Димитрина Събчева за границите на света и човечеството

С Димитрина Събчева се срещаме в момент, в който българската жанрова литература все по-уверено търси своя глас между фантастика, фентъзи, и дистопия. И според мен талантливата авторка допринася и за трите. Би трябвало и от Сторител да са съгласни с това твърдение, тъй като тя е победителката на един от техните конкурси, в резултат на който имахме възможността да попаднем на аудиосериала ѝ „Безбряг“. Именно благодарение на него се сдобих с поглед върху творчеството на г-жа Събчева и реших, че е добре да го направят и последователите на Scifi.bg.

Добре дошли, г-жо Събчева! Радвам се, че приехте поканата ни. Как сте?

Благодаря за поканата! Добре съм, като изключим нарастващата паника, че основна част от предисторията на историята в „Безбряг“ е на път да се сбъдне.

Въпреки че повечето от нас научиха за Вас благодарение на „Безбряг“, проучването ми показва, ще този аудиосериал е далеч от това да бъде Вашата първа творба. Бихте ли ни разказали за пътя от първата Ви публикация през 1997 г. до момента? Преминало е доста време както от ранните Ви творби до дебютния Ви роман „Свободните“, излязъл през далечната 2011 г., така и от него до аудиосериала Ви „Безбряг“, появил се през 2024 г.

“Свободните“ е моят първи опит за роман, който влезе в номинациите в категория Проза на V Национален литературен конкурс „Хермес“ за първа книга, 2011 година. Той така и не беше издаден. Съвсем наскоро се върнах към него и идеите вътре отново ме увлякоха, замислила съм нещо с част от тях, но ще видим дали ще стане. Мой дебют стана „Лицето на врага“, мрачно фентъзи, което излезе през 2021 година. Първите ми стъпки в писането се случиха в началното ми училище в Бургас. Тогава моя учителка, г-жа Караколева, обърна внимание на родителите ми, че имам изключителен усет за структуриране на текст, но правя много правописни грешки. Тя настоя да ме карат да пиша българските думи като чужди, ред по ред, като допълнително домашно, за да преодолея трудностите. Нейните усилия ми помогнаха да проумея, че грешките не са нещо страшно и окончателно и, стига да се постараеш, можеш да преодолееш трудностите. Пак тя публикува за първи път мой разказ в училищен вестник и ме включи в един литературен кръжок, „Зеленият пристан“, където издаде мои стихове, но подписани с фамилията ми по баща Димитрова. Аз загубих своите бройки за жалост и много от ранните ми текстове са запилени незнайно къде. Някъде тогава се зароди мечтата да се занимавам с писане, но през гимназиалните и студентските ми години загубих вяра, че това е възможно. Едва през 2009 реших, че ще се занимая професионално с това, и се захванах да пиша отново, този път много по-осъзнато. Никога не съм си представяла, че един ден ще напиша аудиосериал, но обявяването на конкурса от Сторител ме намери на кръстопът и го възприех като знак, че трябва да опитам.

Може би точно тук трябва да отбележа и това, че с Вас сме се засичали на миналогодишния Булгакон. Там Ви зададох въпрос, чийто отговор бих искал да чуят и последователите на Scifi.bg. Защо „Безбряг“? Защо избрахте точно това да бъде заглавието на аудиосериала ви?

„Безбряг“ в сериала е име на корпорация, която отвежда човечеството отвъд границите на днешните възможности – редовни космически транспортни линии и доставки на живи същества, чието значение ние сме свели изцяло до ползата им спрямо нас, в случая дълголетие. Заигравката в заглавието е с безбрежието, защото според мен хората сме изключителни като биологичен вид, поне на нашата Земя – имаме безграничен потенциал да променяме средата си, да я опазваме, да надхвърляме всеки вид ограничение, но едновременно с това алчността ни също е безгранична – алчност да притежаваме, използваме, насилваме, алчност за време, безгрижие и лукс. Затова и всички падаме в капана на лесните решения, които в действителност просто водят до паричен поток в една или друга посока, но не и до реална промяна към стабилност и благоденствие за нас и планетата ни.

Каква е ролята на морала във фантастиката? Трябва ли да ни учи тя на морал и къде е границата между нравоучението и налагането на лично мнение?

Това е много хубав въпрос! Личният ми подход е в книгите ми да не се чува моят глас, а героите да „говорят“ различията си чрез своите действия и разсъждения. В техния сблъсък се пораждат въпросите за правотата, правото на избор, възможните решения и какво реално не работи и защо. Ролята на художествената литература, включително и на жанровата, според мен, е най-вече в това да провокира и задава въпроси, така че читателите да се ангажират с даден проблем и да привнесат своя житейски опит, но и да го поставят под въпрос. Не обичам категоричността и намеците за безгрешие, не вярвам, че един единствен човек, авторът да речем, може да има решение за проблемите на цялото човечество, но може да посочи къде се къса логиката, къде нещо се пропуска и така да ангажира читателите да мислят заедно в дадена посока. Колкото и странно да звучи за предубедените, дори фентъзито има тази способност, стига авторите да са я заложили в него. Затова и го обичам толкова, едновременно отпуска и забавлява, но на заден план би могло да те изправи на нокти по отношение на някакъв казус.

С какви проблеми се сблъскахте и ги разрешихте докато работихте по аудиосериала „Безбряг“? Имаше ли специфични спънки, породени от формата?

Форматът беше голямо предизвикателство. Когато пишеш роман, имаш пълна свобода как да завъртиш събитията вътре, кога да нагнетиш напрежение и кога да го отпуснеш, можеш да разместваш върховите точки според внушението, което целиш и да играеш с главите по този начин, както и с тяхната дължина. При аудиосериала си има изискване всеки епизод да стои смислово завършен, да има кулминация и задължителна кукичка накрая, да бъде еднакво дълъг. Аз си усложних задачата допълнително, защото избрах да напиша история с камерно действие – всичко се случва за пет дни и горе-долу в два апартамента, но отзвукът е по целия свят. Ана Клисарска, издателка на Сторител за България, ми помогна да разбера подробно как трябва да изглежда крайният продукт. Тя ми беше и същинска подкрепа по време на работа с отношението и професионализма си. Срещна ме и с Васил Попов, авторът на „Мамник“, който в краткия ни разговор сподели от своя опит по отношение на структурирането на епизодите и разпределението на сюжетните линии през тях, това много ми помогна. Елена Павлова, която ми беше ментор и влезе в ролята на редактор на „Безбряг“, постоянно обръщаше внимание на звученето на текста и бележките ѝ ми бяха изключително полезни.

Доколко влияят личният живот и работата на творчеството Ви?

Със сигурност влияят, но се старая да се скривам в малките детайли. Може би някой, който ме познава добре от години и знае много за детството ми, би ме открил из текста. За основните сюжетни линии обаче ми влияят по-скоро нещата, които ме вдъхновяват, ядосват, от които се страхувам. Харесва ми да създавам герои, които са коренно различни от мен. Например разработването на Лия от „Безбряг“ ми бе любимо. В реалния живот трудно бих намерила обща приказка с такъв човек, но в аудиосериала тя ми е любимка, защото в безумната ситуация тя единствена не философства, а се опитва да действа практично (поне така, както тя го разбира), за да оцелее. Друг любимец ми е Радин, който по собствен начин лекува себе си и според самия него – света. От „Лицето на врага“ пък Надара, главната героиня, е един страшно счупен човек, който се бори да надделее над отреденото от съдбата, но прави неизбежни грешки, тъй като възпитанието и средата, която я е оформила, прави невъзможно за нея да види други решения. Същото важи и за Сибин и Елте от Стойна (други герои от същия роман).

Колко големи промени са претърпявали произведенията Ви между етапите на планиране и написване? Може ли да споделите любопитни факти от работата „зад кадър“?

Големи. Наистина, понякога първоначалните ми записки звучат като да са за съвсем други книги! На всичкото отгоре съм ужасно хаотична в първоначалните етапи на работа – записвам хрумвания, детайли и цели сцени във всевъзможни тефтери, файлове и хвърчащи листчета. „Безбряг“ например се роди от синтеза на две стари идеи, които така и не успях да разработя. Когато чух за конкурса на Сторител, темата за след края на света, за експлоатацията на природата силно ме развълнува. Веднага се сетих за едната от залежалите идеи, но нещо не ми достигаше и, когато си спомних и за другата, всичко си дойде на мястото. Роди се съвсем нова история, много по-плътна, хомогенна и истинска. „Лицето на врага“ пък започвах и изтривах три пъти, на четвъртия успях да преодолея всички колебания и я завърших. Точно този роман се превърна и в моя дебют.

Коя Ви е любимата антиутопия и защо?

Без грам колебание това е „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. Веднага след нея идва „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд. И двете книги се занимават с това какво е човешкото и как човекът може да бъде изтрит до статут на предмет, до чарк от машина. „Прекрасният нов свят“ е пророческа по отношение на контрола на масите чрез евтини и бързи удоволствия, чрез демонизирането на майчинството и третирането на бременността като болест. „Разказът на прислужницата“ е влудяващо реалистична по отношение на смачкването и обездушаването на обществото, всичко описано вътре се е случвало по света, отново майчинството и бременността са употребени и отровени, отново са използвани за жесток контрол. Разбира се това винаги води до болни идни поколения, няма как иначе да е, няма по-голяма нужда за човешкото същество от това да е обичано от мама, а когато това е счупено в зародиш, няма как резултатът да е добър.

Какво мислите за съвременната българска фантастика? Има ли творби или автори, които ви харесват?

Забелязвам, че е във възход, има раздвижване, има събуждане в жанровата литература като цяло. Повечето български фантастики залагат на апокалиптичност, екшън и ужаси. Трябва да призная, че това не е баш моето, липсва ми повече философската част, задълбаването в чисто научната спекулация за бъдещето, но вярвам, че ще се появят и такива гласове. Като ученичка бях възхитена от сборника с новели „Сините пеперуди“ на Павел Вежинов, по-късно и от „Бариерата“, но там фокусът е по-философски. Може би затова толкова ме привличат антиутопиите, не толкова технологичното, колкото социалното ме вълнува. В тази връзка държа да спомена две великолепни български дистопии – „Тихото слънце“ на Петър Денчев, за жестока диктатура, и „Благосклонната чума“ на Росица Казакова, книга, подходяща и за млада аудитория, но много интересна и за вече порасналите деца.

Съдейки по това, че двете Ви по-мащабни творби са в различни жанрове, дали тежестите на фентъзито и научната фантастика във вашето творчество са равни или едното натежава над другото и тепърва предстои да разберем кое?

В сърцето ми и двете направления са еднакво важни, не мога да издигна едното над другото. Ако броим написаното в съответните жанрове – фентъзито преобладава, но по значение са абсолютно равни за мен.

Работите ли в момента върху нов проект. И, ако трябва да сме реалистични, колко дълго трябва да чакаме, за да му се порадваме?

С пълна пара. В момента работя по първа книга от замислена трилогия в света на Твърдината от „Лицето на врага“. Сега е моментът да насърча читателите на епични, мрачни фентъзита да прочетат книгата, защото после ще им бъде още по-интересно да откриват началата на вече утвърденото в първата книга, която си е самостоятелен роман. Действието в трилогията се развива много преди времевата линия там. За срок обаче не мога да се ангажирам конкретно, защото не всичко по пътя може да се планира. Стискайте палци да не отнеме много повече от година!

Какви са последните ви думи за нас (до следващата ви голяма творба 😅)?

Бъдете здрави и продължавайте да творите това кътче за фантастичното, включително и за българското. Безценно е за читателите, а и за авторите, че такива пространства съществуват.