Деца на времето: Предистория на Ъплифта

През 1896 година в световната фантастика се появява идеята за изкуственото развитие на разум в някои животински видове. Става дума за „Островът на доктор Моро“, разбира се. С изненада установих, че на тази тема е писал дори Франц Кафка, преди повече от сто години. Но тя за пръв път е разкрита мащабно, с небивал размах, едва след 1980 година, когато Давид Брин започва своята велика шесттомна поредица за Ъплифта. Културните, етичните, психологическите и всякакви други аспекти на даряването на разум са разгледани от всеки възможен ъгъл. Почти.

Докато през 2015 година се появи нейно достойно продължение – тогава британският фантаст Ейдриън Чайковски публикува първата книга от трилогия (засега): „Деца на времето“. Не е изненадващо, че авторът е учил зоология и психология, преди да се обърне към професионално писателско поприще, защото убедителното развиване на темата с ъплифта и нечовешкия разум изисква значителни познания в тези области. Всъщност, именно биологичният аспект е най-оригиналният нов принос на Чайковски към темата за „отглеждането“ на по-млади братя по разум.

Българските преводи започнаха да се появяват една през 2024 година – необяснимо изоставане с почти цяло десетилетие, като се има предвид, че още през през 2016 г. фантастичната общност разпозна колко стойностно е това произведение, връчвайки му наградата на името на Артър Кларк. Може би силен подтик за появата на превода е бил фактът, че през 2023 година тритомникът спечели наградата „Хюго“ в категорията за поредици.

Впечатления от „Деца на времето“?

Пред нас е роман, и не само заради обема от 600 страници, а и заради сложния характер на действието, разказно от множество гледни точки и покриващо значителен интервал от време, изпълнен с множество събития и с борби на противоположни философии и политически доктрини. Заслуга на автора е, че няма нужда да си водим записки, докато си проправяме път през този лабиринт от идеи, събития и съдби: където е необходимо Чайковски деликатно ни напомня онова, което ще имаме нужда за да разберем какво става по-нататък. Специално искам да отбележа и трогателната романтична линия, която двама герои ще пренесат през водопадите и бързеите на историята.

Най-голямо впечатление в романа ми направи мащабът. Тук, за разлика от „Крачейки към Алдебаран“, няма big dumb object. Или има, но неговото място заема огромната Вселена, в която човечеството живее с нейните невъобразими размери, които правят дори най-голямото човешко усилие да изглежда малко и незначително, да не кажа, безсмислено, на фона на гигантския, но не празен космос.

В известен смисъл книгата описва, макар и не типичен, но постапокалиптичен свят – човечеството веднъж вече е преживяло разцвет, разпростряло се е из дълбокия космос, преди по вътрешни причини, да се „свие“ отново до Земята. Парадокс на Ферми прозира иззад всяко изречение, в което се споменава пряко или косвено, че най-важният резултат от тази първа междузвездна експанзия на хората е отсъствието на други разумни същества. Това е проблем дори сега, защото дори и без помощта на фантастичните технологии от романа можем да търсим високоразвити цивилизации даже в други галактики. Резултатът, също като в романа, е отрицателен, и съвременната наука няма задоволителен отговор – във Вселената градивните елементи на живот като нашия са в изобилие, какво тогава препятства появата на разумен живот? Всъщност днешната наука предлага прекалено много отговори, но нито един от тях не е истински задоволителен.

Сценарият, описан в „Деца на времето“, само засилва парадокса на Ферми, защото в книгата – и тук не издавам някаква голяма тайна – бъдещото човечество започва само да „сее“ разум, макар и с неочаквани резултати. Умни хора са казали по друг повод, че реалността е най-големият враг дори на най-добре скроените планове. Романът е за това как продуктите от тези планове се връщат за да „ухапят“ създателите си, понякога в буквалния смисъл на думата.

Ред етични въпроси са повдигнати в хода на историята. Смея да твърдя, че това е направено по особено интересен начин в главите, посветени на „извънземната“ цивилизация (за която умишлено избягвам да пиша, за да не разкрия подробности). При това Чайковски някак си се е изхитрил да обхване най-различни мащаби – от междуличностните, каквито има примерно в „Седмоевие“ (Seveneves) на Нийл Стивънсън, до общоцивилизационните, както в „Хейнския цикъл“ на ле Гуин и в „Пладне“ на братя Стругацки. Последните два сравнения са особено актуални, защото засягат темата за „отглеждането“ на по-млади братя по разум – така правят древната цивилизация Хейн и (може би) Странниците.

Тук ми е много трудно да бъде конкретен и да защитавам тезите си с примери от книгата, защото голяма част от удоволствието за читателя е в изненадващите обрати и няма да бъде честно да ги разкривам. Мога само да кажа, че по същество, книгата е оптимистична и въпреки временните поражения, героите постигат (почти) всичко, към което са се стремили.

Самите герои са друга силна страна на романа. Поради огромния период от време е неизбежна нуждата да се покаже тяхната еволюция. Прави чест на Чайковски, че се е справил с минималистични средства, понякога прибягвайки до игра с клишета, използвайки „ключови“ думи или сцени за да покаже бездната от промени, които са настъпили „зад кадър“. Това е неизбежно – както заради огромния интервал време, за който вече споменах, така и заради опасността от разводняване, което иначе би превърнало един стегнат твърд научнофантастичен роман в безкрайна сапунена опера. Това безспорно е плюс за стила на автора, но въпреки това книгата не се отличава с някакви забележителни литературни постижения или с езикови експерименти. Бих казал, че езикът и стилът са адекватни, без да блестят с нещо особено.

Къде върху картата на Терра Фантастика можем да поставим „Деца на времето“?

Моят отговор е свързан с главната тема на книгата. За мен това не е нито заселването на космоса, нито биологичните въпроси на ъплифта, за които писах в началото. Мисля, че главната тема е самотата и тя е разгледана най-внимателно на различни нива: от личното – самотата на двамата герои, разделени от времето, които се срещат само за малко и в най-тежките и критични моменти от историята, когато буквално се решава съдбата на човечеството (и на неговите по-млади братя по разум), до самотата на човешкия вид, която ни подтиква като съвкупна цивилизация да си създадем партньори и съмишленици.

Трилогията на Чайковски се намира някъде между поредицата за Културата на великия Банкс, Пладнето на не по-малко великите братя Стругацки, Хейнския цикъл на също така великата ле Гуин, „Седмоевие“ на великия Стивънсън и разбира се, шестте тома за Ъплифта на Брин, за когото навярно е излишно да споменавам, че е велик.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 5,50
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Обща оценка: Отличен (5,95)