Димитър Митев за невъзможното бъдеще

Срещнах Димитър Митев за първи път на тазгодишния Булгакон, а после и на Странносбор. И на двете събития останах впечатлен от сладкодумието му и се нахъсах да подхвана дебютния му роман „Бъдеще невъзможно“, когато приключа с книгите, които влача в момента. Последвах го в социалните мрежи, видях, че е бил и на Алеята на книгата в София на щанд ¼, и разбрах, че той наистина е автор, отдаден на творението си. Иска не само да се представя като писател за пред хората, а да ги обогати и потопи във философска дискусия. Затова сметнах, че би било чудесно да го поканя на интервю в SciFi.bg. Доколкото разбирам, в дебютния си роман той беше превърнал фантастичния елемент на творбата в инструмент за себеоткриването на човека чрез сблъсъка му със свръхестественото. И това само по себе си беше предвестител на една интересна дискусия.

Правилно ли съм разбрал основата на Бъдеще невъзможно, г-н Митев? И добре дошли!

Благодаря много за поканата и за възможността да поговорим по темите от романа, които се надявам да вълнуват не само мен. Съвсем правилно сте се ориентирал, че чрез него искам не само да споделя и разкажа нещо интересно, нещо важно, а и да отправя покана именно за дискусия. И то към онази аудитория, към онзи читател, който има особената нагласа да мисли и търси в настоящето отговори за бъдещето на света.

Какво бихте казали за самия себе си? Вие кой сте и как решихте да поемете по пътя на писателя?

О, аз не мога да се нарека писател. Аз по-скоро съм събирател. Защото в дебютния си роман съм стъпил на няколко всъщност реални истории на хора, събрал съм известни и не толкова известни събития, явления, открития, философски и социални въпроси, които са ме провокирали към размисъл и реакция през годините, за да потърся тази реакция и подтикна към размисъл с тях и уважаемия читател. Така че книгата ми е резултат не толкова от желанието ми да пиша, а от желанието ми да чуя какво мислят по вълнуващите ме теми и други хора. Е, да, така се случи, че всичко това се облече в художествената форма на роман, опря се на една много интересна научнофантастична сюжетна идея и дори се разви на нейна основа по неочакван и за мен начин, и вече получавам изключително положителни отзиви от читателите за това, което се е получило, но като цяло не смея да мисля за себе си като за писател. То и на първата ми книга, “Как станах свещеник”, бях само редактор и съставител, събирайки истории на свещеници от цял свят в отговор на въпроса ми защо са станали свещеници.

Знам, че сте се самоиздал. Какви трудности имахте по време на този процес и какви биха били препоръките Ви към тези, които тепърва поемат по този път? Моля, не казвайте да работят с издателства, защото те не трябва да имат монопол над пазара. Все пак трябва да има място и за свободния глас автора.

Да, предпочетох да се самоиздам, защото когато започнах да проучвам какво и как се случва в този процес, се натъкнах на страшно много автори, споделящи негативния си опит с издателите. С две думи, ако не си известно име, издадената ти творба ще е с много слабо разпространение, с ограничено представяне, с малък тираж и много условия, обезценяващи труда ти и обезсмислящи самото издаване. За издателствата книгите са просто стока и стойността им се определя от перспективите им да бъдат продадени. За автора това отношение е убийствено разочароващо. Алтернативата, да се издава сам обаче, изисква от него да се заеме със страшно много несвойствени дейности, чието вършене сумарно е може би по-трудно от самото написване на една книга. За съжаление няма лесен път към вниманието на читателя. С издадените вече две книги зад гърба си мога да кажа, че ако авторът не влезе в новините, в предаванията, в сутрешните блокове, в дискусионните студия, т.е. ако не намери път към телевизионния екран, където, разбира се, ще трябва да бъде и достатъчно интересен, каквото и да е написал, не би могъл да постигне разпространение на заслужаващ си издаването на една книга тираж. Поне в България. Не звучи оптимистично, разбира се, но ако не се тръгва с големи очаквания, все пак за мен самоиздаването е за предпочитане.

Кои са вашите любими книги от жанра фантастика и защо?

Има заглавия, които остават в нас завинаги. За мен от този жанр има немалко такива. То и заради тях се вклюбих във фантастиката още от ученическите си години. Тогава четях много, бях събрал пълната поредица на култовата сега Библиотека “Галактика”, имах и други поредици, взимах от библиотеката (един картон не ми стигаше на година, издаваха ми втори), от приятели. Четях всичко. От Жул Верн и Хърбърт Уелс до Артър Кларк, Азимов и Лем. Фантастичното ме извеждаше отвъд пространството и времето и ми предлагаше светове, в които човекът знаеше повече, можеше повече. Можеше дори да твори светове. Пленяваха ме идеите и образите, които правеха невъзможното възможно. А неочакваният край бе черешката на тортата. Незабравими в този смисъл за мен са “Дюн”, “Аз, Роботът”, “Последният човек”, “Мирисът на мисълта”, “Тунел под света” и много, много други.

Знам, че сред героите в „Бъдеще невъзможно“ има и свещеници, а немалко от останалите персонажи ще изпаднат в търсене на смисъл. Имайки предвид това, каква е ролята на религията във вашата творба? А във вашия живот?

Да, свещениците са още в първата глава на романа и, надявам се, техните истории, които са си на реални мои познати свещеници, да бъдат също толкова интригуващи за читателите, колкото са и за мен, но аз не ги включвам в повествованието с по-различна роля от останалите герои в него. Те просто са част от пъзела, наречен “истина за света”, който всеки човек в някакъв момент решава да подреди за себе си, от пъзела, който представлява и самият роман. В този смисъл те носят определено знание, от което ние може да решим да се възползваме или не. Особено на фона на онова явление, което е основа на романа, което както правилно предполагате, изправя всеки човек пред необходимостта да се замисли за важните въпроси на живота – за смисъла му, за качеството му, за бъдещето му. Но в романа съм се постарал всяка част от пъзела да е равнопоставена спрямо останалите. И смятам, че се получи. Ако някой би се припознал в даден герой в него, било на свещеника, било на атеиста, на престъпника или на жертвата му, на силния на деня или на умиращия, той би бил съгласен с всичко, което този герой казва. Затова, както и читателите определят книгата, религията в нея не е нещо натрапвано или преобладаващо. Просто фактологията, свързана с нея, не е прескочена, ако мога така да се изразя. Колкото до моя живот, аз съм православен християнин и тази религия е определящата за разбирането ми за видимото и невидимото в този свят, за неговия смисъл, за моето поведение и стремежи в него.

Аз лично очаквам, че след обещаните необясними събития в края на романа ще има герои, които ще се превърнат във вярващи? А има ли такива от вярващите, чиято вяра ще бъде разклатена?

Може би очакването ви да има резон, но акцентът е другаде и той е във въпроса, отправен към читателя за неговия избор, за неговата роля при един такъв сценарий. Сблъсъкът с чудото никога не води до еднозначни изводи или реакции. Затова аз по-скоро питам, отколкото да насочвам към отговори читателя.

Интересувате ли се от края на света? Имате ли очаквания или фантазии относно това?

Преди да стигна до християнското познание по въпроса, да, имах своите търсения и фантазии. След като го осмислих, вече не, защото при наличие на Октровение за него от Създателя на света, всички въпроси и фантазии стават безпредметни. То е като светването на лампа в тъмната стая. Вече виждаш – какво да фантазираш.

А какво бихте направили Вие самият, ако бяхте на мястото на вашите герои? Ако пред Вас се беше изправил потенциалният край на света и имахте 24 часа на разположение, след които може би нямаше да Ви има повече?

О, аз съм във всеки един от героите в романа и наистина съм се опитал честно да си отговоря на този въпрос, заставайки на мястото на всеки един от тях. Предвид това, че съм с християнски мироглед, най-близък ми се струва един от тях, но може би да оставим читателя сам да се досети кой точно. Иначе въпросът за бъдещето е нормален за всеки човек. И то може да е свързано с тревожност дори без да е налице някаква заплаха, каквато се очертава за героите в романа. Тази тревожност се ражда от неизвестността на идващото за нас. Извън сюжета на романа, аз като християнин знам, че неизвестното за нас е известно за Бога и затова гледам към бъдещето спокойно. Не защото имам някакво конкретно знание какво ще ми се случи лично, а защото имам доверие в Онзи, Който го държи и ни е дал обща яснота какво има да дойде и добавя “Не бой се, защото Аз съм с тебе”. И го казва не просто за бъдещето, а за вечността. И в този смисъл, когато се държим за Него, като спазваме заповедите Му, когато знаем, че каквото и да дойде, Той ще ни подкрепи и изведе от него, както го прави за нас и сега, то дори пред потенциалния ни физически край ние няма вече как да имаме този страх от неизвестното. Защото ние знаем, засвидетелствано ни е от Него, че земният край не е Край на нашето съществуване.

Обичам романите с фантастичен елемент, но още повече обичам тези с фантастичен свят. Във връзка с това имате ли желанието и амбицията да пишете друг вид научна фантастика? Например такава за далечното бъдеще, където да ни очакват най-различни технологии, закони и манталитети?

Аз също обичам добре изградените и достоверни фантастични светове. Такъв например е този от разказа на Шекли “Мирисът на мисълта”. Там главният герой попада на обитаема планета, чийто животински свят обаче няма… очи. Да, в някакъв момент той успява да осъзнае, че всичко там се усеща, а не се гледа. Вижда се с мисълта. Потапяш се в тази логика и… трябва или да се справиш, или да загинеш. Или някой да те спаси. Подобни идеи са ме формирали като читател, а сега, като автор аз също искам да се придържам към тях. Защото без онова колебливо доверие на читателя в „реалността“ на фантастичния свят, фантастиката не би могла да съществува, както бе казал някъде Огнян Сапарев. Може би затова и някои причислиха романа ми към т. нар. реална фантастика. И ако се получи да напиша следваща книга, то тя пак ще е свързана чрез фантастичното с реалния ни свят. И пак чрез хипотетичния модел на неизвестното ще търся и ще провокирам да чуя отношението на читателя към определени въпроси от нашето съвремие и бъдеще. Амбиция обаче нямам. Затова вероятно и не се виждам като писател. Имам идеи, но дотам. Засега.

Г-н Митев, сладките дискусии никога нямат край, но ще трябва да им поставим поне многоточие. Радвам се, че ни бяхте гост. Имате ли последно обръщение към читателите и последователите на SciFi.bg преди да настъпи краят на света?

Силно се надявам краят да не настъпи скоро и да имаме и следващи поводи за среща преди него. Много ви благодаря за възможността сега да поговорим, разбира се, за мен наистина бе приятно преживяване. То затова и правим като автори представяния където ни поканят, за да стигнем именно до подобни срещи и разговори, защото самите ни произведения са това – покани за разговор. И в този смисъл бих приканил вашите последователи да пишат на авторите, чиито произведения са ги впечатлили по някакъв начин. Тази обратна връзка е важна. А ще им пожелая да бъдат търсещи. Защото който търси, намира.