Доволни ли сме от края на Историята на слугинята?

Въпреки че „Историята на слугинята“ стана доста по-интересен във втори и особено в трети сезон, оказва се, че съм писал ревю само на първи сезон. В четвърти и пети най-накрая концепцията се поразчупи, а тази година гледахме шести сезон. Текстът ще е фокусиран върху коментар на най-пресните серии, така че ако още не сте ги гледали – направете го и тогава четете. Ще има спойлери.

Да започнем с хубавото на сериала. Все пак, с толкова награди Еми и цели шест сезона зад гърба си, както и възможността сам да приключи в момента и по начина, които сценаристите сами си изберат, с всичките хвалби, изсипани по негов адрес, не може да няма такова.

На първо място, разбира се, е тематиката, която е актуална и важна, а през последните години се усеща все по-остро. В света наблюдаваме възход на крайния консерватизъм, завръщане към религията, изолационни настроения и самосаботажи и самоизяждания на цели общества уж в името на някакви традиционни ценности, които така или иначе никой не застрашава. Първи сезон на The Handmaid’s Tale ни изглеждаше далечен и свръххиперболизиран през 2017 година, но всъщност вече сме поели по пътя към реализацията на много от елементите му. Е, вероятно никой няма чак да облича жените в червено и да им забранява да четат, но вече се отнемат права, диктаторите и желаещите да бъдат такива се разюздват все повече, а всичко будно (woke) е смятано за вредно за обществото и открито мразено. В този смисъл сериалът е изключително важен – той предупреждава докъде можем да стигнем и защо тази посока е лоша. Уви, идиокрацията засега е по-силна от предупрежденията на образованите…

Силно необходимите либерални послания на The Handmaid’s Tale обаче не биха били достатъчни сами по себе си, за да придобие той такава слава. Не могат да се отрекат и силните му технически и визуални качества. Определено всеки кадър се изпипва и си личи, че се влага старание. Дори най-обикновени сцени в най-обикновени стаи изглеждат превъзходно и носят допълнителни информация и атмосфера, благодарение на добре изградени декори и майсторски режисура, осветление и операторска работа. За екстериорните пък да не говорим. Опитайте се да си спомните колко кадъра с наредени някъде слугини са ви впечатлили и са се запечатали в съзнанието ви през сезоните, сигурен съм, че ще се сетите за много. Актьорите също винаги дават всичко от себе си, за да пресъздадат образите на екрана. Немалко от тях изградиха кариерите си благодарение на него.

Нека да обърнем внимание и на силните страни конкретно на последния сезон и последния епизод. Повечето персонажи получиха поетични и относително позитивни финали, които носят удовлетворение. Джанин се събра с дъщеря си и най-накрая ще живее свободна, леля Лидия видя истината, командирите си получиха заслуженото. Видяхме и Емили отново, след като лични проблеми извадиха актрисата от сериала. Дори Серена в крайна сметка оцеля, получи така лелеяната прошка на Джун и ще живее свободна, макар и бедна и презирана – най-малкото, което можеше да ѝ се случи като наказание за злините. Що се отнася до главната героиня и мъжа ѝ, те постигнаха една грандиозна победа, макар и да са далеч от най-важното за тях. Там нещата останаха по-отворени, защото историята на дъщеря им Хана ще продължи в сериала-разклонение The Testaments.

През сезона имаше някои силни моменти, като най-много се откроиха предателството на Ник и начинът, по който Джун научи за него. Не знам защо толкова много фенки си мислеха, че Ник като окончателен любим на Джун може да бъде част от хепиенда. Малко мирише на Стокхолмски синдром и тази привлекателност на „счупения“, когото уж здравата любов на половинката може да оправи. Силно беше и началото, когато Джун спаси Серена от гневната тълпа, макар и не много заслужено. Откроиха се също разстрелът на джезебелките, историята на командир Лорънс, сватбата и осъзнаването на леля Лидия, че нещо не е наред, взривяването на самолета с командирите. Е, далеч беше от нивото на трети сезон, но все пак имаше какво да видим и сега.

През годините трейлърите винаги наблягаха на революционния момент. Вдъхваха надежда, че ей сега сериалът ще се раздвижи, Джун ще ушие байряка, ще грабне оружието и ще събори патриархата. Това обещание все не се случваше в самите епизоди, а моментите на революция винаги бяха притъпени и претупани. Особено силно се усети това сега. Можехме да видим екшън, хаос, разруха, заклани командири, но сценаристите избраха да оставят това на заден план и да се фокусират за пореден път върху дълбокомислени кадри с напрегнати лица и ходещи на забавен каданс жени, върху драматични и сълзливи моменти, а не върху това, което биха избрали сценаристите на „Игра на тронове“, например. Това разминаване между маркетинг и реалност ме дразнеше през годините, но му свикнах и в крайна сметка го приемам. „Историята на слугинята“ не е сериал на действието, а на чувството. Не е за мъже, а е за жени, колкото и сексистко да звучи и колкото и да не е достатъчно като оправдание за пропиляването на потенциала.

Уви, финалът имаше и много проблеми, които, честно казано, се наблюдаваха през целия сериал. Горното претупване на важни събития и моменти с потенциал за висок драматичен заряд чрез действие може да се прежали, ако все пак има достатъчно логика и последователно развитие на нещата в останалите аспекти. Но то няма. Най-силно се илюстрира този проблем в последната серия, в която липсва разбираема прогресия на сюжета, а се прави просто прескачане от емоционална сцена в емоционална сцена. Да, като зрители сме достатъчно умни да запълним дупките сами, но така и чувството се убива. В началото на епизода пусках по някоя сълза тук и там, но докато дойде финалната сцена, в която кръгът своеобразно се затваря и на хартия изглежда гениална, вече бях тотално апатичен. Разбирам, че акцентът е друг, разбирам нуждата от сцените с Джун, гледаща в огъня и представяща си как пее караоке с приятелките в един идеален свят, в който не им се беше налагало да преживяват такива ужаси, но твърде много от последователността и повествованието се губи. Да не говорим колко пъти през годините Джун трябваше да е увиснала на стената или останала без око, клитор, глава или друга важна своя телесна част. Да не говорим и как толкова мощният и гигантски Гилиад се усеща все миниатюрен с фокуса си върху трима-четирима командири и двайсетина слугини, сякаш други хора там няма.

Липсата на логика се усеща остро и в светостроенето, което така и не достигна приемливи нива. В началото се споменаваше по нещо за липсата на деца и спирането на ражданията като следствие от някакъв почти фантастичен елемент, но в последните сезони от това няма и следа. Дори е пълно със сцени на тичащи ухилени дечица, които уж трябва да не са били раждани. Нали това беше цялото основание на Гилиад да съществува? Ако в крайна сметка фертилността не е чак такъв проблем, то какво кара посланиците на цивилизованите държави да посещават Нов Витлеем и да ахкат на дъщерята на Серена, сякаш не са виждали бебе през живота си? Ако пък е, защо не се посвети нито секунда от целия сериал на това как би се развило едно свободно общество без деца и защо изобщо се вкарваха толкова деца из градовете на заден план? Да, не това е фокусът и не това е същественото, няма значение за посланието, което е важно да се предаде, но трябва ли да изхвърляме логика и последователност през прозореца? При положение, че режисурата е толкова изпипана, защо не се иска същото и от сценариите?

За съжаление, същата неразбория се усеща и при героите, като при много от тях обръщането от лоши в добри (или обратно) дойде незаслужено. За всички шест сезона така и не разбрах пълната мотивация на Серена и Лидия, както и не разбрах как пък изведнъж станаха феминистки и борци за равноправие баш за финала. Ако са били винаги способни на такъв катарзис, такива съпричастност и емпатия и такава саморефлексия, то от тях не би трябвало да са станали строга леля и нахакана командирска съпруга поначало. Ник го разбирам с една идея повече – един неквалифициран работник, когото съдбата е издигнала до командир в диктаторска държава. Има резон да стане лош и да си пази новия си статут, който би бил невъзможен в нормални условия (помислете си за нашите комунисти), па макар и в брак без любов под зоркото око на опасен тъст, но тогава как му хрумва да помага на Джун и да ѝ предлага бягство във Франция? Уви, за толкова години сценаристите така и не си избистриха образите и мотивациите им, или поне не се научиха да ги предават разбираемо.

Така или иначе, The Handmaid’s Tale вече завърши, и то по приемлив начин. Сериалът е чутовен подвиг за всички, замесени в него и е важно да бъде гледан и разбиран от хората, защото не искам и аз да висна обесен някой ден, защото някоя копейка е решила, че съм враг на народа, или че с подкрепата си за София прайд съм застрашил светостта на третия ѝ брак. Нито пък аз искам да коля и да беся диктатори и техни поддръжници само за да защитавам правото на мен и моите близки да живеем свободно и равноправно, а не мачкани от религиозни и консервативни откачалки с фалшиво чувство за превъзходство над останалите хора и моралните категории.

Уви, както и преди съм казвал, такива сериали и такива уроци все по-трудно стигат до публиката, защото днес царе са риалити-предаванията и лесносмилаемите рилчета от тикток, идиокрацията е във възход, а умните са мразени и отричани, тъй като с предупрежденията си развалят привлекателно и елементарно представените свръхопростени решения на де факто несъществуващи проблеми. Това обаче не значи, че такива сериали и послания трябва да бъдат пренебрегвани или игнорирани. Именно културата е един от начините да спрем плъзгането си по наклонената плоскост и, за да можем да я разпространяваме, трябва да има кой да я прави и да има кой да я популяризира. „Историята на слугинята“ е пример за качествена и полезна творба, която би могла да постигне нещо повече от развлечение, ако бъде видяна и разбрана правилно.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 4+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 4.50
Фантастични елементи – х
Саундтрак – 4
Старание на екипа – 6-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Мн. добър (5,06)