно депресивен и мъртъв свят, където животните са невероятен лукс. Рик Декард си гледа един електрически овен на покрива, но трябва да крие същността му от съседите, защото така ще се разкрие, че е по-беден, отколкото се представя. Почти цялата му мотивация се върти около това да събере достатъчно пари за истинско животно, с което най-накрая да се почувства като значим и успял да постигне нещо в този скапан живот. Важността на животните е многократно подценена във филмите.

С него живее и жена му, Айран. Тя пък си има други чалнатости. Постоянно е депресирана и дори емоционалният синтезатор не й помага. Да, хората на бъдещето, разполагат с машинка, с която могат да регулират емоциите си. Освен това, е последователка на нова религия – и то виртуална такава. Нейният пророк, Мърсър, вечно страда, а последователите му споделят това страдание, като се поставят на негово място и поемат част от болката върху себе си. Ако ви звучи странно и недостоверно описано така, само прочетете от какво трябва да се лишава праведният християнин и ще видите, че хората просто си търсят причина да се самонараняват в името на измислен по-висш идеал. На всичкото отгоре, Мърсър е много по-осезаем и близък до хората, отколкото Исус Христос например.

Земята в това шантаво бъдеще е слабо населена (за разлика от тази във филмите), тъй като много от хората са изоставили домовете си и са се пренесли на Марс. Там животът също е труден, но все пак се развива и има надежда за бъдещето, докато тук сме на доизживяване. На Марс хората разполагат и с андроиди-асистенти, които да им помагат. Андроидите обаче имат съзнание и невинаги са доволни да бъдат неодушевени слуги. Често някои от тях бягат на Земята и създават проблеми, което налага ловците да ги издирват и отстраняват. Полицейските служители разполагат с тестове, с които да разберат кой е андроид и кой е човек, но с усъвършенстването на моделите става все по-трудно.

Този богат и сложен свят е натикан в малко под 200 страници, като те изобилстват не само от описанията на света, но и от действие. Рик Декард е главен герой и минава през куп премеждия и разтърсващи личността промени, стига до момент, в който се оказва, че е възможно самият той да е андроид, на няколко пъти трябва да преосмисля целия си светоглед. Но има и още един интересен герой, който във филмите отсъства – пилешката глава Джон Изидор. Заради радиацията, той е с нисък интелект, скоро ще умре и това го прави негоден да отиде на Марс или да живее нормален живот сред хората на Земята. Но той също има свои душа, мисли и копнежи, също ще трябва на няколко пъти да преоцени възгледите си за света около него. Елементи от персонажа са пресъздадени в Джей Еф от филма, но много малко. Чарът на Изидор и големият брой глави, посветени на него, бяха най-голямата изненада за мен.

Така се оказва, че само в тази повест е демонстрирано най-доброто от това, което явно е характерно за цялото творчество на Филип К. Дик, или поне на произведенията в „Омнибус“. Авторът е гениален откъм идеи, един режисьор може да черпи с пълни шепи от разказите му, за да създава свои светове на големия екран (и сигурно на това се дължи големият брой екранизации), вероятно той пръв се е сетил да пише за много от тези елементи, тъй като творбите са доста старички, но… развитието на идеите куца. Твърде много са събрани на твърде малко място, което пречи да се изчерпа пълния им потенциал – Дик създава свръхинтересни светове, но след това само одрасква повърхността им за разказите си. Емоционалният синтезатор, например, е съвсем излишен елемент, с единствена функция метафорично да ни отнеме човешкото и да ни доближи до андроидите. Една от причините „Блейд Рънър 2049“ да е такъв шедьовър е, че филмът взима само един от водещите елементи на книгата (плюс частици от още няколко) и го развива качествено, вместо да се наблъска с материал.

Малкият обем пречи и на развитието на историята. В тази повест това се усеща много по-малко, отколкото в разказите в „Омнибус“, но го има. Много от елементите на сюжета идват без необходимата подготовка за тях. Това помага за създаване на изненада и мистерия за читателя, но също така обърква и подкопава цялостното усещане, намалява драматичния ефект. Героите тръгват да се представят по един начин, след което правят нещо друго, непасващо на първоначално установените им характери. Някои елементи остават в мистерия, като например Рейчъл, „любовта“ с която се развива твърде бързо (същевременно, в повестта отношенията между тях далеч не са просто любов, а са много по-сложни. Например, трябва да я прочетете, за да разберете защо във филма Декард едва не я изнасилва).

Въпреки недостатъците, „Сънуват ли андроидите електроовце?“ е повест, която задължително трябва да прочетете, ако наричате себе си фен на фантастиката. Историята е доста интересна и може би лаконичното й предаване е много по-добър избор от разтягането й в 1000 страници, както много други автори биха се изкушили да направят. Богатството на идеи е рядко срещано и много помага за провокиране на въображението на читателя. Описани са точно толкова елементи, колкото да ви събудят и да ви накарат да си представите нещата, но без да ви дадат достатъчно ясна картина, че умът ви да се приспи. Виртуалната религия е добре развита и значително обогатява цялата творба, като е странно защо няма и помен от нея във филмите (ясно, че е сложна, но си пасва добре на цялото, по-добре от странния сън с еднорога при Ридли Скот). Темпото е сравнително бързо и стегнато, историята е увлекателна, има и известно напрежение за това какво ще се случи и ще се справи ли Декард с многото си отговорности и цели. За тези плюсове си струва да се преглътнат минусите. Самият факт, че тази повест е вдъхновила две от най-култовите фантастики в историята на киното, трябва да е достатъчно мотивиращ.

Ако трябва да сравнявам книгата с двата филма, то на най-ниско място бих поставил Blade Runner, много над него – „Сънуват ли андроидите електроовце?“, а най-високо – Blade Runner 2049. Старият филм е твърде недоразвит, муден и орязан, той е вдъхновен от Филип К. Дик, но притъпява и осакатява постигнатото от повестта, а и си позволява излишни волности. Може би просто съм твърде критичен, защото не съм го гледал когато му е било времето, но не съм сигурен дали това е достатъчно оправдание, предвид че повестта е още по-стара, а я прочетох едва днес. Същевременно, Blade Runner 2049 черпи най-доброто от стария филм, обогатява го, както и взима някои философски въпроси, които повестта плахо повдига, за да развие микса до съвършенство. Той е от малкото примери за по-добро продължение и по-добра адаптация от книгата. Ако търсим общи елементи на сюжета между повестта и филмите, такива има, но не много в първия филм, а във втория изобщо ги няма, но все пак е уловен част от духа й.

Филип К. Дик явно не е майстор-писателят, за какъвто мнозина го смятат, но въображението му е достатъчно богато и вдъхновяващо, за да бъде сред най-обичаните американски фантасти. Скоро ще напиша ревю и за останалите произведения в „Омнибус“, но дори и без тях бих казал, че сборникът си струва само заради „Сънуват ли андроидите електроовце?“.

Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 5.50
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 6-
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6+++
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,50)